Йън Ървайн
Пътят между световете (33)

32. Разгадаване

Всяка среща на задругата вече беше наситена с чувство за неотложност, а и безпътица. Времето им изтече, а бяха отчайващо неподготвени. Игър поддържаше армиите си в постоянна бойна готовност, обучението на нови войници продължаваше в трескаво темпо, но те бяха на ръба на бунта след нещастието в Елудор.

Мендарк лежеше през нощта и се терзаеше — така прекарваше всяка нощ. Светът, който бе закрилял цяло хилядолетие, се срутваше около него. А той бе прекрачил отвъд предела на възможното. Вероятно щеше да запази живота си още година-две, но дори губеше желанието за това. Опита се да седне и схванатите мускули не му позволиха. Какво падение…

Задъхваше се и зовеше смъртта, но щом блъскането на сърцето му в гърдите стихна, мислите му пак се насочиха към Рулке. Също както винаги. Той срещу Рулке — средоточието на живота му. Най-великата игра.

Имаха нужда от нов Магистър с неугаснал пламък в душата. Талия беше силна, прозорлива, с изявени дарби за Тайното изкуство. Той се постара да я обучи добре. Но и липсваше най-необходимият подтик — желязната твърдост, за да е готова на всичко заради смазването на врага. Мендарк би предал и най-близкия си приятел, ако това е единственият път към победата във войната, колкото ще да го разкъсват угризенията после.

„Кого се мъча да залъжа? — каза си насмешливо. — Свършено е с мен. Поражението ще опетни името ми непоправимо. Дори Велико предание няма да измие срама.“ Все пак това го подтикна да стане от леглото, да навлече торбест халат върху съсухреното си тяло и да се затътри по коридора в търсене на Лиан. Намери и него, и Каран в библиотеката.

— Къде се запиля, летописецо? — попита го немощно. — Дни наред те издирвах.

Двамата пред него се спогледаха и Лиан изтърси:

— В Салудит! Мейгрейт ни пренесе там през портал. Мендарк се смути.

— Но защо?

— Търсехме знания как е била използвана флейтата — подсети го Каран.

— Аз вече търсих там! И то преди немалко години.

— Знам — тросна се Лиан, — И ние нищо не открихме. Онзи документ е взет, както и сведенията за него в каталога. Много умно, няма що!

Мендарк съзнаваше, че Лиан се опитва да го предизвика, и лицето му остана безизразно като стената зад него.

— Лиан, смяташ се за твърде хитър и някой ден ще си изпатиш. Всички сме били неведнъж в Салудит. А ти докъде стигна с моето сказание?

Младежът трепна. — 0, напредвам, но има още работа. Всъщност не съм започнал да пиша текста.

— Кажи ми какво си направил, аз ще преценя дали се стараеш. Лиан нервно запрехвърля книжата на бюрото си. Каран седеше сковано в креслото, сякаш се опитваше да остане невидима. Мендарк си знаеше, че тя го презира, а Лиан изобщо не се занимава със сказанието, нито пък има намерение. Окаян неблагодарник! Дългът не означаваше нищо за него.

— Накрая ще отсъдят майсторите-летописци — неприязнено напомни Лиан, — щом искаш да бъде Велико предание. Не съм готов и нито думичка няма да кажа, докато не го завърша.

Мендарк се довлече обратно в стаята си, обзет от истинска паника. Спречкването му отвори очите — вече нямаше никаква власт. Не можеше да се надява, че „Предание за Мендарк“ ще бъде написано някога.

Тръшна се в леглото. У него напираше неистов, унищожителен стремеж да заличи с един замах Преданията, за да започне всичко на чисто. Последно усилие, в което да се раздаде докрай — или ще унищожи Рулке и Фейеламор, или ще се погуби. Или ще се прослави, или ще се опозори.

Май си струваше да опита. Пулсът му се ускори от мисълта да заложи всичко. Не се бе чувствал толкова настървен от цяла вечност. И накрая, независимо дали ще успее, или ще се провали — блажената забрава…

Въртеше се, но болките в гърба се засилиха. Нямаше покой за него след Хависард. „За какво ми беше това? Защо не се предадох на смъртта още тогава?“ Помнеше точно колко е живял — 1260 години. Нищо особено за кароните или фейлемите, дори за някои аакими, но изумително за човек от коренната раса.

Първото, с което се зае, след като постигна майсторство в Тайното изкуство, бе подмладяването. Оттогава го направи още тринадесет пъти и с последните пет прекали. При всяко обновяване заклинанието принуждаваше клетките в тялото да се възпроизведат в първоначалния си вид, но грешките се натрупваха. А в трънаците под Хависард беше толкова изнурен, че нямаше да е изненада, ако се бе превърнал в насекомо или маймуна.

Прахоса луди пари за най-умелите лечители и заклинатели в Туркад, но състоянието му не се подобряваше кой знае колко.

„Предполагам, че съм най-старият човек, стъпвал някога по земята на Сантенар. А умът ми е по-жив отвсякога, не съм загубил уменията си в Тайното изкуство. Нима не съм бил надарен с тези способности, за да допринеса за добруването на света? Само аз мога да го спася от онова чудовище Рулке. Но как?“ Както и да се наместваше в леглото до сутринта, нищо не отслабваше изтезанията, на които го подлагаха костите му. Сутринта Мендарк охотно би се заклал сам, ако имаше нож наблизо.

Накрая задряма. Сънят го избави от най-острите болки. И сгърчените му мускули се поотпуснаха. Не се съмняваше, че е намерил отговора. Последното обновяване. Не беше изключено заклинанието да го убие — още един великолепен хазартен залог! Но иначе Щеше да спечели. Трябваше обаче да уреди всичко най-грижливо. В Хависард се опита да го направи сам, умирайки от жажда, увиснал с главата надолу в трънаците. Този път щеше да има най-доброто, което огромното му богатство можеше да купи. Най-прославените лечители и заклинатели, най-скъпите лекове и най-мощните творения, които да подсилят заклинанието за подмладяване и да го насочат правилно.

Разполагаше с такива предмети в изобилие, но дали щяха да стигнат? Най-добре би било да се сдобие с флейтата, обаче нямаше надежда да я изкопчи от Тенсор.

Ами Огледалото? Никой не бдеше над него, а Мейгрейт лежеше болна. Нужно беше да й го отмъкне само за няколко часа — заклинанието действаше бързо. Закуцука към шнурчето на звънеца, бодър за пръв път от много дни. Талия дойде и той й изреди заповедите си.

Подготвиха се бързо, нали вече го бе правил неведнъж. До средата на нощта привършиха.

— Да започваме ли? — попита Талия.

Долавяше жаждата й да придобие и това знание. Подмладяващото заклинание беше сред най-могъщите, а той не й бе казал нищичко за него досега.

— След няколко минути.

Мендарк стигна тромаво до стаята на Мейгрейт. Знаеше, че е била в унес цял следобед. Ако някой го завареше тук, обяснението беше готово: нима нямаше право да се осведоми как е тя със здравето? Мейгрейт се въртеше в леглото, лицето й беше подуто. Къде ли е сложила Огледалото? Някъде наблизо.

Пъхна ръка под възглавницата й и, разбира се, напипа металния калъф. Пусна го в джоба си и излезе. При вратата срещна Шанд.

— Тя спи — подхвърли мимоходом Мендарк и продължи по коридора.

Щом се прибра в покоите си, легна с Огледалото в ръка. Заклинателите и лечителите се събраха около него. Талия стоеше неспокойно до тях.

— Започвайте!

 

Дори месец след началото на пролетта времето си оставаше същото. Никой не помнеше по-дълга зима.

Мейгрейт изобщо не заподозря, че са и взели Огледалото за малко, защото се събуди на следващата сутрин напълно възстановена и го намери под възглавницата.

Отиде да обядва с Лиан и Каран в една от трапезариите на крепостта. Игьр седеше наблизо и четеше. Вратата се отвори, влезе мъж с гладка свежа кожа на лицето, подкрепян от Талия и Осейон. Те се отдръпнаха. Мъжът пристъпи нерешително, олюля се като новородено жребче, пак залитна. Всяко следващо движение обаче беше по-овладяно.

— Кой е този? — чу Мейгрейт шепота на Лиан. — Лицето ми е познато…

Слабоватият младеж направи припряно последните крачки. Задъхан опря юмруци на масата, отметна глава назад и се разсмя сърдечно.

— Успяхме! Всичко или нищо!

— Мендарк! — слиса се Мейгрейт.

Сигурно така бе изглеждал и на младини. Беше Дори красив, въпреки че розовите бузи, широкият нос и пълните устни му придаваха излишно чувствен вид. Имаше обаче и някаква промяна, само че тя не я налучкваше…

— Благодаря ти — каза и Мендарк. — За какво?

— През нощта взех назаем твоето Огледало и то закрепи заклинанието.

— Как не се сетих! — ахна тя. Чертите му се бяха обърнали огледално.

— Няма да трае дълго — подхвърли Игър с лека завист. — Голям късметлия си, ако изкараш и година.

— Все ми е едно! — отвърна Мендарк, преливащ от благодушие. — Поживях си, не искам още.

— Но защо го направи? — заядливо попита Игър.

— Заради хазарта! — извика Мендарк. — И за да свърша работата, за която ти си негоден — да видя сметката на Рулке и Фейеламор.

И този ден отидоха пред старата пекарна, но отново си тръгнаха, нахокани безцеремонно от Тенсор.

— Ще ви кажа, когато е готова! — изкрещя след тях.

— Е, Мендарк — поклати глава Игър, — още ли мислиш, че постъпихме добре, като привлякохме Тенсор?

— Нямахме друг избор! — весело отвърна Магистърът.

А на другия ден се върна един от съгледвачите, пратени в Елудор.

— Какво е научил? — веднага попита Лиан.

— Твърде малко, летописецо — охлади нетърпението му Игър. — Стотици фейлеми са се събрали в Елудор, пазят неотлъчно всички подстъпи към долината. Явно са били предупредени, защото не успяхме да причакаме никого от тях по пътя натам.

— Тя няма да се справи със своето устройство — вметна Мейгрейт.

— Това е непосилно за фейлемите.

— След неотдавнашните ни премеждия — възрази Шанд — не бих ви съветвал да я подценявате.

— Значи е наложително да научим откъде са се взели вторите златни накити — добави Малиен.

— А има ли новини от Шазмак?

— Не се върна нито един от шпионите, които пратих там — натърти Игър. — Но пък лоши вести не липсват. Навсякъде се е разчуло светкавично за бедата в Елудор. В Куилсин и Галардил настъпват вражески армии, на север също. Половината ми империя се е разбунтувала. Всеки дребен военачалник в Мелдорин се възползва от шанса да ме захапе. Знаят, че съм слаб, и ме ръфат отвсякъде.

У околните остана впечатлението, че подготовката за война не го интересува много.

— Има и слухове, че Тилан пак се е захванал с нещо отвъд морето — каза Мендарк. — Игър, все пак предпочитам тебе пред него.

Игър свали шапката си и направи нисък поклон.

— На твоите услуги съм — промълви подигравателно.

— Говоря ти сериозно! Да използваме флейтата за нападение срещу Шазмак, преди онзи да се е надигнал.

— Едва ли ще сполучим — вяло отвърна Игър.

 

Мейгрейт седеше пред незапаленото огнище и прехвърляше всичко в главата си, но не стигаше до отговори. Мендарк като че пак налагаше господството си. Изобщо не й допадаше идеята той да се възползва от нейната флейта. Усети някого зад гърба си и се обърна. Каран се стресна.

— Нося ти горещ чай. Тук е направо мразовито.

— Свикнала съм, не ми пречи.

— Изглеждаш уморена. Наистина ли се възстанови след треската?

— О, да. Просто… — Мейгрейт се подвоуми. — Правех си опити с портали.

— И как е?

— Задоволително. Сега не се нуждая от никакви веществени форми, мога да ги създавам само чрез ума си.

— Не е ли опасно?

— Да, ако се объркам с насочването. И тогава е… трудно да намеря обратния път. Но пък така си осигурявам голяма свобода.

— Често ли се обърква нещо?

— Досега само веднъж. Порталът се отвори към кошмарен вихър и бях принудена да се хвърля обратно презглава. За малко не се довърших, останах на легло цял ден.

— Изобщо не те е мъчила треска, нали?

— Имах и треска, но тя мина бързо. След това ме омаломощаваха порталите. Не съм достатъчно силна.

— За кое?

— Изпадам в ужас, когато помисля за предстоящото. Как да премахна Възбраната и да възстановя равновесието, без да унищожа всичко? Нищо не ми хрумва и няма кого да попитам.

 

Няколко дни по-късно Лиан нахълта в трапезарията и викна на Мейгрейт и Каран:

— Елате веднага! Нещо става долу, при пекарната. Чух как Игър заповяда на войниците си да отидат там на бегом, а той и Мендарк не изоставаха от тях.

Завариха плътен обръч от стражници около зданието. Мендарк и Игър стояха пред прага. Магистърът тропаше по вратата с дръжката на кинжала си. Каран, Мейгрейт и Лиан се провряха напред през гъмжилото.

— Отваряй, Тенсор! Обкръжихме ви! Скоро им отвориха и те влязоха.

— Коварството ти е разкрито, Тенсор! — изрева Мендарк. — Къде е флейтата?

Тенсор стоеше в дъното с останалите аакими. Зад тях се свираха уплашените златари и резбари. Всички имаха изнурен вид — Тенсор не им даваше почивка.

Той се изтъпани пред своята групичка, без по нищо да проличи, че е осакатен, затова пък се виждаше колко е побеснял.

— Не разбирам бръщолевенето ти! Ние спазихме споразумението.

Сложи си копринени ръкавици, взе от тезгяха кутия, изработена от абанос и бронз, щракна ключалките и извади от черния копринен калъф сътворената наново златна флейта. В светлината на ярките фенери металът преливаше в отблясъци.

— Красива е…

Каран се пресегна да пипне въплътеното чудо.

— Не я докосвай! — Тенсор се отдръпна. — Ще повредиш гланца. Очите на Мейгрейт овлажняха, Мендарк също се взираше ненаситно.

— Не се съмнявам, че е най-възхитителното ти творение — промълви тя.

Тенсор кимна сковано. — А как звучи… Пронизаха я завист и ярост.

— Какво?! Посмял си да опиташ как свири? Тя е моя по правото на наследството!

— Не сме я използвали — ядно отвърна Тенсор. — Не сме искали да…

— Съмнявам се, че щеше да изсвири нещо повече от мелодия. Необходимо е съзнателно усилие, за да се случи и друго — сухо ги прекъсна Мендарк. — Това е основен принцип в Тайното изкуство. Каквато и мощ да е вложена в инструмента, само волята и дарбата могат да я задействат. Иначе всеки глупец би могъл да грабне флейтата и да хвърли света в хаос.

— Но защо си убеден, че ще звучи правилно, ако не сте опитвали? — намеси се Лиан.

Тенсор го смрази с поглед.

— На Аакан правим флейти от десет хилядолетия. С нашата математика можем да изчислим точно инструмента, още преди да е създаден. Всеки негов тон ще бъде безупречен.

Мейгрейт протегна ръка.

— Благодаря ти, но сега ще взема това, което ми принадлежи!

— Назад! — рязко заповяда той и аакимите стиснаха дръжките на оръжията си.

— И златото, и флейтата са мои!

По петима аакими застанаха вляво и вдясно от Тенсор. Каран усещаше и тяхното разпалено желание. Надяваха се флейтата да ги пренесе на Аакан и пред тази безумна мечта никаква дадена дума нямаше значение. Дори Малиен се тресеше от вълнение. Значи за това си е мислела, когато каза, че ще се борят срещу Рулке с всяко достъпно оръжие…

— Не и ти, моля те! — прошепна й Каран. — Не мога да повярвам, че ще ни предадеш заради флейтата.

Малиен плъзна пръсти през червената си коса и се озърна диво, сякаш не я познаваше, но се овладя.

— Няма да разбереш какво означава Аакан за нас — каза тихо. Каран впи пръсти в китката й.

— Нима означава повече от приятелството, от родството, от преживяното заедно?

Малиен отблъсна ръката й и само прошепна: — Аакан…

— Няма да ти я дам! — изръмжа Тенсор срещу Мейгрейт.

— Но нали се споразумяхме? — сащисано възрази Мейгрейт.

От очите й потекоха сълзи. Потърси с поглед подкрепа от останалите, те обаче зяпаха жадно флейтата.

— Да, опозорявам се, но аз те наблюдавах. Ти си от кароните! — изплю той думата. — С всеки ден разликите помежду ви се стапят. И все някога ще се отметнеш от нас заради Рулке, Съжалявам и че ти дадох онзи малък пръстен, но по-скоро ще строша флейтата, отколкото да допусна да върнеш Ялкара на Сантенар.

— Ами обещанието ти към мен? — разяри се Каран.

— И заради тебе няма да отстъпя!

Мейгрейт се врътна на пети и излезе тичешком, без да чуе, че Шанд я вика.

Мендарк се взираше в Тенсор, присвил очи.

— Значи това ти е било в ума. Ако не бях научил за измяната ти от моите шпиони, вече да си офейкал с флейтата.

— Моите сънародници са най-важни — сопна му се Тенсор. — Би трябвало да разбираш. Няма да ви дам флейтата.

— Малцина сте и няма да устоите срещу армия — процеди Игър.

— Ако нападнете, наредено ми е да унищожа флейтата по примера на Шутдар. Ще изчезнат и Туркад, и жителите му.

— Ще го направи, не се съмнявай — промърмори Мендарк на Игър.

— Но флейтата остава тук! — твърдо изрече Игър. — Моите стражници ще се погрижат за това.

Излязоха и Каран се огледа за Мейгрейт, но Малиен хвана ръката и и я поведе зад зданието.

— Време е да избереш, Каран. С нас ли си? Ако не, значи сме противници. Няма средно положение.

— Аз съм на страната на хората, които спазват обещанията си!

— И аз. Дали би казала същото, когато криеше Огледалото от нас?

— И какво стори Тенсор с него? Тогава не сбърках, добре ти е известно!

— Но не и когато помагаше на Рулке, за да намери отново пътя към нашия роден свят, та да държи Аакан в робство и да натрапи същото иго на Сантенар!

— Не го разбираш — неубедително възрази Каран.

— Четири хиляди години, описани в нашите Предания, ми стигат да го разбера! Каран, отчаяни сме! Трябва да ни помогнеш. Събираме армия и в момента, но няма да стигне навреме до Шазмак. Флейтата е единственият ни шанс!

Каран не можеше да забрави всичко, което аакимите бяха направили за нея, нито пък добротата на Малиен.

— А аз с какво да ви помогна?

— Мейгрейт е ключът към всичко. Или ще ни въздигне, или ще ни хвърли в бездната. Не я изпускай от поглед. Каквото и да прави, съобщавай ми.

 

В цитаделата отново се разгоряха спорове.

— Трябва да си я върнем. Тенсор само ни сплашва! — този път настояваше Мендарк.

— Не ми се вярва — завъртя глава Игър.

— И на кого ще разчитате да си послужи с нея, ако не допуснете Мейгрейт да я пипне? — заяде се Лиан. — Щом няма такъв човек, значи е безполезна.

— Този въпрос трябваше да си задаваме, преди да бъде сътворена флейтата! — изфуча Игър.

— Аз… може би ще се справя — запъна се Мендарк. — На времето свирех изкусно на флейта, а имам и дарбата на усета, както знаете.

— Ха! — настръхна Игър. — Много ловко си играеше с нас. През цялото време си искал да стигнем дотук.

— Шанд предложи цялото начинание още в Сухото море! — започна да се зъби и Мендарк. — И още тогава знаехме, че най-трудно ще намерим човека, който да използва флейтата. Неуморно търсех знания за нея, но ти не се ли занимаваше със същото?

— Стига! — укроти ги Шанд. — Да допуснем, че Мендарк е способен да борави с флейтата. Нека съставим план, но по-смислен от онзи, който доведе до съсипията в Елудор. Флейтата може да отвори Пътя между световете и да отнесе свирача навсякъде, където той пожелае. Вероятно дори ще премахне Възбраната, но тя не е оръжие! Ако ще с нейна помощ да проникнем в недрата на Шазмак, пак ще трябва да се браним и с други средства. А машината на Рулке хем отваря портали, хем е оръжие и щит.

— Предлагам да се въоръжим, да отнемем флейтата от Тенсор и да нападнем Шазмак, докато не е станало късно — заяви Мендарк.

— Как?

— Още обмислям подробностите.

— Катастрофата ще е по-страшна от предишната — предрече Игър — и какво ни чака после?

— Няма да хленчим тук — изсъска Мендарк, — докато Рулке и Фейеламор се дърлят за нашия свят!

 

Мейгрейт се върна в малката къща на брега и се усамоти там. „Защо им предадох наследството си? — гневеше се на себе си. — Всеки иска нещо от мен, но не се притича на помощ в беда.“

Щом си представи, че Тенсор ще прибегне до златната флейта в борбата срещу Рулке, тя се почувства отвратена и изиграна. Яростта заплашваше да разкъса самообладанието й, както се бе случвало неведнъж.

Седна отвън на верандата и се загледа в оловносивото море. Сега пък я налегна безмерно униние — и то й бе присъщо. Вятърът се обърна откъм залива и хвърляше пръски в лицето й. Мейгрейт не мръдна оттам цял ден, внушаваше си колко е самотна и изоставена. Небето притъмняваше. Тя сякаш позволяваше на мрака и влагата да я обгърнат, да изсмучат цялата топлина и съпричастие с другите. Връщаше се към тъгата, която бе познавала през досегашния си живот — нищо нямаше смисъл, защото и тя не беше друго, освен сечиво в чужда ръка.

Посред нощ нещо я накара да се опомни. Трепереше неудържимо, цялата подгизнала. Какво би казал Шанд, ако я види сега? Щом помисли за благото гълчене на своя дядо, се засмя, но скоро помръкна. Подведе Шанд. Нямаше да го срещне с Ялкара.

Но флейтата и принадлежеше, дори да не и стигнеше смелост да се възползва от нея. Как дръзваше Тенсор да я отнеме? Цял живот се бе подчинявала на Фейеламор, никой обаче нямаше да я лиши от безценното й наследство.

Мейгрейт захвърли мокрите дрехи, избърса се и запали огъня. Докато се преобличаше, изведнъж осъзна каква услуга й е направил Тенсор в края на краищата. Все я обиждаше, че е една от кароните, но само я подтикна да се замисли за произхода си. Тя отхвърляше всичко, което бе получила от фейлемите, а досега се бе заблуждавала, че по нищо не се различава от коренната раса. Не приемаше и тази кръвна връзка, защото я правеше съюзница на аакимите, които я излъгаха.

Преживяното в Хависард събуди онова, което се бе пренесло у нея от кароните, а посланието на Ялкара му даде сила. Щом и Тенсор, и Фейеламор са нейни врагове, дали пък кароните не са приятели? Може би й е предопределено да потърси Рулке. Тя се замисли как да си върне флейтата и да отиде в Шазмак.