Йън Ървайн
Пътят между световете (27)

26. Като падащи плочки от домино

Мейгрейт и Шанд стояха в потискащата работна стая на Игър, останалите се бяха скупчили около тях. Всички се взираха в редовете, които огледалото показваше:

 

„На тебе възлагам да премахнеш Възбраната, но същевременно да възстановиш равновесието между световете, което съществуваше преди създаването на златната флейта.

Ето какво трябва да…“

— Следващата част от посланието липсва — обясни им тя. — Чете се само краят:

 

„… виж в Огледалото и то ще ти покаже как да успееш.“

 

— Има връзка с предсказанието! — развълнува се Мендарк. — Спомнете си аакимския отговор: „Ще се появи инструмент“ — кхаш-зик-макатзах, тоест трите в едното, и ако бъде открито как да си послужат с него, Сантенар може да бъде спасен. Но самият инструмент ще бъде изгубен. „Знаем какво означава — злато от Аакан, скъпоценен абанос от Талалейм и дарбите и уменията на майсторите от Сантенар, които ще създадат флейтата от тези материали. А онази, която ще си послужи с нея, може да си само ти, Мейгрейт.“

— И защо това да е правилният начин? — заинати се тя. — Ялкара предупреждава, че такива устройства само ще ускорят разпадането на Възбраната. От къде на къде ще е искала да бъде направена нова златна флейта?

— Очевидно е дори за глупак! — заядливо отвърна Магистърът. — Ако употребим флейтата по подходящ начин, тя просто ще премахне Възбраната, вместо да я разкъса.

Мейгрейт започваше да се плаши от настървението му.

— И какъв е подходящият начин? Никой не знае как е била използвана.

— Ами да, затова предлагам — враждебно каза той, видимо притеснен от каронската й външност — да запълниш времето си с усилия да извлечеш липсващата част от съобщението, вместо само да търсиш къде грешат онези, които се опитват да направят нещо. Имаме и скъпоценен абанос, имаме и умели златари, които ще спазят указанията на Тенсор, стига да го убедим, че флейтата ни е нужна. Липсва ни само ааканско злато, за да сътворим своето оръжие.

Той постави на масата малкото, с което разполагаха — пръстена, даден от Игър, няколко брънки от верижка и късчета варак.

— За нищо не стига — подчерта Мендарк.

— Да, трябва да се борим! — подкрепи го Игър. — Рулке отново показва силата си на запад, проверява готови ли сме. Гашадите върлуват извън Шазмак. Мощта му расте с всеки изминал час. Или ще му се опълчим, или ще ни унищожи.

Мейгрейт мълчеше, смутена от разпалената настойчивост на Мендарк, но беше уверена, че той греши. Премисли каквото бе научила за Ялкара и се сети за още нещо.

— Огледалото чие наследство по рождение е — мое или на някой друг?

Шанд поумува.

— То бе предназначено за Аелиор. Открай време смятах, че Ялкара говореше за Огледалото, но дали не съм бъркал?

Поседя и стана рязко.

— Ела навън — покани той Мейгрейт.

— Както винаги офейкваш, щом има работа за вършене — язвително му рече Мендарк.

Шанд му се ухили през рамо и двамата с Мейгрейт излязоха.

 

Каран слушаше приказките за война, но вече знаеше какво предстои — от седмица пак я тормозеха сънищата за Шазмак и пустотата. Значи не оставаше много време. „Искам да си ида у дома — каза си тя окаяно. — Този път трябва да съм там.“ — Само си губим времето! — избухна Игър след дългите безплодни часове.

— Аха — потвърди Надирил. — Единственото сигурно нещо във всичките ни разправии е, че златото на Ялкара е в ръцете на Фейеламор.

Игър се изправи стремително.

— Имам и по-смислени занимания.

— Трябва да поведем армия към Елудор и да и отнемем златото — настояваше Мендарк.

— Ти нямаш армия — недружелюбно му напомни Игър, но пак седна на стола.

— Съвсем вярно, но ако я имах, Игър, не би ми липсвала смелост да я предвождам.

— Стига с тези лукави подмятания — сгълча го Игър. — Доказал съм смелостта си. — Той прехвърли книжата на масата и взе свита на руло карта. — Поне веднъж и ти да си прав. Може би е най-добре да отидем в Елудор и да вземем златото.

— Тя ще се скрие — възрази Каран. — Изобщо няма да я намерите.

— Имам идея! — изръмжа Игър. — Стража, изведете останалите от стаята.

 

Щом останаха насаме, Игър и Мендарк започнаха да се държат като най-близки приятели.

— Тя няма да се скрие от мен — увери го Игър и разстла картата, която Шанд бе начертал в къщичката на брега. — Само за ден-два ще събера цяла група майстори на илюзиите. И ще я приклещим там — нейното съвършено убежище ще се превърне в съвършения капан. Погледни — за онзи, който не умее да се катери по стръмнини, от долината има само един изход.

Мендарк разгледа картата.

— Шанд си го бива да запомня подробностите! Но наистина ли ще събереш веднага толкова много познавачи на илюзиите? — изви вежди той.

— Още щом научих, че златото е у Фейеламор, започнах да ги викам тук.

— И аз събирам подходящи хора — призна си Мендарк, увлечен от идеята. — Ти как би провел похода?

— Виж, долината е обградена с високи скали отвсякъде, дори там, където реката изтича от нея. Лесно е да преградим и пътеката. Катеренето по канарите е неимоверно трудно. Но ще се нуждаем от защита.

Мендарк подхвана веднага:

— Ако имаме достатъчно майстори на илюзиите и някой с дарбата на усета, който да свърже умовете им, ще доловим всяка нейна заблуда и ще й противопоставим своите.

Игър си потърка брадичката.

— Мендарк, знам, че и ти имаш тази дарба. Но би ли рискувал разума и може би живота си в това начинание с незнаен край… и опасности?

— Предпочитам да не съм аз. Сам каза, че е рисковано, а имам и други задължения.

— Сещаш ли се за друг? Знам, че покрай войните хората с усет понамаляха, но… готов съм да назова няколко имена.

— И аз съм помислил за неколцина, но ще се радвам да чуя предложенията ти. Съзнавам, че не всеки от тях ще ни свърши работа. Необходим ни е такъв, който създава мисловни връзки.

— И е доказал способностите си под огромно напрежение, а?

— Мейгрейт може да създава връзка.

— Но тя е лишена от усета. Освен това Фейеламор я познава прекалено добре.

— Мислех си за онази, която е твърде задължена на всички ни. Вярно, трикръвна е, затова пък ни е напълно подвластна. Тази наша Каран е толкова невзрачно създание… — подсмихна се зло Магистърът.

— И аз бих искал да е тя. Доведете я! — обърна се Игър към стражниците.

 

Бутнаха Каран в стаята, където Игър и Мендарк й обясниха какво ще прави. Тя седеше уплашена и покорна пред двамата навъсени мъже.

— Животът ми се върти в кръг… Всеки иска само да ме използва.

— За жалост такава е участта на хората с усет, мелезите и особено трикръвните — напомни Игър без помен от съчувствие.

— Имам ли избор? Какво ще стане, ако откажа?

— Време е за разплата, Каран! — избухна Мендарк. — Ти ни предаде в Каркарон и само сляпата случайност не позволи да бъдем смазани още тогава. Като Магистър ти заявявам, че нямаш право на избор. Или така ще изкупиш вината си, или ще те съдим. Ти вече призна стореното, значи ще получиш присъда, каквато подобава на изменница. При твоите полезни дарби е по-вероятно да те осъдим на робство, отколкото на смърт.

— И първата заповед, която ще чуя като робиня, е да участвам с дарбата си на усета в този поход — кисело промълви Каран.

— Именно.

Каран сведе глава. Всяка нейна постъпка неизбежно водеше към следващата…

— Добре, ще си изиграя ролята. Кога започваме?

— Незабавно — отсече Мендарк. — Игър, свикай своите майстори на илюзиите, аз ще събера моите.

— Много скоро! — смути се Каран. — Защо решихте да нападнете с толкова припряна подготовка?

— Ако протакаме и Фейеламор дочуе за намеренията ни, никога няма да я намерим.

— Ще заварим там малцина фейлеми — добави Игър. — А аз ще поведа хиляда от най-коравите и опитните си войници. Ще ги смажем с надмощие.

— Боя се… — смънка Каран, но те престанаха да и обръщат внимание.

— Ти оставаш тук под стража до тръгването — реши Игър. — Напиши от какво снаряжение се нуждаеш, за да наредя да ти го донесат.

Но мина почти цял ден, докато съберат хиляда опитни войници, умеещи да се катерят и да се притаяват в засада. Щеше да ги командва Ванхе, наскоро отново повишен в маршал. С отряда тръгваха петдесет и двама майстори на илюзиите. В групата мъжете и жените бяха поравно — мъжете с дълги черни роби и къси бели наметала, а дрехите на жените бяха оцветени обратно. С обоза пътуваха и десет стражници на Мендарк, сред тях Осейон и Торгстед. Лиан идваше в ролята на летописец.

Само трима обаче знаеха накъде и с каква цел потеглят. Дори Лиан научи чак когато се отдалечиха от Туркад. В началото на Елудорската гора по принуда оставиха конете и каруците. Устремиха се бързо към долината. Малка група остана да пази входа. Останалите се изкачиха на хребета, граничещ със съседната долина.

 

На втория ден от пролетта още не се усещаше зимата да си е отишла. Преди полунощ майсторите на илюзии заеха местата си в тъмната палатка — стояха в кръг като Черно-бели и бяло-черни плочки от домино. Лиан наблюдаваше безмълвно от един ъгъл и запомняше всичко, за да не го пропусне в сказанието. Тревожеше се, ай от съзнанието на Каран до него плискаше страх на вълни.

Тя седеше в дъното на палатката, извън кръга. Мендарк беше в отсрещния край, вдигнал къс жезъл. Лиан си мислеше, че нищо няма да е наред, щом Каран е в такова състояние. А и поначало не вярваше в успеха.

— Започнете — нареди изрече Мендарк. — Каран, свържи се с първия.

Тя сигурно почерпи хладнокръвие от някакъв скрит източник в себе си, защото вълните на чувствата и вече не заливаха Лиан. Дори му се стори отнесена, когато затвори очи, разшири обсега на съзнанието си и създаде връзка със старшия сред майсторите на илюзии. Светът отвън, бездруго потънал в мъгла и сенки, се размъти още малко.

— Сега и с втория.

Мендарк насочи жезъла си с пресилен жест. Челото на Каран леко се набръчка.

— С третия!

Изредиха кръга, всеки в него се свързваше със следващия и накрая връзката се върна към Каран като удар, от който тя се килна настрани. Призрачно бледа, младата жена се подпря на пръта, за да не падне на земята.

Мендарк се обърна към старшия майстор:

— Помни, че имате само две задължения. Първото, най-важното, е да прикривате войската, да ги направите невидими в мъглата.

— Това вече е сторено — отвърна другият мъж с доста приглушен глас. — В тези условия е лесно.

— Недей да подценяваш тази противничка! — сгълча го Магистърът. — Второ — да бдите за всяка илюзия, с която Фейеламор би скрила пътя от нас, и да я разпръснете, каквото и да ви струва.

— И сега усещаме такава илюзия, но е толкова слаба, че все едно я няма.

— Не се отпускайте! Вероятно поддържа защита на долината, откакто Шанд и Игър са били тук. Но долови ли присъствието ви, ще я засили така, че дори с общи усилия трудно ще я преодолеете. Готови ли сте? А ти — изпружи ръка към Лиан — не смущавай с нищо спокойствието на Каран. Връзката трябва да остане непокътната. Сега е моментът! — натърти Мендарк към Долода, плашливата помощничка на Игър.

Тя изтича да прати вестоносците, които се втурнаха да предадат на чакащите войници, че трябва да тръгнат в колона по пътеката спускаща се по канарите.

Мендарк се затътри тромаво заради болките в ставите към Игър, Ванхе и неговите заместници.

— Талия, щом дам знак, ти ще поведеш първия взвод надолу. Внимавайте, пътеката е опасна. Торгстед — продължи той по-тихо, — ти винаги си ми служил вярно. Ще се спуснеш ли с войската, за да бъдеш моите очи и уши в този набег?

— Ами аз…

Торгстед се озърна колебливо към Осейон.

— Нуждая се там от човек, на когото имам пълно доверие — подчерта Мендарк.

Ръцете на Торгстед трепереха.

— Магистре, нещо ще потръгне зле.

— Ти да нямаш дарбата на усета? — даде воля на досадата си Мендарк.

— Не, макар че майка ми имаше изострено шесто чувство… Е, няма значение. Ще отида, разбира се.

— Добре. Осейон, разположи стражата около палатката и бъдете нащрек.

Едрият тъмнокож воин стисна ръката на приятеля си. Отрядът се промъкна само с едва чуто шумолене и всичко стихна.

 

Лиан стоеше при входа на палатката и се взираше в Каран. Тя нито помръдна, нито продума, но от време на време се поклащаше. И майсторите на илюзиите оставаха безмълвни. Изведнъж старшият ахна:

— Тя знае! Усещате ли силата на нейната илюзия?!

Всичко помътня. Вътрешността на палатката сякаш се изпълни с мъгла. Някой изохка.

— Ох, че е трудно! — пъшкаше старшият. — Олеле… Дръжте се! Така ще отстъпим пред нея.

Тишината се задържа около минута и мъглата изчезна също толкова внезапно.

— Успяхме — прошепна старшият. — Разбихме нейната защита. Вижте, ето я пътеката.

За миг пред мисления взор на Лиан се мярна видение — въгленочерна пътека, криволичеща в снега между дърветата. Тъкмо нея бяха набелязали съгледвачите.

 

Намирането на пътя надолу до сборния пункт беше по-мъчно в мъглата, отколкото очакваха, но в края на краищата илюзиите на Фейеламор не се оказаха чак толкова непреодолими. Докато се промъкваха в гората, войниците се присмиваха на врага. Скоро дотича вестоносец при Мендарк, който оповести с крясък победата.

— Тя е лукава, но ние надделяхме. Майсторите са твърде много за нея, а и са силни. Пътят е чист.

— Открай време се съмнявах, че преувеличават могъществото й срещу големи групи познавачи на илюзиите — подхвърли Мендарк на Игър, — макар да е ясно, че в двубой няма кой да й се опре. Талия, готови ли сте?

— Да. Избрах шестима да дойдат с мен.

— Знаеш какво се иска от тебе. Вие навлизате първи и заемате позиция. Щом войската отвлече вниманието й, намирате златото и го донасяте.

— Ванхе — тихо промълви Игър, — а вие готови ли сте? Тантурестият маршал кимна.

— И помни, че това е изпитание за тебе. Подведеш ли ме отново, ще те разжалвам завинаги в редник!

Обидата пролича в очите на Ванхе, но той се обърна към офицерите да даде заповедите си.

 

Талия и нейната група поеха надолу по пътеката. Мъглата се сгъстяваше. Налагаше се да използва целия си опит в диви местности, за да не кривне встрани. Но имаше и нещо по-неприятно — въпреки Самохвалството на старшия майстор тя установи, че долината все още е защитена с объркващи заблуди, които размътваха съзнанието и и я подтикваха да се съмнява в собствената си памет. Тя спря Разколебана. Сега накъде? Надясно или наляво след онези две великански дървета? Ами да, надясно! Въпреки това продължи предпазливо.

Пътеката пак зави наляво по тясна издатина под ръба на канарата. Талия усещаше, че урвата сякаш я придърпва. Тя изчака своите хора.

— Оттук пътеката се спуска стръмно по склона и всяка грешна крачка означава смърт. Ще се вържем един за друг. Ако нещо ви смущава, в никакъв случай не стъпвайте встрани, а спрете!

Заблудите ги връхлитаха толкова смазващо, че и Талия едва им устояваше. Начесто се заковаваха на място, защото на един или друг му скимваше, че непременно трябва да стъпи в празното пространство.

— Какво ли щеше да бъде, ако над нас не бдяха толкова майстори? — подхвърли ехидно тя на мъжа зад нея.

Воинът само стисна устни, но тя виждаше как се е облещил от напрежение.

Накрая все пак се спуснаха и доколкото можеха да преценят, заеха уговорената позиция над пещерите на Фейеламор и малко вдясно от тях.

— Тук ще чакаме — натърти Талия. — Войската ще се раздели горе, половината ще слязат малко по-нататък в долината, другите пък ще преградят пътя от пещерите към излаза на реката. Ще нападнат от две страни, за да отвлекат противника, а ние ще влезем в пещерите. Засега само малцина от сънародниците на Фейеламор са тук, иначе атаката щеше да е немислима.

Тя не беше толкова уверена дали ще изпълни собствената си задача. Знаеше, че Фейеламор не би и помислила да остави такова съкровище без охрана. Дори да намереха златото, пак щяха да стигнат до стълкновение с врага, а и после трябваше да се измъкнат от долината.

— Още малко… — успокои тя хората си по времето, когато се очакваше да получат знак.

— Още малко — промърмори доста по-късно. Опасенията й избуяваха и накрая тя отсече:

— Не мога да чакам повече. Ще отида да проверя какво става при пещерите. Вие си отваряйте очите и ушите и ако извикам, плюйте си на петите мигновено!

Знаеше обаче, че тези елитни бойци няма да побягнат, защото им бе заповядано да я опазят. Все пак й се подчиниха и останаха на мястото си.

Едва се отдалечи от тях и чу отслабения от мъглата звук на боен рог — разнесе се сигнал за отстъпление. Значи имаха несполука. Войската сигурно бе разкрита. Нямаше да и се притекат на помощТя се подвоуми. Толкова близо до целта… Защо да не се възползва и от това положение? От сблъсъка си с майсторите на илюзии Фейеламор вероятно беше изтощена, вече се бореше с прилошаването след магиите. Талия продължи към пещерите.

 

Войниците ставаха неспокойни, искаха да започнат набега. Ванхе и неговите заместници се бяха спускали донякъде по виещата се пътека, за да няма риск от объркване. Сега маршалът крачеше напред-назад и се тревожеше за успеха и бъдещето си.

Войската тръгна по пътеката, набивайки снега в черната пръст. Минаваха по остри ридове, до ръба на канарите, ограждащи долината от всички страни, провряха между две огромни дървета и започнаха да се спускат по склона. Ванхе поспря между дънерите, сякаш парализиран от отговорността.

— Не бива да се бавим! — прошепна му един от заместниците. Маршалът въртеше глава. Имаше само една пътека. Луната я осветяваше мъждиво, но той още се двоумеше.

Накрая даде заповед. Отдръпна се от дърветата, зави наляво и се скри в мъглата. Войниците го следваха неотстъпно. Напредваха безшумно — гордата гвардия на четири армии, — уверени в предводителите и уменията си.

 

— Нека вниманието ви не отслабва — наставляваше подчинените си старшият майстор. — Фейеламор е силна и коварна, може да поднови нападението си всеки момент. Ето, започва се. Задръжте ясния образ на пътеката. Задръжте го!

Тогава Каран се разтресе, но неудържимото треперене спря изведнъж.

— Н-н-н… — замънка тя, но не можа да изтръгне думата от гърлото си.

Лиан притича, само че се боеше да я докосне, защото помнеше предупреждението на Мендарк.

— Н-н-н…

Клепачите на Каран трепкаха като крилцата на пеперуда. Стисна челюсти и писна задавено:

— Неее!

После тупна на пода.

Лиан се опитваше да я вдигне, ала тя бе изпаднала в несвяст и не Успяваше да я събуди. Озърна се боязливо към старшия майстор:

— Как е връзката?

— Още я поддържаме. Мисля, че най-лошото отмина. Повечето войници вече са слезли в долината.

— Брей, че бързо. Май не съм разбрал колко време е минало… В този миг старшият майстор въздъхна и се стовари по лице.

Вторият изрева от внезапно нарасналия натиск върху съзнанието му и Осейон нахълта в палатката. Опипа гърлото на старшия майстор.

— Няма пулс! — кресна през рамо на Долода. — Веднага съобщи на Мендарк.

И вторият майстор на илюзии се гърчеше на пода и сякаш се напъваше да изхвърли червата си през устата. Очите му се подбелиха, накрая се сгърчи и замря.

— Той поне е жив засега — промърмори Осейон и попита дотичалата Долода: — Къде е Мендарк?

— С Игър. Сигурно вече се спускат.

— Предаде ли му съобщението?

— Да, но не бива да ни усети врагът… — Тя разпери ръце безпомощно. — Вестоносецът ще се прокрадва бавно.

Другите майстори на илюзиите още поддържаха кръга, но очите им се изцъкляха от напрежение.

— Това не ми харесва… — процеди Осейон.

Скоро влезе на бегом една от вестоноските, дребничка млада жена с бухнала руса коса.

— Какво е станало? — избълва задъхана.

— Каран е в безсъзнание, макар че не прекъсва връзката. Старшият майстор е мъртъв, а вторият… — Долода посочи тялото на пода. — Предчувствам най-лошото…

Гърдите на вестоноската свиреха, тя се държеше за хълбока.

— Ох, че боли! Какво е съобщението? Те слизат в долината. Ако вдигнем тревога, целият поход се проваля.

Осейон и Долода се спогледаха.

— Да ги отзовем ли или не?

— Дадем ли знак за оттегляне, докато са на пътеката, може да стане и по-зле — реши той. — Ще изчакаме още минута:

Но след миг-два третата по старшинство майсторка спря да диша. Тъмна кръв шурна от носа й, тя отметна ръце назад и рухна по гръб. Същото сполетя мъжа до нея и жената до него, и мъжа до нея… Падаха като плочки от домино, които се събарят една друга. Скоро нямаше ни един изправен майстор на илюзиите.

Долода и Осейон се втрещиха, но след броени секунди се втурнаха заедно към изхода. Долода се разкрещя с все сила, докато тичаше по пътеката:

— Назад! Връщайте се!

Осейон изфуча към командирската палатка, грабна рога и звънливият му зов заехтя из долината като стон.

Нямаше отговор, никой не извика. Осейон също препусна по черната пътека, надуваше рога, докато остана без дъх. На един завой се подхлъзна в калта и свърна наляво. В мъглата се показа тъмен силует, разперил ръце да прегради пътеката.

— Късно е — безнадеждно отрони Мендарк. Мъглата се разпръсваше и Осейон смотолеви слисан:

— Но това не е пътят, който разузнахме. Как…

— Що за самонадеяни глупаци се показахме! — завайка се Мендарк.

Малко по-надолу се размърда сянка. Двамата слязоха натам и доближиха Игър.

— Свършено е — изрече той с мъртвешки глас, застанал на ръба. — Всичко е свършено.

— Но какво… — запъна се Осейон.

— Мъртви са от първия до последния. — Игър се олюля, сякаш искаше да сподели участта на войниците си. Долода го улови за ръката и го дръпна назад. — В мъглата изпопадаха от ръба, без дори да усетят, и се пребиха в скалите долу. Натъкнахме се на непобедим враг. Фейеламор просто ни разгроми.

Въздушните течения носеха мирис на прясно пролята кръв.

— Отивам нагоре — изсумтя Осейон.

Би предпочел да е къде ли не, само не на това място, където хиляда от най-добрите бойци на Игър и неговият най-скъп приятел Торгстед току-що намериха смъртта си.

— Каран се опита да ни предупреди — обърна се към Игър и Мендарк, — но мощта на Фейеламор не й позволи. Онази от самото начало е знаела, че сме тук.

— Да, знаела е всичко — потвърди отпаднало пълководецът.

— И през цялото време владееше положението — добави Мендарк. — Показвала ни е каквото сме искали да видим, а нашите майстори на илюзиите се въобразяваха, че я побеждават. После тя създаде собствена привидност, за да ни насочи наляво там, където пътеката завиваше надясно. Просто, изящно и гибелно. Ах, Талия, как ще ми липсваш…

 

Талия се промушваше през шубраците между дърветата, като се стараеше да задържи в ума си подробното описание, което чу от Мейгрейт. Объркването отслабваше полека. Стигна незабелязано до входа на пещерата и видя до него пещ от глина, разпалвана с дървени въглища. Жаравата вътре още тлееше. Наоколо имаше калъпи и уплътнен пясък в дървени съдове. Първобитно… Май тъкмо се бяха заели с топенето и леенето, когато са надушили идващия враг. Значи златото трябваше да е наблизо.

Порови с пръсти в пясъка. Единият съд още беше горещ, но не намери нищо. Оставаше да претърси пещерата. Обърна се и едва не се блъсна във Фейеламор. Талия се стресна в очакване животът й да приключи в миг, но Фейеламор беше смъртно бледа от прилошаването след злоупотребата с магия. Усмихна се насила.

— По-хитра си, отколкото очаквах. И по-досетлива от Мендарк, но това не е достатъчно. Набегът ви се провали, а аз вече скрих онова, което търсите.

Тя се отместваше полека от пещерата. „Щом е тъй, защо се опитваш да ме подмамиш встрани от калъпите?“ — рече си Талия.

— Не съм забравила и какво ми стори в Готраймската гора — продължи Фейеламор и пак помръдна така, че Талия да се обърне с гръб към пещта, за да не я изпусне от поглед.

„Тя е изтощена и сама, а знае, че с мен има и други. Сега е мигът!“ Талия се престори, че нанася удар с дясната ръка, и когато противничката й се отдръпна, запрати шепа пясък в очите й. Поне за секунда-две Фейеламор не можеше нищо да направи и Талия се възползва, за да изрита калъпите и сандъчетата. Разхвърчаха се миниатюрни гейзерчета от пясък и златна отливка с чудновата форма тупна тежко на тревата. Талия я грабна и хукна. Щом доближи дърветата, нададе вопъл към своите войници:

— Прикривайте ми гърба!

Но макар че илюзиите пак ги обгръщаха, гъсти като желе, нямаха предишната сила да внушават и подлъгват.

Не се натъкнаха на други фейлеми във вихреното си бягство нагоре. Навсякъде тегнеше тишина. „Дали не ни чакат по-нататък?“ По едно време спряха да отдъхнат, един от войниците изчатка огнивото си и Талия се взря в предмета, който носеше, но вече се досещаше и от тежестта му, че това не е злато. Пробна бронзова отливка.

Мисълта, че нищо не е постигнала, я омаломощи, но какво още можеше да измисли само с неколцина войници до себе си? Пъхна отливката в джоба си и продължиха да се катерят.

 

— Аз ги изпратих към гибел!

Мендарк седна, закри лицето си с длани и се разплака. Игър крачеше наоколо като оживяло каменно изваяние. Той не ронеше сълзи, вцепенен от скръбта и отчаянието.

— Защо се оставих да ме изиграеш?! — ревеше диво. — Ти си виновен, Мендарк!

Зърна Каран, свита на стола, и й се разкрещя:

— Ти го направи нарочно, за да ме съсипеш!

По горната му устна избиваше пяна. Налетя й и започна бясно да я налага по главата. Каран само го погледна и не понечи да се защити.

— Престани, глупако! — изръмжа Мендарк.

Закуцука към него и се опита да го дръпне. Осейон скочи да му помогне и двамата отнесоха Игър, който не млъкваше:

— Каран, заради тебе стана така! — Той се изтръгна и пак я нападна, но Мендарк я заслони с тялото си. — Никога няма да ти простя!

Магистърът го зашлеви безмилостно.

— Не можеш ли да се държиш като мъж? — каза му с преливащ от презрение глас. — Аз и ти подготвихме тази беда с участието на Фейеламор. Каран за нищо не е виновна.

Игър пльосна на земята. Двама войници го вдигнаха, отнесоха го в палатката му и застанаха на стража отпред.

— Няма ли как да изнесем мъртъвците? — тюхкаше се Осейон. — Ако бях вдигнал тревога по-рано, може би щяха да се спасят…

Мендарк стискаше устни.

В подножието на канарите лежаха почти хиляда трупа. Едва ли бе оцелял и един от всеки десет войници.

— Сгъвайте палатките и да се прибираме с подвити опашки в Туркад — изсумтя той накрая.

Стъкмиха носилки за онези, които не бяха на себе си, сред тях и Каран, събраха палатките и се приготвиха да потеглят. И тогава от мъглата изплуваха последните седмина.

— Какво се обърка?! — извика Талия. — Толкова близо бяхме…

Мендарк за миг се просълзи отново в тази най-злощастна нощ.

— Не се съмнявахме, че и ти си загинала.

— Къде е войската?

— Загубихме всички.

— За нищо — тежко отрони тя, разказа преживелиците си и му подаде бронзовата отливка. — За нищо!

 

Твърде смаленият отряд се смъкна надолу по рида и излезе от Елудорската гора. От хиляда и сто души не бяха оцелели и стотина. А Игър изглеждаше още по-жалък, отколкото след поражението, нанесено му от Рулке в Катаза.

Лиан не бе виждал и Мендарк толкова потиснат. На славата му бе лепнато петно, което никога нямаше да бъде изтрито. Начесто кашляше в голяма кърпа и когато не триеше кръв от устните си, мъчеше се да спре изтичането й през носа. Кожата му се лющеше на големи парцалчета.

От майсторите на илюзиите останаха живи петнадесет, но с разнебитени умове и вероятно угаснали завинаги дарби. Каран беше като сянка, смазана от угризения. Лиан крачеше до нея през целия път до Туркад.

— Знаех си… — фъфлеше тя. — Знаех си…

Не различаваше деня от нощта в тези кошмарни видения наяве. Все й се привиждаше как най-опитните бойци на Игър завиват наляво вместо надясно и падат от скалите, отново се опитваше да ги спре с писък, но нещо й запушваше устата.

 

Мендарк повървя с Лиан на втория ден.

— Направо е страшно да те гледа човек…

Лиан не посмя да довърши изречението, опасяваше се, че Магистърът ще го скастри както преди. Мендарк обаче не се ядоса.

— Умирам, Лиан, и това е ужасното.

— Мислех си… — Младежът подбра думите си. — Живял си толкова дълго… Но пък сигурно с всяка година от дългия живот се засилва и желанието да продължиш…

— Не ме разбра. Не се боя от смъртта, но ако умра, кой ще брани този свят от Рулке?

Лиан неволно се огледа към Игър, който куцаше, провесил нос, а ръцете му се люшкаха безсилно.

— И аз си го мислех доскоро — сниши глас Магистърът, — особено след като се справи с транкса. Но Игър няма да се опомни след това нещастие.

— И преди се е въздигал след премеждия — напомни Лиан.

— Но с всяко поражение пропада все по-надолу. Спомни си как се е държал в Туркад, след като не успя да ме залови. Ами в Катаза? Ами с Втора армия? Постъпките му са непредвидими и никой не може да разчита на него.

— И ти си вършил…

— Разбира се, вършил съм големи злини. Но всеки път се стремях да успея в делото, на което се бях посветил. Никога не съм обричал на гибел такава войска само защото ме е зарязала любимата!

Мендарк изхрачи кръв на тревата и млъкна.