Йън Ървайн
Пътят между световете (50)

49. Краят на сказанието

Лиан мълчеше смирено по дългия път до дома. Лишен от чест, той като че бе загубил и цялата си самоувереност. Според Каран изобщо не приличаше на летописеца, когото тя познаваше и обичаше. По-скоро се бе върнал в миналото си на стеснителен юноша като ученик в школата, залутан насред света, без да знае мястото си в него. Не й харесваше тази промяна, но не виждаше как да му помогне.

Вечерта след завръщането им в Готрайм, докато преподреждаше дрехите в скриновете, намери малкото черно мънисто, което Рулке и даде.

Извади го от прозрачната кутийка и го претегли на дланта си. „Единственото, което мога да направя за тебе сега“ — бе й казал каронът. Какъв ли смисъл бе вложил в думите си? Дали това бе накит, талисман за късмет, магически амулет или просто хапче?

Не усещаше никаква миризма. Близна го. Мънистото имаше неопределим вкус. Пъхна го в устата си. Разтваряше се бавно на езика и по тялото й плъзна подобие на слаб гъдел.

 

Животът им продължаваше. Лиан упорито довършваше своите копия на Великото предание, дори украси някои от заглавните букви със златен и сребърен варак, както и с мастило от стрит лазурит, нали бе донесъл парчета чак от Голямата кула в Катаза. От майка си и сестрите си се бе научил и на това умение. Стремеше се трите екземпляра, които щеше да изпрати в Чантед с настъпването на пролетта, да бъдат безупречни. Не искаше да ги занесе сам, чувстваше се прокуден. Копието за Лилис пък щеше да се съхранява в Голямата библиотека.

А после? Вече не знаеше какво ще прави по-нататък. Животът му досега бе съсредоточен в Преданията, но ето че му забраниха да се занимава с тях. Всички библиотеки и архиви станаха недостъпни за него.

Често мислеше за бъдещето си и за ключето, което получи от Рулке. Скри го на тайно място. Ако някой ден му върнеха правата на майстор-летописец, щеше да се заеме и с Преданията на кароните, както обеща.

Реши да остави единия дневник с бележките си за злополучното „Предание за Мендарк“ в библиотеката на Чантед. Някой ден друг възпитаник на школата можеше да състави сказание или дори Велико предание, за каквото толкова копнееше Мендарк.

Седмиците се точеха нерадостно. Преди му харесваше и да преписва, но сега му дотягаше да се занимава със своето Велико предание, въпреки че не пренебрегваше задължението си.

Когато очите му се преуморяваха, а пръстите се схващаха, мотаеше се безцелно в имението. Опита да подхване каква ли не работа, но не го биваше за нищо освен да разказва и да пише, в Готрайм пък рядко се налагаше някой да върши това. Хем той страдаше, хем ядосваше околните, защото по неволя преправяха всичко след него.

— Така няма да го бъде — опита да го вразуми Каран един ден колкото се може по-благо.

— Не си изкарвам прехраната, нали?

— Не за това ти говоря! Върши работата, за която имаш способности, и не пречи на всички останали само защото се чудиш с какво да си запълваш времето.

На другия ден той нарами раницата и пое към всяко място, където биха му платили за някое сказание. Не се върна седмици наред, стигна чак до Туркад. Донесе малка кесия, натъпкана с монети, за което Каран му беше благодарна. Самият Лиан обаче не беше особено разведрен от ролята на скитащ разказвач, която също му допадаше някога.

— Тук няма какво да правя! — изтърси няколко дни по-късно. — Чувствам се напълно безполезен.

Каран се чудеше дали да го помоли да прегледа нейните родови Предания, за да разкрие какво е търсил баща и в Каркарон. Уплаши се обаче, че може да изрови неприятни истини, и се отказа.

 

В края на есента всички се събраха пред разпалената камина и споделяха какво са преживели през последните месеци. Чуха героични истории за борба със зверове и чудовища, имаше и твърде много трагедии. Каран не беше словоохотлива — плодовете от труда й се виждаха в градините и нивите. Готрайм се отърва най-после от сушата и реколтата беше добра. Но възстановяването на къщата не напредваше поради недостиг на пари. А ето че наближаваше и времето да си плати налозите.

Каран се боеше от този ден — немислимо беше да отиде в Елудор и да вземе наследеното от Фейеламор. В гората дебнеха толкова лорски, че едва ли щеше да бъде прочистена докрай от тях и в бъдеще. Не се съмняваше, че бирникът ще й отнеме Готрайм.

Кратката размяна на истории изобщо не разведри Лиан, само засили тъгата му по онова, което му беше недостъпно.

Навън се смрачаваше, валеше тежък мокър сняг. Шанд придърпа стола си към камината и отвори шише с питие от гелони — първата от сандъка, който бе докарал от Тулин. Този път сипа щедро на всички, без да се скъпи.

— Помниш ли онзи стих за „трижди предадения“? — каза му Игър.

— Все си мислех, че се отнася за тебе.

— За мен?! — прихна старецът. — Не. За аакимите. Предадени от Рулке при завземането на Тар Гаарн, после от Фейеламор при завземането на Шазмак, но преди всичко от своето неизлечимо безразсъдство.

Талия само отпиваше от чашата си, без да продума. Липсваше й Джеви, който пак обикаляше крайбрежието с кораба на Пендер.

— Мендарк дали винаги е бил покварен? — рече сякаш на себе си, все още уязвена от коварството му.

Отговори й Шанд.

— Не, за него Сантенар и Туркад бяха най-важни. За жалост прекалено много обичаше властта и труфилата й, а и беше твърде загрижен за собствената си слава. Не подбираше средствата, за да запази властта, защото вярваше искрено, че само той може да се опре на врага.

— И все пак беше по-велик, отколкото си мислим — призна Игър.

— Макар че беше мой враг, ще кажа, че до самия край направляваше делата на Сантенар. Дължим му много. Никой не се е грижил толкова за нашия свят. Но пък извърши и страшни злини, които не е лесно да бъдат простени.

— Не забравяйте, че и той като мен отдавна бе пресрочил отредените му години — обади се Шанд. — Животът му тежеше и беше готов да си отиде без съжаление. Само че обожаваше хазарта, а шансът да се докопа до машината беше прекалено съблазнителен, за да го пропусне. Въпреки всичко постъпи както трябва в последните си мигове. Може и да съставят Велико предание за него някой ден.

Игър се намръщи, отщя му се да говорят за покойния Магистър.

— Онзи ден един транкс се мярнал само на няколко левги оттук. Колко ли от тях са се промъкнали през пролуките във Възбраната?

— Десетки, ако не и стотици — натърти Малиен. — А също и хиляди не толкова опасни твари. Предостатъчно, за да се размножават на недостъпни места. Никога няма да се отървем от тях.

— В какви смутни времена живеем! — възкликна Игър. — Понякога недоумявам как обикновените хора понасят живота, обработват земите си и отглеждат деца, щом като всичко може да им бъде отнето безмилостно в следващия миг.

— Да, свят на несигурност — съгласи се Шанд. — И неясно бъдеще. Кой би пожелал да крои планове?

— Ами аз! — изсумтя Каран. — Докато великите се увличат във философски словоизлияния, простосмъртните трябва да се трудят за насъщния. Ако се плашим от бъдещето си, ще залинеем като аакимите. Нали разгледахте новите ми градини? Ще се постарая Готрайм да разцъфне. И може би дори ще изкарвам тук достатъчно пари, за да си плащам налозите — изгледа тя ядно Игър, защото очакваше бирникът да я навести съвсем скоро.

Игър още не можеше да прежали Мейгрейт.

— Ако имаше как да я върнем… — промълви, загледал се в чашата с вино след вечеря. — Тя ми даде надежда, а аз не направих нищо за нея. — И аз тъгувам за Мейгрейт — откликна Шанд. — Утешава ме само, че Ялкара е с нея. Не можеш да я върнеш, а дори да успееш да го сториш, тя едва ли би пожелала… да подновите връзката си.

— Знам! — озъби се Игър. — Но аз съм виновен, че Аакан се превърна в клопка за Мейгрейт. Това е непоносимо. Ех, поне да знаех, че е добре.

В тишината прозвучаха тихите думи на Каран:

— Добре е.

Игър се олюля на стола и я зяпна, а тя се усмихваше невъзмутимо. Лиан познаваше твърде добре лукавството й и я сгълча:

— Жестока си. Ако знаеш нещо, кажи му.

— Мейгрейт не беше способна да прекъсне мисловната връзка помежду ни, ако аз не пожелая. И все още я има като топло възелче, скрито някъде в съзнанието ми. Не мога да я достигна с мисъл през безмерното пространство, но знам, че е жива.

— Защо не ми каза досега?! — разфуча се Игър.

— Бях твърде заета да умувам над други проблеми — мило напомни Каран. — Например за налозите си.

— Вдън земя да пропаднат тези налози!

— От тебе зависи.

— Ами добре! По-скоро ми дайте хартия и перо, преди да съм размислил.

Лиан изтича да ги донесе. Игър надраска нещо на два листа, подписа се, сложи печата си, а Шанд и Лиан завериха документите като свидетели.

Игър прочете на глас:

— „Приносителката на настоящото — Каран Елиенор Мелуселда Фърн, се освобождава от всякакви налози, мита, данъци, такси и реквизиции в продължение на десет години от днешна дата като признание за заслугите й към държавата.“ Това стига ли ти? — тикна той листовете в ръцете на Каран.

— Чудесно — одобри тя, прибра своя екземпляр и му върна другия. — Струва си да вдигнем наздравица.

Но след още две-три чаши вино Игър пак промърмори:

— Ако флейтата не бе унищожена, можехме да отворим Пътя и да я намерим по мисловната ви връзка. Дали все пак…

— Не, Игър — внимателно го прекъсна Шанд. Самият той се бе отказал от надеждата и не искаше друг да чопли раната. — Немислимо е.

Пак се смълчаха.

 

Късно през нощта само Каран и Лиан бяха останали пред камината. Тя си пое дъх. — Лиан…

— Знаеш ли — заговори той за онова, което често смущаваше спокойствието му, — някога си въобразявах, че знам всичко. На младини човек е толкова самонадеян.

— Че ти си само на тридесет!

— Чувствам се с двадесет години по-стар от деня, когато се срещнахме. Исках само да ти кажа, че когато ме признаха за летописец, всичко се промени за мен. Дотогава бях безпарично, вечно тормозени хлапе, а изведнъж се превърнах в човек на почит. Животът ми се преобрази, имах свое място в света. А отида ли сега в школата, ще бъда обикновен натрапник. Сам пропилях постигнатото. Гневът й към Уистан се пробуди.

— Направи глупости, но не заслужаваше Уистан да постъпи така с тебе. Стана жертва на един злобен дъртак, който цял живот е мразил зейните.

— Аз подтикнах Мендарк да изгори архива, а мнозина затворници умряха в пожара.

— Не е вярно! Притиснал си го наистина, но постъпката си е негова.

— Виновен съм и за смъртта на Рулке. Няма да си простя.

— Не си я причинил ти! Опитваше се да ме спасиш. Тенсор го уби.

— А как се наслаждавах на властта си над Тенсор! Заслужавах да ме опозорят.

— Ако трябва да бъде наказан всеки, който се е наслаждавал на властта си, малцина в Сантенар не биха пострадали. Чувала съм и присмехулни историйки за безчестни майстори-летописци…

— Да, имало е и такива. Самият аз съм разказвал за тях. Гисини Извратения, Релч Преписвача, Мара Измамницата… леле, какви лъжи е написала! Но никой от тях не е бил наказан.

— Включително Уистан, който те въвлече насила в историята с Огледалото, за да му се махнеш от главата. Противен стар лицемер!

Постара се школата да се прослави с Велико предание, преди да те изгони.

Лиан се радваше, че тя го защитава толкова непреклонно, но още не беше убеден.

— Все пак извърших предостатъчно щуротии. И искам повече от всичко да си върна честта да бъда майстор!

Тя хвана ръката му.

— Сигурна съм, че ще ти я върнат. А сега…

— Но аз не съм! — натърти Лиан.

Каран се размърда на стола. Трябваше да му каже нещо много важно, ала дърдоренето му й пречеше да намери подходящите думи. — Лиан…

— Какъв ужасен свят! — прекъсна я той отново. — Помисли за последните две години. Спомни си и Преданията! Животът е хазарт. Изобщо не е вярно, че оцеляват най-силните, иначе да бяхме поробени от кароните до свършека на света. Оцеляват онези с най-малко лош късмет, а и едно зрънце стига да наклони везните.

— Много ме утеши! — разсърди се Каран. — Ами нашето бъдеще? Ами бъдещето на децата ни?

— Трикръвните нямат деца… — смънка той разсеяно, но нещо в гласа й го накара да я погледне.

Прекрасните зелени очи на Каран сияеха срещу него, бузите и бяха мокри. Лиан я притегли към себе си.

— Може да е заради раните или хрукса, или по-вероятно заради Дара на Рулке, но съм бременна!