Йън Ървайн
Пътят между световете (35)

34. Каркарон

Мейгрейт се събуди скоро след излизането на Каран. Почувства се несравнимо по-добре въпреки пулсиращата болка в рамото. Щом й се откри възможност да се измъкне, тя се възползва незабавно. Облече се и отиде на бегом в складовете. Приложи съвсем мъничко сила, за да разбие ключалката, натъпка раницата си с храна и се качи на покрива.

По стълбите не срещна жива душа, което беше добре за околните, защото не би позволила никому — на враг или приятел — да я възпре. Горе се подготви внимателно. Не забравяше предупреждението на Игър. Канеше се да отвори трети портал само за ден и половина, а пък се добавяше и произшествието със златната флейта… Подлагаше се на голям риск, но искаше непременно да се добере до Шазмак преди Фейеламор.

Естествено, нямаше начин да се прехвърли направо в завзетия град на аакимите, защото никога не го бе виждала. Познаваше обаче Каркарон. Оттам щеше да отиде пеша.

Образът на странната твърдина беше като нарисуван в паметта й. Отдъхна си, че мигновеният скок ще протече леко.

Не забрави да огледа мислено целта си за всеки случай — ами ако машината я бе променила неузнаваемо? Не долови нищо смущаващо, но често опасностите не можеха да бъдат предвидени, преди да се озове на самото място. Е, нищо повече не можеше да направи. Време беше за портала.

И щом го отвори, осъзна колко е изцедена — слабичък проход, обкръжен от неприятно сияние. Не успяваше да го настрои точно. А най-тежката част предстоеше — да задържи всичко в мисълта си по време на прехвърлянето. Опита втори път, ала се получи още по-зле.

Седна на покрива и се зае с мисловните си упражнения, за да се овладее. „Ще го направя!“ — внуши си тя и започна отново. Сега остана малко по-доволна от портала. Би ли се престрашила? Нямаше друго решение…

Чу вопъл откъм стълбата — Каран. Стъписа се. Трябваше да се махне. Веднага.

Преходът не беше сполучлив въпреки грижливата подготовка. Изведнъж й се стовари страховита изненада — Каран също бе попаднала някак в портала. Мейгрейт я видя да се върти хаотично. Нямаше шанс двете да попаднат на едно и също място. Каран вече ставаше недостъпна за ума й, а Мейгрейт беше безпомощна.

Опипваше със съзнанието си слепешком. Загуби всякаква представа за целта. Помнеше само името Каркарон, и то бледо.

„Каран! Загубих се!“ Не можеше да контролира портала, нито да потисне паниката, за да предприеме каквото и да е.

Внезапно усети как някой я търси и се вкопчи във връзката. „Къде си?“ „Ами не знам“ — преспокойно отвърна Каран.

„Запратих и двете ни в нищото…“ Каран й вдъхна увереност по връзката, а дарбите й на трикръвна й позволяваха да повтори онова, което Рулке бе направил за нея в Пътя към Аакан.

„Изтегли ме при себе си — заръча и Каран. — Способна си да го направиш!“ Мейгрейт прие образа от нея и се опита да я придърпа. Скоро различи очертанията на тялото й в безформената кипяща мътилка. Хванаха се.

„Поддържай връзката!“ „Няма да я изгубя — стигна до нея безплътен шепот. — Накъде сме поели?“ „Към Каркарон, разбира се. Но сега не го виждам.“ „Ето го.“ Проходът се очерта като широк равен път, Мейгрейт никога не бе постигала толкова отчетлива представа. Каркарон се извиси пред нея — не спомен, а действителност. Изпрати мисълта си натам и в недоловим миг двете жени бяха засмукани от нищото в порутената горна зала на кулата. Тук беше тъмно.

Не се пуснаха веднага, разтърсени от избавлението. Мейгрейт се просна на пода, дишаше с усилие.

— По-лошо не ми е било никога.

Наведе се да повърне във вдлъбнатината, оставена от машината.

— Ами стига си се напрягала, ще се довършиш!

 

— Май няма с какво да се поздравим — подхвърли Каран, докато закусваха сред отломките.

Каркарон изглеждаше по-ужасно отвсякога. Стените се накланяха под всевъзможни чудати ъгли, тук-там камъните бяха меки като сирене, светлината трепкаше видимо. И във въздуха надушваха слаба, но гадна миризма.

— Порталът беше нищо в сравнение с това, което ни очаква — добави тя.

— Ще се безпокоя, когато му дойде времето.

— Няма спор, че си се променила коренно след Физ Горго.

— Важи и за тебе.

— Спи ми се, та две не виждам — оплака се Каран. — Само няколко часа. Да ти се доверя ли, че няма да ме зарежеш тук?

— Напълно — увери я Мейгрейт. — Честно казано, толкова съм разнебитена, че не бих могла и да сляза по стъпалата.

— Да, ама изобщо не ти вярвам. И отгоре на всичко не смятам, че казваш истината. Седни ей тук, аз ще сложа глава в скута ти и ако понечиш да шавнеш, ще те усетя.

Мейгрейт я послуша, като се подсмихваше тайничко. Каран заспа мигновено. „Твърде добре ме е опознала. Ще и избягам, ако ми даде шанс.“ Седя така почти два часа, но се схвана и премръзна, накрая изпъна поне краката си. Каран се ококори. Впи поглед в Мейгрейт, ухили се, потупа я по ръката и пак се унесе.

 

Хапнаха още малко и поеха по хребета към пътеката за Шазмак. Мейгрейт си отдъхваше след суматохата от последните дни.

— Ето ни отново на път — само ние двете. Подобава отново да сме заедно в края, както беше и в началото.

Каза си, че сега по нищо не прилича на себе си от времето, когато вървяха към Физ Горго. Дори да не се завърнеше от това пътешествие, поне знаеше, че има цел и бе намерила мястото си. Но колко тъжно беше, че изостави Шанд.

„А ти как си се променила! — загледа се в Каран. — Помня те каква беше през нощта, когато се промъкнахме в онази крепост — лицето бяло, очите изцъклени от страх. Но щом веднъж се реши, нямаше да се откажеш. И не съм те виждала нито веднъж да отстъпиш. През последната година обаче у тебе не остана нищо от засмяното дете, каквото си била някога.“

 

Докато се катереха по хребета, Каран оглеждаше крадешком своята приятелка. Да, сега наистина бяха приятелки въпреки напрегнатото начало на отношенията им.

По лицето на Мейгрейт вече нямаше отпечатък от мисълта, че се е залутала в живота и е никому ненужна. Не само намери себе си, но се и нагърби с новото тежко бреме, без да се окайва. Съзнаваше възможните последствия, затова сама се отделяше от света.

Напредваха бавно, а Каран си припомняше думите на Рулке, че щяла да дойде при него по своя воля, когато настъпи моментът. Да, и в това позна.

Тя също си мислеше за премеждията във Физ Горго. Отново й се струваше, че се забърква в нещо, което изобщо не й е по силите. Крепнеше и предчувствието, че предстоят страшни събития, и то непоправими. Неволно започна да излъчва безпокойството си, както се бе случвало често досега.

 

Мейгрейт знаеше какво е състоянието й. Горката Каран, дарбата на усета я правеше пленничка на изострената й чувствителност. Но Мейгрейт се бе научила да помага в преодоляването на такива трудности.

— Като малка живях в обширните земи на Мириладел — започна тя. — Освен копнежа да съм с майка си и баща си, имах само две желания.

Каран се озърна изненадана от този разговор.

— Да видя морето и планините — продължи спътницата й. — Имах късче от морето и можех да слушам шепота му в моята раковина. Но никога не бях доближавала планини. Ти не си ходила в Мириладел, нали?

— Никога — тихо потвърди Каран.

— Нямаше да ти хареса. Твърде еднообразна страна — поне така си мислех в детството. Зимата е сурова, независимо дали ветровете духат откъм южния полюс или откъм планините, ограждащи равнината на север — те я изолират от търговските пътища. През лятото пък е задушно и пълно с мушици. Кълна ти се — онези буболечки успяват да жилят и през кожени дрехи. Пълно е с безброй езера и не по-малко тресавища, а дърветата са едни и същи навсякъде. Изобщо не приличат на вашите прекрасни гори в Мелдорин.

Но когато стъпвах на най-високите хълмчета, успявах да зърна планините в далечината и си мечтаех да бъда там. Веднъж Фейеламор ми каза, че толкова грамадни планини нямало другаде по Трите свята. Най-високите им върхове се издигат на шест-седем хиляди разтега, а стърчащият като зъб Тиртракс е дори с хиляда разтега над тях. Казват, че въздухът свършвал още преди върха, представяш ли си! Тиртракс се вижда от всяко възвишение в Мириладел, ако времето е ясно, но винаги е различен.

Каран пресмяташе наум.

— Четири пъти по-висок от Шазмак? Не може да бъде.

— Да, на Тиртракс можеш само да се дивиш, но първо трябва да го съзреш с очите си. Иначе въображението ти е безсилно.

Слънцето напичаше гърбовете им и имаше рядко за тези места безветрие. Провираха се запотени между сивите каменни буци.

— За коренните жители на Мириладел този връх е въплъщение на всичко жестоко, недостъпно и своенравно. Те мразят планината, надвиснала над родината им. Едно от малкото неща, свързващо ги с фейлемите, които също я ненавиждат.

— Що за приумица е да мразиш планина?

— Щом и ти, и аакимите сте способни да обичате планините — разсъдливо й рече Мейгрейт, — какво пречи на човек и да ги мрази? Но аз направо бях омаяна от върха. Особено щом осъзнах колко е противен на… онези. И като малка си съчинявах разни истории за него.

Тук хем склонът ставаше по-стръмен, хем се наложи да заобикалят един от страничните процепи в урвата. Някои изтънели ледени мостчета още извиваха дъгите си над дълбоката клисура. Каран разказа за почти безнадеждното си бягство от гашадите.

— Ха, а тъкмо ти искаш от мен да бъда предпазлива — тихо я подкачи Мейгрейт, взряла се в натрошените камънаци, паднали в пропастта. Помълча, преди да продължи: — По-късно, когато започнаха да ме учат, ми отнеха размаха на въображението. И така стана далеч по-тягостно, защото не можех да избягам в мечтите си. След време си изградих друго мисловно убежище, но то бе плод на интелекта и не носеше същата утеха. Всъщност и досега не знам живеят ли някакви хора в Големите планини. Аз обаче си представях как съм на топло в недрата им и че в Тиртракс има и други като мен, които ме искат и ги е грижа за мен. Ето какво означаваха планините, особено след като загубих досега си с морето. Само тях никой не можеше да ми отнеме — стигаше да се покатеря на хълма и ги виждах.

— Главният град на аакимите е в Тиртракс — промълви Каран. — Дълбоко навътре.

— Сигурно е прекрасно място.

— Така казват. Не съм била там.

 

— Ти ме затрудни много, като дойде с мен — призна Мейгрейт по време на оскъдната вечеря. — Взех храна, колкото да стигне само за мен. Ама че си напаст… — изрече с широка усмивка.

— Е, трябва да издържим още четири-пет дни. Дори накрая да гладуваме, няма да умрем.

— Но и няма да ни е от полза, ако пристигнем там премалели от глад.

Каран прегледа раната й, примижавайки от измамната игра на пламъците в огъня.

— Опитай с този светлик — предложи Мейгрейт. — И го задръж за себе си.

Раната не се възпаляваше повече, но и не заздравяваше бързо. Каран пак я превърза.

— Трудничко щеше да вършиш това сама. Щеше да те мъчи повече от глада.

Вървяха до късно вечер, спираха да нощуват за броени часове и преди зазоряване продължаваха по пътеката. Затова още през третия следобед, откакто напуснаха Каркарон, превалиха през източния проход в Чолаз и се загледаха към Каркарон, макар че оттук погледът на Каран стигаше само до дива камениста пустош и отвесни каньони. Помнеше как минаваше през това място на отиване или връщане в Шазмак с Раел или други приятели измежду аакимите. И всеки път преживяваше радостното вълнение.

Сега не почувства нищо. Раел се бе удавил в Гар, но и тази трагедия беше преди повече от година. Познатият й Шазмак бе останал завинаги в миналото. Прастарите врагове си го присвоиха. Част от вината се падаше на нея. Мейгрейт разбра настроението й и я остави на мира. Чак по здрач обви раменете й със здравата си ръка.

— Време е да спрем. Нали каза, че имало заслон за пътници?

Каран прогони нерадостните мисли и тръгна надолу по неразличимата пътека към закътано място под широка каменна козирка. В скалата бе издълбана кръгла кухина, а входът можеше да бъде запушен с плоча при лошо време.

— Не е направено от аакими — отбеляза Мейгрейт.

— Да, прекалено първобитно е. Имало го още преди да се настанят тук. Не знам колко е старо.

— Сетих се… Нали в града има Пазители?

— И изтънчени заблуди. Натрапниците не успяваха да се доберат до града. Но може и да са били махнати след превземането му.

Хапнаха надве-натри и се пъхнаха в спалните чували. Каран заспа, но Мейгрейт отново осъзна, че не се нуждае от сън. С усилие на волята потисна болката в рамото. Полежа в мъгливия мрак, улисана в размисъл.

Посред нощ стана, извади храната от раницата си и я сложи до Каран, чиито слепоочия докосна с върховете на пръстите си, и прошепна:

— Спи!

Каран въздъхна, сгуши се и заспа още по-непробудно. Мейгрейт нарами олекналата раница и излезе от заслона. Луната, размита от мъглата, беше в трета четвърт. Мейгрейт намести плочата на входа, пръстите й направиха сложен знак, после тя се обърна и пое сама по пътеката към Шазмак.