Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Взор през огледалото (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Way Between the Worlds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)

Издание:

Йън Ървайн. Пътят между световете

Американска, първо издание

ИК „Бард“, 2006

Превод: Владимир Зарков

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

Компютърна обработка: Линче Шопова, ИК „Бард“

Формат 60/90/16. Печатни коли 31

История

  1. — Добавяне

ПЪРВА ЧАСТ

1. Стрелата

Заплашителната машина, която изкривяваше дори светлината около себе си, бавно се въртеше над загубилата купола си кула на Каркарон. Рулке се бе изпъчил гордо в целия си ръст, опрял небрежно ръка на лостовете. С другата сочеше нагоре към изгряващата луна, чиято тъмна страна, изпъстрена с червено, лилаво и черно, тъкмо се бе показала като подпухнал балон над хоризонта. Страшната прокоба се сбъдваше — от 1830 години не бе имало пълнолуние на хид, средзимния ден, през което само тъмната страна на спътника да е обърната към планетата. Предсказанието на Рулке щеше да се окаже правдиво:

„Когато тъмната луна е пълна в средзимния ден, аз ще се завърна. Ще разбия Възбраната и ще отворя Пътя между световете. И Трите свята завинаги ще принадлежат на кароните.“

Каран, чиято глава едва стигаше до гърдите му, приличаше на снежнобяла сянка с корона от пламтящо червена коса. Лиан скърбеше за нея, но дори ако по чудо прекрачеше по въздуха, не би могъл да й върне свободата. А и никой вече не би му се притекъл на помощ. Презряха го, защото му приписаха вината, че е предал Каран на Рулке, обвиниха го, че е бил негов шпионин през цялото време. Нищо нямаше да разубеди събралите се тук хора. Накъдето и да се обърнеше, срещаше зли погледи, а най-яростно се вторачваше аакимът Баситор, според когото тъкмо заради Лиан бе превзет и осквернен Шазмак. При първия удобен случай Баситор щеше да си разчисти сметките с него.

Сега Лиан имаше само една приятелка — малката Лилис, но какво ли би могла да стори тя? Тук се бяха събрали най-могъщите люде на Сантенар и никой от тях — нито Мендарк, нито Игър, нито осакатеният Тенсор, нито пък Талия, Шанд или Малиен се осмеляваха да се опълчат срещу Рулке.

Творението боботеше, кулата се люшкаше. От шиповете по стените й се стрелкаха нагоре малки мълнии. Гашадите се върнаха на постовете си и обикаляха със скованата си походка. А червеното сияние вътре ту просветваше, ту гаснеше.

Лиан се взря в машината. Струваше му се немислимо да съществува — бе направена от толкова черен метал, че се открояваше дори под нощното небе. Нямаше с какво друго да я сравни в цял Сантенар. Задвижваше се сама, нямаше колела, носеше се из въздуха плавно. В момента висеше неподвижно, макар Лиан да знаеше, че е по-тежка от внушителен скален отломък. Сложните й очертания бяха чужди за погледа му. Дългата предница се стесняваше нагоре в куличка с издатини, зад която имаше нагъсто разположени лостове и ръчки, площадка и висока седалка, изваяна от камък.

Лиан знаеше, че и отвътре изглежда странно, претъпкана с уреди за управление и светещи плочки — нали бе виждал първообраза й в Нощната пустош. Явно Рулке предпочиташе да е на върха на творението си, за да се перчи и стъписва околните.

— Каран! — извика Лиан измъчено.

Викът отекна из амфитеатъра, ехото сякаш му се подиграваше.

Тя май го видя, защото се вцепени. В същия миг машината се разтресе под краката й и Каран размаха ръце объркана. На Лиан му се стори, че ще политне надолу, но Рулке я дръпна рязко на мястото й. Тя вдигна глава към надвисващия великан и му каза нещо. Вятърът заглушаваше думите й.

Игър нагласи очилата си, с дебели лещи като дъна на бутилки. Когато Рулке се появи отново, Игър като че беше решен да се опълчи срещу страховете си дори с цената на своята гибел, вместо отново да им се подчини. Личеше обаче, че волята му слабее.

— Вижте ги един до друг! — заскърца той със зъби. — Покорил е съзнанието й, направо го усещам — досущ както бе обсебил моето.

— Надявам се да е така — с леден глас откликна Мендарк. — Иначе ще се окаже, че Каран ни е предала, и ще трябва да си плати.

Магистърът изглеждаше още по-измършавял, безсилен и озлобен.

Заслушан в тежките им думи, Лиан се бореше и с болката, боцкаща го по цялото тяло, сякаш кръвта му замръзваше на мънички кристалчета. Напъваше се да вкара въздух в дробовете си, но все не успяваше да ги напълни. Призляваше му.

Едната буза на Игър затрепка, накрая се смръзна разкривена от поредния гърч. Лиан се питаше дали старото безумие не обзема отново пълководеца. А Игър впи пръсти в ръката на Малиен.

— Кой е най-добрият стрелец сред вас? — попита я дрезгаво.

— Баситор опъва най-силно тетивата, никой не може да се мери с него. Мисля обаче, че на такова разстояние Зара ще стреля най-точно. Зара!

Младата жена пристъпи напред. Беше нисичка за аакимка, на ръст почти колкото Каран, косата и бе с цвят на горчица, а бузите и — осеяни с лунички.

— Ти ли стреляш най-добре? — пожела да се увери Игър.

Стискаше юмруци така, че кокалчетата им бяха побелели.

Зара сведе поглед към снега, опипваше нервно гривната на едната си китка. Досещаше се какво ще поискат от нея. После изви глава към машината и премери на око разстоянието. Сега само главата на Каран стърчеше над ръба на площадката.

— Да, между здравите сред нас няма по-добър стрелец — потвърди аакимката. — Оттук мога да уцеля каквото и да било в Каркарон.

— И на машината ли?

— Стрелата ще лети по стръмна дъга, но… да, ще се справя.

И Игър се загледа в творението. Половината му лице пак се разкриви, той се опита да овладее спазмите, но не успя.

— Тогава забий стрела в окото на Каран! Ще бъде благодеяние и за нея, и за нас.

Младата жена не помръдна.

— Направи го незабавно! — изрева Игър и в ъгълчетата на устата му изби пяна.

У околните остана впечатлението, че е водил тежка битка със самия себе си, която е загубил. Сега беше готов на всичко, за да не си върне Рулке властта над ума му.

Зара се разтрепери. Обърна се към Малиен, втренчила безизразните си очи в червеникавата светлина. Предводителката на аакимите протегна ръка.

— Почакай! Мендарк умуваше.

— Рулке постъпи необмислено. Ако премахнем Каран, ще му попречим сериозно.

Лиан се дотътри при тях. Заледените окови претриваха краката му до кръв, но той не забелязваше.

— Не! — изхриптя и налетя върху Мендарк, който го отблъсна.

— Не ни се бъркай, летописецо!

— Но Каран…

— Сега изборът е между нейния живот и нашия свят. Магистърът обаче още се взираше в творението, без да даде заповедта.

Библиотекарят Надирил се бе подпрял прегърбен на бастуна си и по-ниският с цяла глава Шанд го крепеше да не падне. А Лилис подскачаше до наставника си и пищеше:

— Надирил, накарай ги да спрат!

— Игър — поде библиотекарят, — угризенията за това деяние ще те измъчват до последния ти ден. Тя не е…

— Някой да го направи! — нададе вопъл Игър.

— Вече няма да прибягна до зло — невъзмутимо отвърна Малиен, — ако ще то да би донесло най-великото благо. Зара, остави лъка.

Тенсор смъкна крака от носилката и с голямо усилие успя да се изправи. Приличаше на скелет, от някогашното могъщо тяло бяха останали само кости и сухожилия, изкривени и разместени от безмилостния удар на Рулке в Катаза. Лиан понечи да пропълзи към него по снега, но огромният ботуш на Баситор се заби в гърба му.

— Това е шансът… — изхърка Тенсор. — Съдбата го праща, за да умножи терзанията ми. Що за злини са извършвали предците ми, та трябва аз да се разплащам така? Е, Малиен, ще чуя ли заповедта от тебе?

— Не.

— Винаги си искала да останеш праведна — прегърна я той за миг.

Направи неуверена крачка към Зара, после още една. Тя го следеше с поглед, лъкът висеше от едната й ръка, пръстите на другата държаха стрелата с червени пера. В последния миг като че й се прииска да ги скрие зад гърба си, но погледът му я вцепени.

Тенсор изтръгна лъка и нагласи стрелата на тетивата, след миг я опъна.

— Съжалявам, Каран — нечуто промълви.

— Стреляй, проклет да си! — писна Игър.

Тресеше се толкова силно, че главата му се люшкаше.

В променливото сияние от кулата червената коса на Каран сякаш пламтеше. Лицето й се виждаше само като бяло петънце, но Лиан изобщо не се съмняваше, че и от такова разстояние Тенсор е способен да забие стрела в окото й. Вече си представяше как острието ще профучи с гибелна точност и ударът ще я преметне от машината — мъртва още преди да се размаже върху острите камънаци в урвата.

— Не! — ревна той с всяка клетка в тялото си, насилваше се да прокара отново мисловната връзка, която Каран прекъсна съвсем наскоро.

Всички наоколо запушиха уши, за да се опазят от вцепеняващия вой. Лиан изви глава и впи зъби в прасеца на Баситор, който изскимтя и отскочи. Но Тенсор дори не трепна. Изопна тяло, прицели се и пусна стрелата, която изчезна в нощта.

В същия миг творението кривна встрани подобно на марионетка, чиито конци някой е срязал. Раздруса се и пропадна като пуснат камък. Рулке увисна във въздуха, но отново се изпъчи и ръцете му зашариха по лостовете. Машината наглед се стовари върху невидима опора, която я отхвърли, след това се завъртя в кръг и се понесе странично към Каркарон като яхта с пробит борд. Каран не се виждаше.

Може би малко оставаше Рулке да се справи, но творението отново се разклати, предницата се наклони и зави към скалната стена под кулата. Лиан спря да диша. Рулке се бореше отчаяно, овладя управлението секунда-две преди удара и машината мудно се заизкачва.

— Успяхме! — изврещя Игър. — Той е уязвим! Е, сега ще посмееш ли да използваш силата си срещу него! — обърна се предизвикателно към Мендарк.

Магистърът се поколеба, но изръмжа:

— Да, да! Заедно!

Всички протегнаха ръце напред. В нощта се проточиха шнурове от червен и син огън, а аакимите опънаха лъковете си, без да чакат знак. Десетина стрели литнаха като ято към целта, но около творението незабавно изникна блещукащо кълбо, наподобяващо огромен опал. Изблиците на енергия се отразиха опасно близо до нападателите, стопиха снега и оставиха стъкловидни петна по земята. Стрелите потънаха с безсилен шепот в преграда, спряла ги като гъсто тесто, и изпопадаха една по една.

— Натрихме му носа! — изкряка Тенсор. — Следващия път няма да е толкова нагъл!

Мендарк обаче осъзна по-бързо какво се е случило.

— Ти си глупак — промълви с отпаднал глас. — Рулке използва собствената ни сила срещу нас. Машината е неуязвима за всеки вид енергия, който можем да насочим към нея. А аз съм още по-голям глупак от тебе, щом си въобразявах, че ще постигнем нещо.

Творението се изравни във въздуха, издигна се плавно и застина над съсипания меден купол на кулата. Рулке се пресегна надолу, вдигна Каран и я показа на враговете си — невредима. Изрева дръзко някакво предизвикателство, после машината се пъхна в кулата подобно на яйце в гнездо. Докато се наместваше, стените се издуха, сякаш змия поглъщаше пиленце. Смущаващото ума червеникаво сияние се появи отново.

— За какво му беше всичко това? — промълви Талия.

— За да ни сплаши — отвърна Игър. — Може би още не е готов.

— Готов е! — натърти Шанд.

Издутото петнисто туловище на луната пълзеше нагоре. Леденият вятър се засилваше и всички потърсиха завет в амфитеатъра. Лиан остана проснат в снега. Ако би могъл да превърне яростта си в оръжие, Игър и Тенсор вече щяха да лежат бездиханни между скалите. Болката в разранените му крака не стихваше нито за миг, но не заглушаваше облекчението, че Каран е жива. Трябваше да я измъкне. Знаеше, че и тя би сторила същото за него.

— Лилис! — прошепна той.

Момичето притича, лицето й беше посърнало. Студеният й нос опря за миг в още по-студената му буза. Тя трепереше.

— Казвай.

— Искам да се промъкна вътре. Ще ми помогнеш ли? Пролича й как напрегна волята си, за да се успокои, и овладя гласа си.

— Какво да направя?

— Виж дали ще успееш да махнеш тези окови. Лилис се наведе и опипа ботушите му.

— Олеле, кракът ти е целият в кръв… И другият също. Това изобщо не го засягаше.

— Ледът по метала прежулва кожата. Нищо страшно. Пръстите й шареха по оковите.

— Заключени са. Знаеш ли у кого е ключът?

— У Мендарк. Ще се опиташ ли… Не, прекалено е опасно. Тя въздъхна тихичко и се изправи.

— Горкият Лиан. Ще се опитам, разбира се. Заради тебе ще преджобя и самия Мендарк, колкото ще да ме е страх.

— Милата ми Лилис, толкова ме е срам, че те моля за подобно нещо.

Прегърна за миг слабичкото момиче, после я проследи с поглед как се прокрадна по леда и снега. Всъщност Лиан се срамуваше далеч повече, отколкото Лилис можеше да си представи, защото я използваше само да отвлече вниманието на другите. Щяха да я спипат в мига, когато се опиташе да открадне ключа от Мендарк, но се надяваше неизбежната суматоха при залавянето й да му даде малко време. Той изобщо не изчака да види какво ще се случи.

Всички се бяха спуснали в амфитеатъра, за да не ги продухва вятърът толкова силно. Май не го наблюдаваха. Лиан се промъкна между каменните скамейки до пътеката към Каркарон.

От другата страна до ушите му стигнаха крясъци. Значи бяха разкрили намерението на Лилис. Лиан се хлъзна и тупна по задник недалеч от ръба на пропастта. Закуцука по коварната пътека, колкото му позволяваха оковите, и тогава чу яростния вопъл на Магистъра:

— Какво си намислила, джебчийке недорасла?!

Не успя да различи уплашеното писукане на момичето. Само минута по-късно Мендарк се провикна:

— Той е избягал! След него!

Лиан удвои усилията си — страхът да не го заловят, преди да се е добрал до Каран, напълно заличаваше ужаса му от Рулке, а и непоносимата болка в краката.

Стигна до подножието на стълбата, която се извиваше в стръмна дъга към предната порта. Завлече се петдесет-шестдесет стъпала нагоре, но накрая бе принуден да спре, за да си поеме дъх, каквото Ще да става. Тук поне имаше парапет, на който да се опре, макар и покрит с неописуемо грозни муцуни на разни страшилища, които сякаш му се хилеха подигравателно. Както беше объркан и притеснен, стори му се, че дори посягат да го грабнат. Отдръпна се и пред него се изпречи далеч по-стряскаща гледка.

Над стъпалата имаше площадка, а нататък стълбата завиваше към страничната стена на кулата. В пространството между левия парапет и стената надвисваше страховита твар от легендите — получовек-полузвяр, с къси, но мощни крака, гръден кош като бъчва, дълги възлести ръце и ципести криле, хвърлящи сянка върху костния гребен на главата и острите зъби в устата. Пръстите с извити нокти лесно биха обхванали цялата глава на Лиан. По ставите на крилете и гребена на главата стърчаха шипове. В едната си ръка чудовището стискаше боздуган на верига, в другата държеше нещо като къс магьоснически жезъл.

Лиан заотстъпва, преди да осъзнае, че вижда статуя, създадена с чудно майсторство. Бронзът на скулптурата се бе оказал неподатлив на годините и стихиите. От другата страна на площадката клечеше друго изваяние на подобно същество, въоръжено с копие и дълги щипци. Бронята отпред бе изкована според формата на гърди колкото дини.

Между статуите бе разположена голяма врата от ковано желязо, цялата покрита с муцуни и фигури. Беше открехната, но зад нея имаше друга врата от релефни метални плочи. Лиан знаеше, че изображенията са безжизнени, но не успяваше да помръдне — те въплъщаваха страхотиите, с които бяха напълнили главата му още в детството. Щом се огледа, зърна преследвачите си, които се показаха от сенките. Само след минута щяха да го догонят. Баситор тичаше отпред с невъзможно грамадни крачки.

Лиан изохка от уплаха и преодоля последните стъпала не по-чевръсто от сакат рак. Различаваше добре свирепата гримаса на Баситор, чуваше злобното му ръмжене. Този път не се надяваше на милост. Аакимът щеше да строши главата му в стъпалата или да го хвърли в урвата, без да се замисли.

Лиан се метна над последното стъпало, веригите се закачиха за миг в натрошения камънак, но той дръпна, без да мисли за болката, и се освободи. Плъзна се по площадката, напъна портата и налетя с главата напред на една от неравните метални плочи. Разнесе се кух екот. Заудря по вратата с разкървавените си юмруци, но беше твърде късно. Баситор направо прехвърча над стъпалата.

— Падна ли ми, мръсен предател! — изсъска задъхан и така заби юмрук в корема на Лиан, че го преви безпомощен. — Още преди година трябваше да го направя…

Сграбчи го за яката и панталона. Лиан се помъчи да го ритне, но аакимът беше прекалено едър и як. Останалите още бяха далече и не можеха да се намесят, дори да искаха.

— Мъртъв си! — забраха думите в гърлото на Баситор. Провеси пленника си над пропастта и го разтърси. — Помниш ли Хинтис? Умря заради тебе! Помниш ли Селиал, Шала, Тел, Трул? — Продължи да изрежда имена, повечето непознати за Лиан. Май го обвиняваше за всеки загинал и в Шазмак, и след това. — Помниш ли с каква благост те посрещнаха събратята ми в Шазмак, коварен зейн? А Раел помниш ли? Всички са мъртви заради тебе. И пак заради тебе скъпият ни Шазмак е съсипан! Е, поне това мога да сторя за тях…

Лиан се вторачи надолу. Луната заливаше бездната със зловеща светлина и назъбените скали се открояваха като по пладне. Баситор се накани да го метне.

Едната ръка на Лиан се закачи в някоя от многото метални издатини по стените на кулата. Вкопчи се в нея като удавник, напрегна мускули и улучи с коляно Баситор в окото. Аакимът залитна и хватката му се разхлаби за миг-два. Лиан го отблъсна с нов ритник и защъка нагоре, все едно прътовете и куките в стената бяха стълба. Този път дори не си спомни, че се бои от високото. Изпънатите му пръсти напипаха перваза на прозорец без капак и той се преметна вътре, без да го е еня къде влиза.

По някое време вихрушката в главата му стихна, а погледът му се избистри. Озова се в горната зала, където си бе мерил силите в изкуството на разказвача със самия Рулке само преди седмица. По пода бяха разпръснати нацепени греди, керемиди и метални късове — останките от покрива, — но около самата машина беше чисто, като че тя отблъскваше всичко от себе си. И лепнещите навсякъде снежинки не се задържаха върху черните гладки повърхности.

Нямаше сили да се надигне. Двете изминали седмици бяха изцедили цялата жизненост, която бе останала в тялото му. Все пак завъртя глава да се огледа. Рулке се бе настанил върху горната седалка на творението си, явно съсредоточил ума си в някаква задача. Лиан се взря по-внимателно — цялото помещение беше покрито с паяжина от светлина, подобна на едва забележима рибарска мрежа. Нишките й засияха по-ярко и накрая мрежата се преобрази в блещукаща стена, по която се плъзгаха пъстри светлинки. Тя се люлееше в плавни вълни.

Тази преграда беше образ на Възбраната, простряла се във всичките десет измерения на пространството и времето. Имаше досег с всяка точка в Сантенар и другите планети от Трите свята, дори и с Нощната пустош, но ги отделяше непреодолимо от безжалостния кошмар на пустотата. Лиан научи от разказа на Рулке повече, отколкото би му се искало да знае за обитаващите я жестоки твари. Твърде ясно си представяше какво би сполетяло Сантенар, ако те някога се изтръгнат оттам.

Къде ли беше Каран? Видя я да седи със скръстени крака на перваз отсреща, пред нея имаше запалено мангалче. Въпреки стиснатите клепачи личеше, че е напълно будна и някаква мисъл е погълнала ума й.

— Каран! — кресна той.

Тя се ококори и мрежата от светлина изчезна.

— Лиан… — прошепна невесело и засрамено. — Какво търсиш тук? Върни се при тях.

— Не и без тебе.

Едва успя да се подпре на колене. Рулке се опомни от сътресението, което едва не го бе съборило от машината. Изглеждаше смутен, като че му се налагаше да говори на чужд език, който не знаеше добре.

— Плащам си за избора, който направих — натърти Каран.

— Цената е твърде висока. Ела с мен.

Не можеше да понесе, че Каран плати неговата свобода със своята.

— Няма връщане назад — тихо отказа тя. — Нищо сторено не може да бъде заличено. Моля те, върви си, иначе всичко е било напразно.

— Права е, летописецо — подкрепи я Рулке, който бързо дойде на себе си. — Не знам кой глупак те е пуснал да влезеш, но е нямало смисъл да идваш. Ако тя откаже да ми помага, пак ще спипам тебе.

— Няма да си тръгна! Каран, недей…

— Нямам избор. Махни се!

Лиан копнееше да я прегърне и знаеше, че въпреки грубостта си и тя иска това. Решимостта й се подронваше полека. Рулке размаха юмрук към вторачените стражи.

— Как да работя?! Отървете ме от него!

Идлис с белязаното лице и Йеча пристъпиха към летописеца. Сега изпълняваха само най-дребните и неприятни задължения, наказани заради подкрепата си за сказанието на Лиан при предизвикателството. Хванаха го под мишниците и го завлякоха по виещата се стълба покрай статуи, които бяха не по-малко грозни и плашещи от онези край портата. Още преди да слязат долу, безплътната паяжина на Възбраната отново грейна в залата с разбития покрив.

Идлис блъсна вратата, опря ботуш в гърба на Лиан и го тласна с все сила навън. Летописецът се хлъзна по корем до средата на площадката отпред.

Съжали, че още е жив. Избърса снега от очите си и срещна начумерените погледи на преследвачите си. Никой не отвори уста. Баситор го помъкна по стъпалата към амфитеатъра и другите тръгнаха подире им.