Йън Ървайн
Пътят между световете (12)

11. Жилещото дърво

След като Фейеламор се запъти към Каркарон, Мейгрейт седя дълго, замислена над думите на своята господарка: „Талалейм, съдбата ти зависи от едната, събрала три в себе си.“ За трикръвна ли намекваше… тоест за Каран? Мейгрейт не беше сигурна.

Реши да продължи усъвършенстването си в отварянето на портали. Колкото и да й беше лесно сега, тя имаше опасен недостатък — просто не беше способна да си представи отчетливо повечето места, където искаше да се пренесе.

Накрая се отказа и подхвана наново подготовката за пристигане то на фейлемите. Заблуждаваше се, че в тази закътана долина нищо не я заплашва, но след няколко дни тъкмо излизаше от реката, където поплува да се освежи, и зърна отпечатък от ботуш във влажната пръст.

Тутакси навлече дрехите си, без да се изсуши. Мека трева покриваше поляната пред нея. Наоколо се извисяваха великански дървета, недокосвани никога от брадва и трион. Погледът й не откриваше никого, но в такава гора би се скрила и цяла армия.

Следа от дълга и тясна подметка, с налчета на петата и носа — сякаш й напомняше за предишен живот. Гашади… За миг-два потисна паниката си, отглас от навика да отстъпва пред господството на другите. Но сега сама направляваше посоката на живота си. Какво да прави?

Личеше, че следата е оставена преди броени часове, скоро намери и други. Някой от гашадите бе вървял по брега срещу течението на реката. Явно бяха проследили Фейеламор до долината. Дали съгледвачът вече е открил бивака? Тръгна натам, заличавайки собствените си следи с голям клон. Не забеляза белези от натрапници около бивака, но започнеха ли да претърсват упорито, щяха да го открият.

Отвърза платнищата и свали хамака. Изкачи се няколко разтега по канарата и натика всичко в процеп, обрасъл с папрати и мъх. Още преди да слезе, между скалите отекна вик. Дали са я видели? Натъпка вещите си в раницата и се отдалечи крадешком. Някой подсвирна наблизо. Мейгрейт побърза да се покатери на дърво и замря.

Гашадите не се показваха. Изнизваха се часове. Седенето на грапавата нагъната кора беше неприятно. Тя опита да се намести, дланта й се плъзна по листо и скоро усети изгарящо боцкане в кожата си. Как се бе улисала да не види, че това е жилещо дърво, чиито големи колкото чинии листа пареха по-лошо и от коприва?

Престраши се да слезе, но изведнъж прелетя подплашена птичка. Тя започна да оглежда внимателно навсякъде. Да, някой друг се бе притаил при канарите.

Не очакваше наблюдателят да е сам. Гашадите често действаха на групи по шестима или повече. В битката при Касим техният кръг се състоеше от деветима. Мейгрейт обмисли дали да не се смъкне на земята от другата страна на дървото, но зърна и друг съгледвач при реката. Хванаха я в капан. Замислите на Фейеламор щяха да се провалят.

Слънцето залязваше. Наблюдателите не помръдваха, появиха се и още двама гашади. По-нататък — други двама. Проверяваха всяко местенце в долината. Немислимо беше да не стигнат до нея. А побегнете ли, щяха да я преследват. Добре знаеше колко са непреклонни.

И нали обеща да остане тук до пристигането на фейлемите? Гашадите трябваше да се махнат дотогава. Не биваше и да се натъкнат на струпаните от нея запаси в пещерите, нито да се досетят за портала.

Недалеч от мястото, където тя обичаше да се къпе, запламтя огън. Мейгрейт хапна малко суха храна от раницата и се настрои да изтърпи, докато гашадите си отидат. В облачната нощ заревото на брега трепкаше чудато. Знаеха ли, че тя е тук? Непременно бяха надушили нещо, щом се разположиха да нощуват. Скоро долу мина една жена, патрулираща из долината, спря за малко, погледна нагоре, но не видя Мейгрейт и се облегна на дървото.

Мейгрейт я прокле наум и се постара да не мърда. Най-сетне досадницата продължи нататък. Мейгрейт извади голям орех и ножа си, за да счупи черупката. Пак докосна листо, отдръпна се рязко загуби равновесие и изтърва ножа, който падна върху камък и дрънченето на метал се разнесе надалеч.

Откъм огъня отекна вопъл. Мейгрейт изтри ръката си в ризата наруга се, че е толкова несръчна, и завъртя глава, за да огледа факлите, които сякаш осветяваха цялата гора.

Докато се събираха към дървото, усещанията в ръката й ставаха все по-странни. Кожата се сгорещи и изопна. Пръстите се подуваха. Проклетото жилещо дърво!

Прилошаваше й. Болката започна като просветване на мънички мълнии в непрогледната нощ на изтръпването. След минута Мейгрейт трудно успяваше да се държи за дървото. Двама гашади се покатериха да я хванат.

Смъкнаха я ловко и я понесоха към огъня при реката. Оказа се, че са шестима и много си приличат — дългурести и кльощави. Единият обаче имаше безцветна коса и кожа, а когато се наведе над нея, пламъците се отразиха в розовеещи очи.

— Какво ти е? — попита я старица с бузи, нашарени от бръчки като белези.

Колкото и да беше странно, тя май се тревожеше за пленницата.

— Жилещото дърво!… — изгъгна Мейгрейт.

— Ребан, дай ми торбата — заповяда старицата.

Албиносът я донесе. Лечителката изми засегнатата кожа с течност, подобна на мляко, после я намаза с мехлем, ухаещ на мента. Болката понамаля. Старицата пипаше много внимателно.

— Аз съм Куисан — представи се тя.

— Защо се грижиш за мен?

— Рулке ни нареди да се отнасяме добре с тебе.

След около час подутината започна да спада, макар че паренето не изчезваше. Нахраниха я и задаваха въпроси до късно през нощта, особено за Фейеламор, нейните планове и пътувания. Почти всички отговори на Мейгрейт бяха откровени — знаеше, че й личи, когато лъже. Малкото, което господарката й бе споделила с нея, едва ли имаше значение. Все пак премълча, че Фейеламор е отворила портал, а и самата тя се е научила на това изкуство. Ето нещо, което гашадите много биха искали да знаят…

Мейгрейт лежеше под платнище, опънато на четири колчета, и се заслушваше в приглушения разговор до огъня. Гашадите несъмнено се страхуваха от нея и още не можеха да повярват, че са я заловили с такава лекота.

Тя пък не можеше да си прости, че се е показала такава тъпачка. И като си представи, че ще обяснява тази беда на Фейеламор… унижението, презрителния поглед на господарката й. „Не съм се отдалечила много от досегашния си живот, щом мисълта за нейната ярост ме притеснява толкова.“ Мейгрейт беше готова на всичко, за да си спести този позор. Но как да се измъкне? Албиносът Ребан клечеше недалеч от навеса и розовите очи се взираха неуморно в лицето й. Мейгрейт схвана, че е надарен с особен вид усет и дебне за хитрини или опити за бягство.

Ама че задача, досущ като Хригмите на Калиат. От каква слабост на гашадите би успяла да се възползва в сегашното си състояние? Общият им усет се засилваше, щом образуват своя кръг. Съзнанията им постигаха мощ, обаче телата им ставаха твърде уязвими. Може би това беше шансът да успее в сблъсъка.

Първо да всее у тях такава паника, че те да свържат съзнанията си, за да се защитят. Нали иначе би им се изплъзнала — поредното унизително за тях поражение. А после да ги удари, преди да са се подготвили. Знаеше, че имат слабо място — непоносимостта към ярка слънчева светлина.

Ала и тя се чувстваше безпомощна. Гашадите не пропуснаха да вържат ръцете й в китките, а кожата още я болеше и отнемаше от бистротата на мислите й. Как да се възползва от тази тяхна слабост?

В огъня бяха сложени достатъчно дърва, осветяваше далеч наоколо. 0, да — пламъци и светлина. Мейгрейт насочи съзнанието си към сърцевината на пламъците. Нямаха нужда от много разпалване, стига да е достатъчен притокът от въздух.

А за човек, владеещ Тайното изкуство, въздушните течения не бяха никакво препятствие. Мейгрейт се вторачи в струпаните клони и се съсредоточи във въздуха, засмукван постепенно към жаравата в основата на огъня, после изтласкван устремно нагоре. Погрижи се да подхрани напора. Въздухът полека се подреждаше в по-мощни течения. Скоро ветрецът разлюля стръковете суха трева наблизо.

Челото я засмъдя от продължителните усилия и в главата й сякаш се разпали огън. Въздухът всеки миг можеше да поднови хаотичното си завихряне. Но тя не допускаше частиците му да и се противят.

Огънят се разгаряше и привличаше въздуха все по-силно. Тревата вече шумолеше от невидимата спирала, която се усукваше около дървата и изфучаваше нагоре сгорещена. Пламъците подскачаха буйно.

Сега стихията нямаше нужда от подтикване. Един гашад се обърна стреснато и заслони очите си с длан. Огънят бучеше като погребална клада и около него се въртяха вихрушки. Дори очите на Мейгрейт се раздразниха от сиянието.

— Но какво прави тя?! — ахна мъжът.

По бузите му се стичаха сълзи от разлютените очи.

— В кръг, по-бързо! — писна Куисан.

— Овъгли ги до кости! — кресна Мейгрейт, изправи се със скок и протегна вързаните си ръце напред.

Пламъците се проточиха нагоре като мълния и опърлиха листата на близкото дърво.

Гашадите жумяха и стенеха, докато се събираха около нея. Куисан им подаваше някакъв съд и те отпиваха. Хванаха се за ръце. Мейгрейт усещаше нарастващата мощ на връзката. Прехвърли вниманието си от огъня, който бездруго поглъщаше дървата с рев, а и вихрушката запращаше в него листа, парчета кора и съчки. Подготви се да порази гашадите, преди да надделеят. Време беше да се възползва от другата им слабост, да им нанесе мислен удар, ослепителен като огъня.

Гашадите затвориха кръга около нея и я доближиха. Този път се оказваха непреодолима преграда. На Мейгрейт й се догади, не можеше да се съсредоточи. Уж щеше да ги порази с беззвучен грохот по връзката, но силите не и стигаха. Те я притискаха, покоряваха я, проникваха в онова, което тя се стремеше да опази скрито.

— Какво търсиш тук? — изръмжа млада жена с фанатичен поглед и наскоро обръсната глава. — Какво е намислила Фейеламор?

Мейгрейт обаче им се опълчваше.

— Не я пускай, Кулис! — сопна се старицата Куисан.

Не издържаше на този натиск. В ума й изплува представата за портала. Гашадите предвкусваха победата и напрегнаха волята си докрай. Мейгрейт писна — не успяваше да прогони спомените за портала и за близката пещера. Лицата на противниците й грейнаха ликуващо. Колко почетно щеше да бъде завръщането им при Рулке с Мейгрейт и нейната тайна. Тя им нанесе повторен удар, без да им навреди, но поне ги стъписа, колкото да се изскубне и да побегне нагоре край реката към оформените от нея камъни на портала.

Техните гърлени викове отекваха между канарите. Тя се застави да запази спокойствие, да не се страхува от тях.

Залиташе, когато свърна от брега към пещерата. Нека си мислят, че се опитва да им избяга през портала. Макар и едва забележима, пътечката щеше да ги отведе право към пещерата. Мейгрейт се затътри по хълмчето и в движение извади от джоба си каменното яйце, което бе сътворила от четири различни късчета. То беше ключът към портала.

Доближаваха двама по двама. Мейгрейт се вмъкна между двата стърчащи остри камъка, размаха ръката с яйцето и призова своя портал. Той оживя на мига. Въображението често й пречеше да се прехвърля свободно където иска, но едно място бе запечатано завинаги в паметта й. Тя извика спомена за подземието във Физ Горго, където Вартила я бе изтезавала, след като Каран избяга с Огледалото.

Шмугна се припряно от другата страна на камъните и се постара гашадите да видят, че тръгва към пещерата. Щом се струпаха между камъните, тя закрепи образа и отвори портала с цялата му мощ. Разнесе се тътен, вдигна се пушилка и те изчезнаха — един, двама, трима, четирима, петима… Къде ли беше последният от групата? Кулис с бръснатата глава бе изостанала малко и се взираше недоверчиво в камъните.

Спря точно пред грубо издяланите колони. Озърташе се трескаво и нямаше намерение да продължи навътре. Мейгрейт заобиколи безшумно от другата страна. Порталът вече се колебаеше, когато тя притича и блъсна младата жена в гърба. Кулис политна напред, но се извъртя и се вкопчи в косата й.

Мейгрейт се боричкаше отчаяно с нея. Виждаше смътно други лица по-назад — Ребан и Куисан се мъчеха да излязат от поглъщащия ги портал. Кулис беше неимоверно силна, но в последния миг Мейгрейт я блъсна с чело по брадичката.

Главата на Кулис се отметна назад и Мейгрейт я запрати навътре с тласък в гърдите. Успя да събори и Ребан, и Куисан. Незабавно затвори портала.

Свлече се между камъните, не можеше да си поеме дъх. Размина й се на косъм, но се отърва. През този сезон от Физ Горго дотук човек трябваше да пътува поне два месеца. Предостатъчно.

Докато махаше въжетата от ръцете си, тя неволно се питаше какво ли е искал Рулке от нея. Пулсът й зачести от идеята да го срещне отново, но тя сама щеше да реши кога и как да се случи това.