Йън Ървайн
Пътят между световете (28)

27. Горящата планина

Щом излязоха от стаята, където се провеждаше съветът, Шанд и Мейгрейт бавно се качиха на покрива на цитаделата и се загледаха в града през жълтеникавите пушеци от поне сто хиляди комина.

— Ялкара бе оставила два подаръка за Аелиор — започна Шанд, след като се увери, че няма кой да ги подслуша. — И Огледалото, и нейните златни накити. Имаше дебела златна верижка с различна форма на брънките, сложно изработена гривна и огърлица. Винаги ги носеше — единствената проява на суетност, която си позволяваше. Е, поне тогава си казвах, че е от суетност, но сега не съм убеден. Видях я да ги сваля единствено в деня, когато повери Аелиор на грижите ми.

— Златото би ли стигнало за изработването на флейта? — попита плахо Мейгрейт.

Старецът пресметна наум.

— Горе-долу, стига флейтата да е малка, каквато е била и онази на Шутдар според преданията. Да, сигурен съм, че би стигнало. За това е било предназначено златото!

Мейгрейт се замисли.

— Но нали наследството на Аелиор е заграбено от Фейеламор! Щом се сети у кого са накитите, Мейгрейт едва не се разрида от ярост.

— Не! Онова злато не е подаръкът. Мейгрейт се извърна мигновено да го погледне.

— Шанд, не разбирам какво ми казваш…

— Не знам що за злато е взела фейлемката от Хависард. Но Ялкара сложи в моите ръце накитите, преди да влезе в портала — собственото й злато, което бе донесла от Аакан.

— Уверен ли си в това?

— Няма никакво съмнение.

— И защо пазеше тайната толкова упорито?

— Защото сега златото е твое. Но ако Игър и Мендарк научат, ще ти отровят живота. Исках сама да решиш как да постъпиш с него.

— Къде е златото сега?

— След като отвлякоха Аелиор, изкопах дупка в земята и го зарових, без да отбележа с нищо мястото. Никой друг нямаше да го намери. Направих го отдавна, но мястото не е чак толкова далеч оттук. Скрих го при Горящата планина, отвъд Туркадско море. Живях в подножието на Бурия Нгурле, докато не ми отнеха дъщерята.

— Можем ли да отидем там?

— Естествено.

Мейгрейт не сдържа вълнението си.

— Веднага ли?

— Още сега! Да си вземем раниците.

Без да се обадят на никого, те слязоха на пристанището и научиха, че Пендер е готов да отплава същия следобед. Корабът се насочи към Никеранд, западнал крайбрежен град, откъдето се тръгваше към сухите равнини на Алмадин.

Мейгрейт не се отделяше от фалшборда на кораба и се взираше във вълните. Бе прекосявала и по-големи морета, но тогава неизменно й тежеше бремето на дълга. Това пътуване беше същинска разтуха за нея и му се наслаждаваше.

В Никеранд се качиха на лодка и потеглиха срещу течението на широката река Алм.

— Така ще обикаляме повече, преди да стигнем до целта — обясни Шанд, — но няма начин да се доберем бързо, ако не пътуваме по реката.

За Мейгрейт беше все едно колко ще се проточи пътешествието. Вървяха и два дни по суша към скалистите брегове на огромно езеро.

— Дългото езеро — каза Шанд, загледан в тъмнеещата вода. — Истинското му име е Уарде Ялок и то е най-обширното от многото езера, които запълват разломите наоколо до дълбочина хиляда разтега. Проточва се на югоизток почти стотина левги и с лодка ще се озовем близо до мястото за броени дни, а пеша бихме се бъхтили няколко седмици.

Грижливо поддържана пътека водеше към видимо благоденстващо градче на брега. Там Шанд нае платноходка, натовариха багажа си в нея и се насочиха на юг. Тласкаше ги поривист вятър под небе с цвета на олово. От студените повеи бузите на Мейгрейт се зачервиха. Всичко беше прекрасно.

Следобед Шанд стана по-приказлив.

— Уарде Ялок заема достойно място в Преданията. Първите градове на Сантенар са били построени край езерото преди повече от дванадесет хилядолетия, ако се вярва на летописците.

— Тук ли? — Мейгрейт огледа падините по брега, оскъдно обрасли с прашасали храсти. — Не мога да го проумея.

— Не, чак в южния му край, в плодородните земи между три пълноводни реки. Но тези градове ги няма днес.

— Какво се е случило?

— Животът там замрял през Малкия ледников период. Хем студ, хем засуха и не можели да съберат никаква реколта. Най-големият град се наричал Тара-Лаксус. В древността бил могъщо средище. Оттам Шутдар побягнал към гибелта си. Но дори и Тара-Лаксус е заличен днес.

Най-сетне платноходката акостира в пристанището на град сред гора. Двамата тръгнаха полека към Горящата планина, чиито разпрострели се склонове се виждаха между дърветата. Скоро навлязоха в пустош, където нищо не никнеше в каменистата земя. От пукнатини във възвишенията наоколо се процеждаше дим. Във въздуха се стелеше кафява мараня, миришеше на печка с въглища.

— Странна миризма за вулкан — отбеляза Мейгрейт.

— Преди време тук са се запалили въглищни пластове. Може би ги е подпалил самият вулкан. Всъщност се смята, че хълмовете тлеят от пет хиляди години. Огънят се е спуснал дълбоко под земята, но и сега на много места не можеш да стъпиш, толкова са нажежени.

 

Два дни по-късно в безлунна нощ, когато мъглявината Скорпион светеше в студеното ясно небе, те спряха пред останките от къща с каменни стени насред ливада. Зад нея тъмнееше гора. Тук бяха събрани прастари печални спомени. Седнаха на стъпалото пред прага и огледаха ливадата. Над дърветата Бурия Нгурле бълваше дим.

— Кароните са имали твърдина в планината повече от хилядолетие — спомена Шанд.

— Кои карони?

— Кандор и Рулке.

— Защо точно там?

— Защото е средоточие на сила подобно на Каркарон. По-точно там бил отворен за пръв път Пътят между световете. Тук се озовал Шутдар с флейтата, а Рулке се прехвърлил подире му. Кароните издигнали огромна крепост, която била седалище на Рулке по време на гонитбата заради флейтата. По едно време тук живеели към хиляда мелези на кароните…

— И какво е била участта им?

— Изклали ги. Миан със своите аакими дошъл под предлог, че иска примирие, и завзел твърдината с измама. Избили повечето мелези в съня им, останалите изгорили живи. Така бил заличен целият род на потомците на кароните тук. Нищо чудно, че…

Шанд млъкна.

— Какво те смущава?

— Едва сега започвам да проумявам защо оцеляването се е превърнало в такава мания за Рулке. Аакимите се опитаха да изтребят всички негови потомци. Тогава той развил Дара на Рулке, за да се предпазва от тях.

— Както изглежда — промълви Мейгрейт след дълго мълчание, — Великият предател също е ставал жертва на коварство.

— И така може да се каже — призна Шанд. — Способен съм да разбера и двете страни. Хайде да си накладем огън.

 

След вечеря пак се настаниха на стъпалото.

— С твоята майка останахме тук дълги години. И тогава земите бяха необитаеми. Аелиор си играеше навсякъде. Виждаш ли онова старо клонато дърво? Обичаше да се катери по него, окачих и люлка за нея.

Шанд се изправи неочаквано, без да избърше бузите си, и я поведе покрай стърчаща скала. Премери разстоянието на око, извади метална лопатка от раницата си, окастри една фиданка за дръжка и започна да копае. Земята беше спечена, но той упорстваше и макар че на няколко пъти спираше да си поеме дъх, не позволи на Мейгрейт да го отмени.

— На мен се пада да ти го предам.

Когато можеше да хлътне до кръста в дупката, лопатата се удари в нещо твърдо. Шанд остърга пръстта и отдолу лъсна бронзова кутия. Макар че пантичките бяха разядени, той вдигна капака лесно, като подпъхна лопатата. Извади тежка торба, чийто промазан плат още изглеждаше здрав. Щом разхлаби връвта, под мъглявината заблестя метал. Дебела верига, гривна и огърлица от червено злато. И Шанд поднесе дара за Аелиор на нейната дъщеря със скръбна тържественост.

— Ще стигне за флейта, както виждам. Ако това е решението ти.

Мейгрейт пое наследството си с треперещи ръце. Накитите наглед бяха съвсем същите като онези, които Фейеламор отнесе от Хависард. Но от носенето това злато се бе изгладило като коприна, докато другото беше грапаво, все едно не е докосвало човешка плът. Тя го прибра внимателно в торбата и се върна умислена при стъпалото, а Шанд отиде да налее вода от поточето.

Два комплекта накити? Ялкара бе донесла единия от Аакан в забравената древност. Какъв е произходът на другия? Как да разгадае тайната? Щом Ялкара бе вложила усилия за създаването на копие, значи това злато криеше особени възможности. Или голяма заплаха.

 

Върнаха се в Туркад по същия път. Само веднъж, докато плаваха по езерото, Шанд заговори за златото.

— Просто не знам какво да правя — сподели Мейгрейт. — Създаването на нова флейта е неимоверно важно решение. И не ми е известно дали Ялкара би искала това. Не мога да вникна в замисъла й.

— Защо не опиташ пак с Огледалото? И ми повярвай, че тя не би искала да решава вместо тебе. Знаеше добре, че миналото не бива да спъва бъдещето.

— Ще чакам някакъв по-ясен знак — натърти Мейгрейт и повече не продума за златото. — Разкажи ми за тези земи.

Бяха на половината път към северния край на Уарде Ялок, където щяха да върнат наетата лодка.

— По една случайност сме съвсем близо до може би най-прочутото място в Преданията — Кулата на Хулинг!

— Където златната флейта е била унищожена, а Възбраната — наложена.

— И където нещастното сакато момиче било убито. Тъкмо заради нея се събуди любопитството на Лиан към цялата история. Как ли щяха да потръгнат нещата, ако не беше така?

Мейгрейт се загледа в брега. Рехавата мъгла не скриваше зъберите в ръждив оттенък, които стърчаха от водата. Неприятни земи.

— Ще ми се да отида там, ако е възможно.

Мейгрейт си каза, че щом й се пада задачата да премахне Възбраната и да възстанови равновесието между световете, трябва да има впечатления и от мястото, където всичко е започнало.

Продължиха по езерото половин час, вятърът надигаше вълни. Студът хапеше. На Мейгрейт й олекна, когато Шанд се взря и промърмори:

— Това е!

Завиха към брега и той посочи върха на зловеща канара. Щом доближиха, пред тях зейна теснина, в която лодката се промъкна. Щом я вързаха за жилав храст, Мейгрейт се заозърта за път нагоре.

— В скалите са изсечени стъпала — успокои я Шанд. — Катеренето е тежичко.

— Личи, че са изсечени отдавна — оплака се тя след малко. Вървеше след него по почти неоткриваемата пътека, чиито стъпала се ронеха под краката им.

— Три хиляди години — изпъшка Шанд.

Макар и поуплашени от рисковете, изкачиха се върху плато, плоско като маса и покрито с бурени, които вятърът мяташе насам-натам. В далечината стена от дървета описваше дъга от ръба на скалите, при които се връщаше накрая.

— Ето я Кулата на Хулинг или каквото е останало от нея.

До края на платото имаше грамада от срутени камъни, обкръжени от гола площадка, където растеше само мъх. Между ивиците навят пясък повърхността лъщеше подобно на стъкло.

До пътеката бяха поникнали храсти със сиви листа с по някой малък черен плод на клонките. Мейгрейт посегна да си откъсне един. Шанд хвана ръката й.

— Не са ли годни за ядене?

— Наричат този храст млечка-трепач. Има защо. След смъртта на Шутдар съборили кулата камък по камък в търсене на флейтата. Не я намерили, разбира се, а по-късно тиранът, който властвал над страната (името му било Дагуар Трети), заповядал кулата да бъде издигната наново като нетленен паметник и поука хората да не си играят с незнайното. Само че я възстановили точно каквато била след унищожаването на флейтата.

Минаха под арка, която не се поддаваше на разрухата, но стената зад нея бе паднала. По каменните стъпала бяха разпилени натрошени отломки от кафяв пясъчник. Помещенията дори на приземния етаж бяха порутени. Мейгрейт стъпи на стълбата. Тук камъкът не се ронеше толкова, бе споен като топена захар, а и застинал на петна като лава.

Излезе на плосък покрив с висок парапет околовръст, но в него зееха широки дупки. Покривът бе пропукан от край до край. И камъкът бе стопен до гладкостта на стъкло освен в съвършения кръг по средата, където нямаше никакви следи.

Мейгрейт усещаше болката и ужаса, с които бе пропита кулата.

Шанд се покатери върху остатък от парапета.

— Ела при мен. Има чудесен изглед.

Наистина гледката беше великолепна, но и нерадостна — тъмното езеро с разпенени вълни, черните мокри скали в подножието, навъсената гора зад кулата.

Шанд посочи право надолу.

— Там е паднал и загинал Шутдар.

Мейгрейт си представи как пада върху скалите и се извърна.

— Тук не ми харесва.

— И на мен, но все идвам отново. Случилото се в кулата е определило хода на историята през последните три хилядолетия.

— И до ден днешен — добави Мейгрейт. — Ще свърши ли някога? Иска ми се да сложа край на това.

— Може и да успееш. Кой знае?

Тя извървя половината разстояние до стълбата, но неочаквано писна и отскочи, сякаш някаква твар впи зъби в крака й.

— Какво те уплаши?! — сащиса се Шанд.

Тя не можеше да задържи ръцете си неподвижни. Пребледня като платно.

— Усетих, че стъпвам върху нещо зло… неописуемо зло.

В лъскавата стопилка пред нея искряха мънички златисти люспици.

— Шутдар си е бил въплъщение на злото, няма спор. — Шанд и помогна да седне върху изкъртено парче от зида. — Я глътни малко! — подадем манерката си.

Тя изля в гърлото си парливото питие като вода, после се усмихна бледо.

— Много гадно усещане, прилича на иглички в кожата. Всичките ми нерви пламнаха.

Шанд отиде до мястото, където тя бе стъпила.

— Аз не усещам нищо, но в тази кула са се просмукали отгласи на извършените злодеяния. Ти сигурно си настроена да ги долавяш, а аз — не.

Мейгрейт стисна златната огърлица на шията си и й олекна.

— Тук пространството и времето са много изтънели — тихо каза тя. — Усещам и стената на Възбраната навсякъде около мен, сякаш излъчва във всички посоки. Има и още нещо. Прилича на портал, чакащ да бъде отворен към пустотата.

Започваше да изпада в паника. В кулата бяха събрани сили, на които никога не би могла да се противопостави. Изобщо не ги разбираше.

— Е, по този път няма да тръгнем! — напомни старецът и й помогна да се изправи. — Стига ли ти видяното?

— До края на дните ми.

Тя слезе по несигурната пътека с мудни, предпазливи крачки, макар и нито едно стъпало да не се изрони този път. Преживяното в кулата я уплаши. Целият свят беше застрашен, ако равновесието не бъде възстановено. Изведнъж разбра, че новата и цел е твърде неотложна, но все още нямаше представа как да се заеме с осъществяването й.

 

Върнаха се в Туркад след повече от три седмици и веднага научиха за прибързания набег в Елудорската гора и разгрома. Каран бе толкова потънала в унинието си, че никой не успяваше да я разведри. Мендарк не беше на себе си от гняв към собственото си безразсъдство. А досега не бе предприемал нищо, без да изпипа всяка дреболия и да предвиди всеки нежелан обрат. Игър, затворен в себе си и озлобен срещу Каран и Мендарк, се чувстваше толкова опустошен, че нямаше изгледи да си възвърне силата. Бойният дух на армиите му направо се сгромоляса. Този път гашадите лесно биха ги превърнали в безволна сбирщина.

В това струпване на беди се случи само едно хубаво нещо. Джеви не можеше да ре пребори със страха си за Талия през цялото време, докато я нямаше. Щом научи за провала на похода, отърси се от всички колебания. Двамата отново се сближиха.

Колкото и потисната да беше от вестите, Мейгрейт се зарадва, че не са докопали златото на Фейеламор. Щеше да поквари и тях. Това обаче не я избавяше от собствените й затруднения.

Мендарк начесто подхващаше разговори за „обединяване на усилията“ и „сътрудничество“, но Мейгрейт беше наясно, че просто Огледалото е у нея и той иска да я използва. Това я настройваше срещу Магистъра. Не споменаваше за намереното си наследство и криеше старателно накитите.