Йън Ървайн
Пътят между световете (26)

25. Трите задачи

Духът на Фейеламор беше сломен. Откакто намери златото в Хависард, сблъскваше се с препятствия едно подир друго. А сега трябваше да се спогоди някак с вироглавите си сънародници. Бе си позволила да ги нарече „овце“, с което само издаде колко се е отчуждила от тях през вековете.

Тримата се върнаха, понесли пълни торби с ядки, събрани изпод снега. Фейеламор седеше до входа на пещерата, стигнала до дъното на безнадеждността. Рязко вдигна глава, когато Гетрен влезе.

— Претърпях пълен крах — каза му тя. — Доведох ви за нищо в този зъл свят. Мейгрейт си отиде и всичко, за което се борих три века, бе изпепелено. Бремето е твърде тежко, за да го нося и занапред.

Ако търсеше съчувствие, не го намери.

— Твоите изтъкани от поквара замисли, които Мейгрейт ни разкри, заслужаваха единствено провал — сопна й се Гетрен. — Няма как да не се опасявам, че тепърва ни очакват и по-лоши изпитания. С всяка костица в тялото си мечтая да се завърна на Талалейм, но сигурно има и други пътища. А ако не е така, ще остана на Сантенар до смъртта си и тогава нищо няма да ме терзае. Ако това ми е съдено, дано този ден не е далеч.

Фейеламор мълчеше и не мислеше за друго, освен за неуспеха. „Ти пожела да се нагърбиш с този дълг, но Самохвалството ти беше напразно. Довериха ти се, но се показа негодна. И сега тези фейлеми, и останалите, и милионите, които ни чакат на Талалейм, ще загубят надежда.“ Халал и Еламай грижливо прибраха храната и седнаха пред Фейеламор.

— Спомни си от какво ни предпазваха, когато напуснахме Талалейм, за да дойдем на тази окаяна планета — започна Халал. — Ти си само една от многото фейлеми и ако си изправена пред труден избор или товарът натежи на плещите ти, длъжна си да се посъветваш с нас. Щом изборът е направен, ще те подкрепяме, но не и ако в надменността си не ни питаш за нищо. Затова те пропъдихме, след като научихме чрез какво престъпление се е появила Мейгрейт. Не сме те товарили и със своите грижи, ти пожела да увеличиш бремето си.

— Е, търсиш ли най-сетне съвет от нас? — озъби се Еламай. — Това ли е причината да ни повикаш?

Фейеламор само помръдна пръсти в жест на отрицание.

— Или ни призова, защото злодейските ти кроежи най-после щяха да дадат плод и ти пожела да го споделиш с нас? В такъв случай сме решили да ти откажем и да се върнем в студените си гори, дори да ни отвориш пътя към Талалейм. Потвърдиш ли подозренията ни, ще се свържем с нашите сънародници и незабавно ще поискаме да се отправят към Мириладел. Чакаме да чуем! — грубо натърти Еламай.

— Така беше — не отрече Фейеламор. Гетрен въздъхна шумно.

— Но ти се провали.

— Напълно.

Фейеламор нададе вой, заби юмруци в корема си, сви се на топка и се вцепени на пода на пещерата. Другите я наблюдаваха безизразно да изпълнява своя ритуал на омразата към самата себе си. След няколко часа Гетрен я потупа по рамото.

— Стига! Трябва да сме осведомени на какви опасности ни излага твоята глупост и преди всичко твоята неспособност.

Изслушаха я в мълчание. Накрая тя каза:

— Когато погледнах книгата на Ялкара с тези уж необикновени, но познати писмена, бях потресена. Привиждаше ми се, че знаците се гърчат, опитват се да изскочат от страниците, за да ме поразят. Книгата е гнусна купчина от лъжи за нас, фейлемите.

— Тъй значи… — изсумтя Гетрен с тон, напомнящ за ледниците, проточили се от Големите планини към новата им земя Мириладел. — След като ти бе победена от най-страшната си противничка, открадна нейната дъщеря и накрая се сдоби в нейно лице с още по-опасен враг. — Гласът му заплющя като камшик. — Ти си глупачка!

Заслужаваш всичко, което те е сполетяло. А ние не ти дължим нищо. Да вървим, Халал, Еламай — отсече с погнуса. — Да се свържем с другите фейлеми и да им кажем да се връщат. Не мога да понасям вонята на това свърталище.

Халал го възпря с властен жест.

— Не прибързвай. Тя е създала трикръвна. Ами ако Мейгрейт реши да сключи съюз с Рулке? Двамата заедно биха могли да застрашат дори Талалейм.

— Що за безумие! — настръхна презрително Еламай. — И сега какво да правим?

— Аз не… — обади се Фейеламор. — О, ти не виждаш опасността?! — скастри я Еламай. — Мейгрейт може би притежава всички дарби — и на кароните, и на фейлемите. Тя ни е опознала, разбира ни, а след всичко, което си и причинила, просто е немислимо да не ни е намразила.

— Аз се погрижих да прекърша волята й.

— Явно се възстановява бързо, защото вече чухме как е повела армия към Банадор, за да защити родината на своя приятелка. Тя е способна да ни помете. А Талалейм е уязвим. Нали затова се прехвърлихме тук? Ние сме малобройни и слаби. Нашите илюзии, с каквото ще хитроумие да ги създаваме, не са защита срещу грубото могъщество на кароните, нито пък срещу техните машини, каквато си е направил и Рулке тук. Нищо чудно да ни отнемат света накрая.

— Не виждам изход — сведе глава Гетрен.

— Загубихме правото да бездействаме — троснато му отговори Халал. — Ако машината на Рулке започне да работи безупречно, той ще си присвои този свят и ще заламти за нашия. Щом сме дошли да се опълчим срещу кароните, нека го направим. Те и техните творения са най-нетърпимата заплаха за нас, откакто тези нашественици завзеха Аакан. И оттогава нищо не се е променило. Потънали в скръб заради принудителното откъсване от нашия свят, ние си позволихме да забравим, че бяхме решени да погубим кароните!

— Приемам упрека — смънка Фейеламор. — Страхът ни беше твърде силен, а и Възбраната като че премахна неотложността на нашата задача.

— И онази книга ме плаши — промълви Гетрен. — Длъжни сме да я намерим и унищожим.

— Как? — попита Еламай.

— Няма съмнение, че е у Мендарк — каза и Халал. — Някой от нас ще отиде в Туркад, ще вземе книгата и ще я изгорим. Ето я първата ни нова задача.

— А Рулке? — подсети ги Гетрен.

— Ще се борим с него — отсече Еламай, — колкото ще да е силен, И колкото ще да сме слаби ние!

— Значи е задължително да имаме свое творение, което да противопоставим на неговото — оживи се Фейеламор.

— Никога! — креснаха тримата в един глас. — По-тежко прегрешение не може да има.

Тя обаче се бе изпъчила насреща им, отново поела ролята на водач.

— Изслушайте ме! Повече от три хилядолетия сме тук като противници на кароните. Ако паметта не ви изневерява, опитахме всички средства, с които разполагат фейлемите. И си останахме безпомощни, защото се придържахме към забраната и отказвахме да увеличим мощта си с магически творения. Колцина от своите загубихме, преди да проумеем това? А и по-късно? Накрая по неволя се скрихме и се принудихме да забравим защо сме на този свят. Мейгрейт беше моето средство да заобиколя забраната — творение в облика на човек!

— Но Мейгрейт вече е загубена за тебе, сега е неподвластна никому — напомни Халал. — Значи сме по-закъсали отвсякога.

— Ето я нашата втора задача — отсъди Гетрен. — Мейгрейт трябва да умре!

Фейеламор се смръзна и очите й придобиха стъклен блясък.

— Не… — прошепна тя. — Мейгрейт е всичко за мен, колкото и жестоко да се отнасях с нея. Все едно да си отрежа ръката.

— Тази твоя ръка е гноясала и е задължително да бъде отсечена, иначе гибел застрашава цялото тяло. Не я смятай за по-важна от Талалейм!

— Не — повтори Фейеламор.

— На нас също не ни допада, но се налага да бъде извършено.

И тримата впиха погледи в нея. Тя отново се залута в мислите си, отчаянието и несбъднатите мечти се подхранваха взаимно и почти я подлудиха. Никога нямаше да си върне Мейгрейт. С ума си съзнаваше правотата на другите фейлеми, но душата й не би склонила за нищо на света.

— Не мога да го направя. — Прехапа си устните до кръв. — Ще гласувате ли?

— Да! — натъртиха тримата.

— Тогава аз заявявам несъгласието си. Умолявам ви, не и причинявайте зло. Двете сме обвързани.

— Губиш! — сопна й се Еламай. — Ще се подчиниш ли на решението ни, или пак ще отидеш в изгнание със своята трикръвна?

Фейеламор се разкъсваше пред немислимата принуда да избере.

— Няма да преживея ново изгнание. Но Мейгрейт… Как да допусна да я погубите? Знаете какво означава тя за мен.

— Ти загуби — студено изрече Гетрен.

Фейеламор нахлупи качулката на главата си и се сви на топка. Тримата се спогледаха.

— Мейгрейт винаги ми е била симпатична — първа заговори Еламай. — Но ще изпълня решението, щом е нужно.

— Нужно е — като ехо потвърдиха Халал и Гетрен. — Направи го бързо и милосърдно.

— И другата трикръвна — бездушно добави Еламай. — Онази с дарбата на усета! Каран също трябва да умре. Така ще пъхнем як прът в колелата на плана, задвижен от Рулке. Единодушни ли сме?

— Да. Каран също ще умре.

— Третата и най-безнадеждна задача — продължи Еламай, без да си поеме дъх, — е да се преборим с Рулке и неговата машина. Фейеламор, не те ли е споходила някаква идея?

Не чуха отговор. Гетрен изправи насила Фейеламор, а Халал смъкна качулката от главата й. Очите й зееха като дупки.

— Чакаме, Фейеламор — подкани я Еламай.

— Остана само един начин — прошепна тя вяло. — Толкова далеч кривнах от пътя, но това престъпление е несравнимо с досегашните. Няма как, ще нарушим забраната и ще създадем свое творение. Ще използваме златото на Ялкара.

— Никога! — за кой ли път изръмжаха тримата.

Тя изопна рамене и страхът за малко надделя над мъката.

— Чуйте ме! — засъска в лицата им. — Как изобщо е била измислена тази забрана? Някой от вас може ли да обясни?

— Не — призна Гетрен. — Произходът й се губи в далечното забравено минало. Винаги я е имало.

— О, не винаги! Питам се дали не са ни я натрапили, за да останем слаби. Може би тъкмо нашите врагове са ни оковали така в онези далечни времена. Как е възможно ние — най-издигнатата сред човешките раси, да търпим подобни ограничения? Без такова творение нямаме никакъв шанс срещу Рулке, нали?

— Нямаме — навъсено се съгласи Гетрен.

— Е, аз пък казвам да отхвърлим забраната и да си направим оръжие, равно на неговото. Не е лесно, неуспехът е твърде вероятен, но поне ще сме дали на нашия народ мъничко надежда. Какво решавате?

Погледът й стана изгарящ.

— Покажи ни златото — помоли Еламай.

Фейеламор извади накитите, които бе взела от Хависард, и ги разпиля на земята пред краката им. Докосна червеното злато с пръст и не я прониза удар както в Хависард, но усещането пак беше крайно неприятно. Гетрен взе накитите един по един и ги даде поред на другите две жени.

— Боцка кожата ми. Изобщо не ми допада. Еламай подхвърли всичко на Фейеламор.

— Така е, защото ги е носила Ялкара. Как ми се подиграваше чрез Огледалото, обръщаше нашите предсказания в своя полза. Как ме предизвикваше да надникна в него. Но аз дръзнах и намерих онова, което тя бе скрила. Това ааканско злато е особено…

— Силните оръжия изискват твърда ръка — възрази Халал. — Ако е необходимо да извършим толкова страшно прегрешение — а аз не съм казвала това, — нека творението поне да е пригодено към нашите способности и умения.

— И от какво ще го изработим? — наежи се Фейеламор. — Къде ще намерим материалите? Как ще се научим да боравим с него? От такова злато мога да създам могъщо устройство, защото всеки атом ще е съхранил отражение от предишната си употреба. Ако взема нещо друго и се опитам да направя от него флейта или каквото измисля, ще си остане безжизнено. Не мога да вложа мощ в него.

— Щом не ти е по силите да овладееш нещо, не бива и да помисляш за него — не отстъпи Гетрен. — Не бях чувал по-необмислена щуротия досега. Не съм съгласен.

Фейеламор пристъпи към него и извика:

— Нима се предаваш? Значи обричаш сънародниците си и тук, и на Талалейм, защото долавям и с костите си, че нашият свят се нуждае от помощта ни. Няма друг начин.

Тримата се отдалечиха между дърветата да поговорят. Върнаха се скоро.

— Ще ти позволим — промърмори Гетрен, — стига да избереш устройство, което се вписва в нашите обичаи. Никакви флейти! Никакви машини!

— Ти се допита до нас — продължи Халал, — както подобава, и ние ти съобщаваме решението си. Сега на тебе се пада дългът да избереш средството.

— Благодаря ви — отпаднало им рече Фейеламор. — Предпочитах да направя този избор тук, заедно с вас. — Седя дълго с наведена глава. — Каквото и да избера, Трите свята ще бъдат променени завинаги. А може би Талалейм вече е неузнаваем. Няма съмнение, твърде дълго сме тук. Но всичко се променя рано или късно и забраната трябва да бъде отхвърлена. Направих своя избор. — Гласът й прозвуча като прокоба. — Това е нашата трета задача. Ще използваме златото. Ще създадем от него собствен инструмент. Нека бъде нанолет, с който всяко дете на фейлемите знае как да си служи. Чрез него ще разкъсаме Възбраната, ще унищожим машината на Рулке и така ще го смажем, че никога повече да не се надигне срещу нас. И тогава — очите й засияха — ще се върнем у дома в Талалейм и ще знаем, че дългът ни е изпълнен.