Йън Ървайн
Пътят между световете (5)

4. Замръзнала храна

Каран не можеше да понесе такова страшно предателство. Всички обещания на Рулке да я защити се оказаха празнодумство. Значи и всичко друго, казано от него, беше лъжа.

Пиявицата от пустотата разпростираше своите пихтиести псевдоподи по главата й, за да проникне през очите и ушите и да изсмуче мозъка. Но Каран си оставаше в плен на наложения й транс. Трудно би помръднала и един пръст.

Болката в ухото й се засилваше. Не виждаше нищо, откакто тази слузеста буца се настани на лицето й. Един израстък се пъхна грубо в носа, напираше да навлезе в главата. Друг се втвърдяваше върху окото й, май се канеше да пробие навътре.

Каран стовари върху гадната твар послание на ярост, омраза и неутолим глад. Искаше да я заблуди, че е нещо като хиена или плъх, който с удоволствие би похапнал от такъв противник. Съществото отскочи на цял разтег и тя се възползва от шанса да прониже пустотата с беззвучен писък, в който вложи целия си ужас и гняв от измяната. Незабавно загуби досег с Каркарон и тялото си. Отново се превърна в чисто съзнание, зареяло се из пустотата, но сега нишката на Рулке Заблещука пред нея. Каран се стрелна по Пътя към Аакан, право към залата, където се събираше Съветът на кароните.

„Кой зове Призоваващия?“ — затътна някой гръмовно.

„Аз…“ Каран ги обля с бяс, натрапи им гнусната представа за пиявицата.

„Предател! Вижте как държи на дадената дума. Той ще предаде и вас!“ Усещаше как кароните се дърпат стъписано от връзката, сякаш са докоснали пепелянка.

„Коя си ти? Какво искаш от нас?“ Не можеха да видят с очите си нито нея, нито Рулке, може би се бояха, че това е първият сблъсък от нова война. Каран неумолимо им показваше как пиявицата отново се намества на главата й, а в Каркарон тялото й виеше.

„Каран!“ — ахна Рулке.

Тя долови какво унижение е за него, че е забравил за обещанието да я пази, но след миг надделя съжалението, че трябва да се откъсне от Аакан.

Каран се втурна обратно в недостъпните за сетивата извивки и криволици на пустотата.

„Ама че си глупачка! — последва я викът на Рулке. — Нека ти помогна. Не мога да намеря Пътя сам. И двамата ще умрем!“ В кошмарното раздвояване — плътта й в Каркарон, съзнанието, залутано из безкрая — Каран пак усети пихтиест израстък да се вре в носа и. Каквото и да стореше Рулке, нямаше да стане по-лошо от сега. Позволи му да я намери и внезапно Пътят към Сантенар се очерта ясно пред двамата. Понесоха се обратно по оплетените проходи и през всеки миг Каран знаеше що за орда от твари се е струпала към пролуката, за да се измъкне от пустотата.

Още не се бе върнала в тялото си, когато болката в ухото стана нетърпима. Пиявицата вече обгръщаше цялата й глава. Тялото на Каран се изви като дъга, петите й затропаха по пода. Пръстите й слепешком разкъсваха рехавите израстъци на съществото, но те се възстановяваха тутакси.

Двамата прекосиха последния искрящ тунел на Пътя, преодоляха последната бариера. Пред тях се появи Стената, през която минаха светкавично. Съзнанията се върнаха в телата. На Карани се струваше, че тъпанчето на едното й ухо е разкъсано. Тя изписка немощно и успя да обърка за малко пиявицата, която поне престана да притиска окото. „Рулке! Помогни ми!“ Каронът лежеше отпуснато, неспособен да се измъкне от унеса. Трябваше да се спасява сама. Тя извлече от себе си всяко болезнено, разтърсващо и смразяващо чувство, което бе преживявала някога, добави изгарящата си погнуса от безформената твар, пльоснала се на лицето й. Страданието се мяташе из ума и като между огледала и набираше сила, накрая се пръсна във всички посоки толкова неудържими, че никой не би могъл да му устои.

Рулке подскочи като от допира на електрическа змиорка в морето и тупна от машината. Главата му се блъсна толкова лошо в каменните плочи, че според Каран би трябвало да си е спукал черепа. Той обаче се обърна по корем и опря длани в пода.

— Каран?… — изломоти замаян.

„Помощ!“ — викна тя по мисловната връзка, защото пиявицата й бе запушила устата.

Рулке пропълзя мудно към нея. Сграбчи съществото, откъсна го от лицето й и запрати слузестата топка към Стената. Пиявицата се сплеска, плъзна се надолу и понечи да нападне отново. Но каронът вече се катереше върху машината. Завъртя регулатора на мерника, от предницата на творението блъвна светлина и изпари противната твар в облак със сладникава воня.

Само че лъчът прогори и цяла дупка в невеществената преграда на Възбраната. Стената се изду навън. През отвора се провря ръка и в Каркарон изскочи най-страховитият звяр, който Каран бе съзирала през живота си. До нея стигна потресът на Рулке от събуден прастар спомен: „Транкс!“ Нашественикът връхлетя и така блъсна с огромното си рамо машината, че я разклати като детска играчка.

Каран едва се раздвижи. Мозъкът й май бе забравил как да управлява тялото. Помъчи се да пълзи, но размърда ръка и крак от едната страна и тупна на хълбок като бебе. Коремът й смъдеше, виеше й се свят. Тя се постара да се слее с парчетиите наоколо, но знаеше, че е невъзможно да остане незабелязана.

Транксът се хвърли към Рулке, който се бе вкопчил в седалката върху машината. С едно изплющяване на ципестите си криле чудовището се озова горе и нападна. Каронът се търкулна встрани, творението се люшна и той повторно падна на пода. Транксът скочи след него тежко и цялата кула се разтърси. Опита се да раздере Рулке с дългите си жълтеникави нокти. Каронът се изплъзна заднешком, заобиколи пъргаво и отново се добра до седалката върху машината. Жълта светлина от дебел прът в предницата обгори едното бедро на транкса и остави разтопено петно в стената отзад.

Транксът се изопна, размаханите му криле докоснаха разтрошените подпорни греди на покрива. Не издаде звук, но лицето му се изкриви. За миг Каран долови страданието му, яростната решимост да се измъкне от пустотата и да намери безопасно убежище за потомството си. Тя се стъписа — чувствата твърде много наподобяваха нейните…

Снопът светлина пак намери крака на крилатото същество и се плъзна в огнена линия към слабините му. Транксът изсъска като опарена с гореща вода котка, прехвърли се към възтесен за него открит прозорец и се изтръгна от Каркарон сред облак от изкъртени камъни. Вятърът нахлу в новата дупка. Каран се промъкна зад купчината отломки — нови твари се бореха с изтънелите стени на Възбраната. Толкова беше изтощена, че нямаше сили и да примигне.

Тъмнеещата луна висеше точно над разбития покрив, значи беше полунощ. Рулке се счепка за миг с някакво грозно страшилище, цялото в нокти и зъби. То се откопчи и налетя към Каран.

— Дръж! — кресна й каронът и подхвърли ножа, който й бе отнел преди седмица.

Тя улови дръжката и изтича по опряна в пода тънка греда, но чудовището увисна на другия край и я запрати в стената. Ножът се търкулна встрани. Каран лежеше и не можеше да си поеме дъх, а страшилището се насочи отново към нея.

Неколцина гашади дотичаха горе, привлечени от врявата. Притекоха се на помощ на Рулке, размахали мечовете и копията си. Заедно принудиха нападателя да се провре обратно през пробива в Стената.

Каран се надигна, опипвайки ребрата си — дали нямаше счупени?

Сега единствено силата на Рулке възпираше тварите, стремящи се да минат през преградата. Успееха ли да надделеят, щяха да покорят Сантенар. А тя също имаше своя принос за това бедствие…

Нахълтаха нови същества, по-дребни от транкса, но не по-глупави. Донякъде наподобяваха хора с външността си, макар че бяха необикновено космати. Веднага се пръснаха — едно замахваше към Рулке с учудващо дългите си ръце, друго се стрелна право към машината. Третото отвлече вниманието на гашадите в отсрещния край на залата.

— Лорски!… — изхриптя Рулке. — А силите ми вече са изцедени…

Наистина не бяха неразумни зверове. Покатерилото се върху творението побърза да пльосне на седалката и уверено хвана ръчките с долните си крайници, които завършваха с огромни ноктести пръсти. Ухили се с широката си уста на Рулке и лъснаха множество пожълтели зъби.

Каронът замахна с назъбено парче дърво към първия лорск, улучи го по главата и го просна сред пръснатите камъни. Противникът се изправи, олюля се, внезапно се стовари върху Рулке и го повали. Търкаляха се по пода със сумтене и охкане. Каран си избра друго парче от греда вместо тояга и цапардоса съществото, което сякаш не усети нищо.

През това време другият лорск бутна ръчките напред. Машината застена, килна се встрани и назад, после се спусна и накрая дъното й започна да потъва в пода, който май омекваше под нея. Лорскът заврещя и дръпна ръчките. Машината се клатеше, очертанията й помътняха, все едно всеки атом в нея тепърва си търсеше мястото. Предницата пак светна и в пода грейна нажежена жълта локва.

До този ден Каран дори не бе разбирала от какво ги пази Възбраната. Но сега в ума й се сблъскваха откъси от древни предания и приказки.

Тя подрипваше предпазливо около борещите се и щом видя своя шанс, ръгна лорска в ухото с острия край на тоягата си. Звярът изквича.

Тъкмо от тази възможност се нуждаеше Рулке. Хвърли противника си по гръб и раздвижи пръсти. Машината се друсна тежко, вторият лорск прелетя в дъга и се стовари в локвата разтопен камък. От гърлото му се изтръгна толкова дрезгав рев, че Каран запуши ушите си, В залата се разнесе гадна смрад на опърлена козина и овъглена плът. Лорскът се измъкна с препечен гръб и задник и падна през дупката в стената.

Първият пък на свой ред просна Рулке, заби коляно в корема му и се опита да му прегризе гърлото. Каран ахна и пак го мушна в ухото толкова злобно, че за малко не му пречупи врата. Каронът се освободи със свръхчовешки напън, откъсна още едно увиснало от покрива парче греда и подгони врага с него. Лорскът изгрухтя, търкулна се по пода, стигна до прозорец и се провря навън с главата надолу.

Каран се свлече, останала без дъх, напълно изтощена. Изтърбушеният покрив заскрибуца в мястото, откъдето Рулке бе издърпал гредата. Двама гашади и третият лорск се въргаляха убити. Други трима гашади изхвърлиха през прозореца трупа на врага, останалите се опитваха да не допуснат рухването на остатъците от покрива.

Каронът се просна по корем — вече не му стигаха силите да се задържи на крака. „Свободна съм — рече си Каран, — ако се преборя с прилошаването след тази употреба на дарбите ми…“ Изцъклените очи на Рулке се вторачиха в нея.

— Толкова е… трудно — едва ломотеше думите. — Мощта ми не стигаше…

— Ти се надцени и не оправда доверието ми.

— Не беше нарочно…

Каран осъзна, че почти не чува с лявото ухо. Опипа го и пръстите й се изцапаха с кръв.

— Приключих с тебе! — кресна тя. — Изплатих си дълга.

— Аз ще реша кога да те пусна. Толкова ми е зле, че мозъкът ми сякаш гори…

Рулке припадна. Строшеният покрив изскърца и се плъзна още малко надолу, спря над главата му. Гашадите припряно нагласяха подпора. А Стената бе избледняла. С периферното си зрение Каран долови как някаква твар насилва пролуката.

— Я побързайте да затворите прохода! — провикна се тя. Грабна раницата и наметалото си (без тях не би оцеляла на открито) и препусна надолу по стъпалата.

В стената зееше дупка, широка три разтега. В преспите до кулата личеше огромната вдлъбнатина от туловището на скочилия транкс, а в самото подножие белееше голяма купчина.

Каран тъкмо се накани да скочи върху нея, но се усети навреме, че това са отломки от кулата. Изобщо не и трябваше счупен глезен. Леденият вятър нахлуваше и я притискаше към стената. Тя се уви по-плътно в наметалото и продължи надолу.

Тъкмо докопа бронзовото резе и първият спазъм на прилошаването я преви надве. „Точно сега ли…“ Кожата ня дланта й лепнеше за студения метал. Тя побърза да намъкне ръкавиците и дръпна резето.

Вятърът блъсна вратата и я разтвори широко, като я заслепи с облак снежен прах. Каран изтича навън с надеждата да види задругата срещу Рулке, но никой не се мяркаше наоколо. Значи бяха избягали. Нямаше надежда да ги догони. А в това състояние не й се вярваше да се добере дори до амфитеатъра. Накъде да се запъти?

Отгоре отекна пронизителен рев. Не се налагаше да гадае — пак някаква твар от пустотата… Такива звуци не биха излезли от човешко гърло. Сигурно продължаваха да нахлуват през Стената!

Кулата се разтресе няколко пъти, металната порта издрънча. Вероятно някое чудовище блъскаше друго в стената. Воят отекна повторно.

— При мен! — стигна до ушите й немощен зов.

Рулке имаше нужда от подкрепата на оцелелите гашади.

Каран тръгна по стъпалата, но надуши кръв и се скова. Наблизо лежеше труп — разкривен, раздран и нахапан. „Лиан?!“ Не, беше някой от войниците.

— Лиан, къде си? — не сдържа вика си тя.

Изобщо не можеше да го открие с дарбата си. Пак се опита да възстанови мисловната връзка, но незабавно се мярна незримото присъствие на Рулке.

Тя се прокрадна надолу, а над амфитеатъра пламна осветителна ракета и открои летящ силует с очертанията на транкс. Смелостта тутакси я изостави. Каран се върна и още преди да е влязла, ужасен рев раздра тъмата. Дали не беше раненият лорск? Тя затръшна вратата и я залости.

Къде да отиде? Студът навън беше страшен като в нощта, когато двамата с Лиан за малко не измръзнаха до смърт по пътя към Шазмак. Каран знаеше как да оцелява в планините, но първо трябваше да се подготви. Искаше да се скрие, което беше невъзможно на пътеката по билото. Някой затропа по стълбата и тя се шмугна в тъмно помещение до кухнята. Май беше килер с продукти.

Нямаше друг избор, освен да се изкачи още по-нагоре в планината…

Зашари с ръце и напипа нещо дълго и кораво, миришеше на пушена змиорка. Миризмата бе неприятна, но нали някаква храна беше по-добро от нищо? Събра още няколко втвърдени риби, намери продълговат калъп пушено сирене, връзка лук, няколко големи репи и малко сушени плодове. Натъпка всичко в раницата и се накани да побегне.

Горе врявата не стихваше — яростните вопли на непознат за нея език показваха, че Рулке се опомня. Подметки стържеха по каменните плочи. Вратата към двора се отвори с трясък. Каран пак хлътна в килера — по коридора притичаха неколцина гашади, които бързаха да се качат при господаря си.

Тя се изсули в двора и припряно сложи ръкавиците си. Ама че студ! Бесният вятър я засипваше със снежинки и й пречеше да вижда. Помъчи се да си спомни как е разположен дворът. През последната седмица бе надничала отгоре неведнъж.

Можеше да се прехвърли през стената на няколко места. В дъното няколко бараки опираха в зида. Тя се помъкна пипнешком. Не забравяше нито за миг за резервоара с вода — паднеше ли в него, щеше да пробие тънката ледена кора и да умре за не повече от минута.

Зад нея нещо избумтя приглушено във виелицата и в същия миг стълб от светлина огря кулата. Каран се стресна и си удари коляното в камък. Протегна ръце да се подпре… аха, ето го ръба на резервоара. Значи стълбата до бараките беше надясно.

Не й се вярваше, че някой би я зърнал в тези снежни вихрушки, но имаше защо да се страхува. Някой викаше зад нея, отговори му друг встрани. Вече претърсваха двора. Дори в такова време не биваше да се помайва тук. Рулке щеше да я открие — прекалено здрава бе станала връзката между съзнанията им. А някой с факел в ръка вървеше към резервоара.

Удари си пищяла в стъпалата, но дори в шума на бурята чу тежки стъпки по стената. Гашадите се щураха в различните краища на двора. Тя ги прокле наум, намери камък на земята и го запрати надясно. Камъкът изтрака в покрива на барака. Спрелият върху стената гашад се втурна натам.

Каран се качи по стълбата с цялата пъргавина, която й позволяваха ледът и мракът, но щом стъпи на стената, заехтя гневният крясък на Рулке и преследвачът се върна към стъпалата. Скоро щяха да я намерят. Каран подложи крак, гашадът се преметна, на камъните издрънча метал. Изохка женски глас. Каран се търкулна и изведнъж загуби опора под тялото си.

До земята имаше десетина разтега. Стовари се с глух шум в пряспата от сипкав сняг, натрупана в подножието на стената. Изтръска с ръка снега от носа и устата си, полежа няколко минути, за да ней призлее съвсем непоносимо.

Отгоре долитаха приглушени подвиквания, блесна осветителна ракета, но преследвачите се отдалечиха. В тъмата трудно биха забелязали малката дупка в пряспата, а и снегът вече засипваше Каран. Продължиха да претърсват двора, тя обаче съзнаваше, че няма да остане неоткрита задълго.

Измъкването от пряспата беше изтощително, а газенето в дълбокия сняг — почти невъзможно. Тя бродеше из планините едва ли не откакто проходи и познаваше добре, неволите на пътника през зимата. Сега се намираше над най-стръмния склон в дълбоката долина между Каркарон и съседния рид, по който на изток би стигнала накрая до Шазмак.

Трябваше да се отдалечи оттук, преди да си потърси скривалище. Наглед най-разумно щеше да бъде, ако потърси изход от тази пустош надолу, но рискуваше да падне от стотина разтега в някоя клисура. Биха очаквали от нея да се запъти на изток към твърдия сняг, пътеката и Готраймската гора.

Може би вече тършуваха надолу. Или със сигурност ще започнат по зазоряване, щом виелицата се укроти. Каран пое в обратната посока — нагоре по билото.

Нищо не я пазеше от вятъра, който налиташе на пориви и облепваше със снежинки качулката й. Поне бурята беше издухала снега край ръба и Каран пристъпяше предпазливо край пропастта. Докато Изпъпли над стената около Каркарон, вече се развиделяваше в бавно просмукваща се наоколо сивота. В бялата пелена виждаше само няколко крачки напред, но ако видимостта бе добра, нейните врагове щяха лесно да я забележат. По стръмнината нататък също не бе останал сняг освен заледената тук-там кора. Докато настъпи утрото, Каран се бе изкачила високо над Каркарон. Още по-нагоре ридът беше осеян с големи ръбести камъни и скални издатини. Тя бе намислила да си издълбае дупка в някоя навята пряспа.

След дълго търсене си избра източен каменен ръб, прояден от стихиите. Откъм билото до него се бе събрал сняг, стигащ над главата на Каран. Направи си леговище, както я бе научил нейният баща — уплътни стените и тавана, за да не я затрупат, а отвора можеше да запушва с голяма снежна топка. Пространството й стигаше да седи прегърбена или да лежи присвита. Тук биха я намерили, само ако огледат много зорко цялата дълга пряспа, а това беше шанс едно на хиляда.

Щом се справи и с тази грижа, пак я налегнаха по-тежките тревоги. Беше ли чак толкова страшно престъпление помощта й за Рулке? Когато транксът разлюля цялата машина с едно небрежно побутване, Каран се уплаши истински. Дали за да съхрани живота на Лиан, тя бе погубила всички, които й бяха скъпи? Сред тях и Лиан. А по пътя на нашествениците първо се изпречваше Готрайм.

Заваля още по-силно и тя се зарадва. Опразни раницата си на мъничката свободна част от пода. Две пушени змиорки, така вкоравени от студа, че рискуваше да си счупи зъбите в тях, продълговато парче сирене, връзката лилав лук съе силна миризма и по някое гнило петънце, малко сушени плодове и половин самун черен хляб, който си носеше още от Готрайм. Не беше много, но с тази храна щеше да издържи няколко дни. Най-неприятното беше, че нямаше нож.

Пъхна едната риба под палтото си, за да я стопли, и заръфа края на самуна, толкова престарял, че имаше вкус на стърготини. Обели и глава лук със зъби, отхапа от прорасналия край, поомекнал в ръката й. Залютя й, но гладът надделяваше.

Плодовете й бяха непознати — с ръждив оттенък отвън, но алена сърцевина. Спомни си, че бе виждала гашадите да ги ядат. Отхапа предпазливо съвсем малко парче. Вкусът беше сладникав и леко лютив. Устните й пареха. Топлината се спусна чак в стомаха й, а по челото й изби пот. Ударите на сърцето й зачестиха, изведнъж се сгорещи цялата. Реши да не опитва плода повторно.

Явно навън вече не валеше, защото в леговището й проникваше повече светлина. Тя надникна през тунела. Виждаше добре и отсрещния рид. Пропълзя навън, като се стараеше да не разширява отвора.

Прехвърчаха само редки снежинки. Различаваше стените на Каркарон половин левга по-надолу. Откакто издълба пещерата си, бе натрупало достатъчно сняг да прикрие следите й. Тя огледа склона във всички посоки. Нищо освен бяло покривало и заледени скали. И в Каркарон не се забелязваха признаци на живот. Шмугна се обратно в скривалището, което се вмирисваше на риба. Змиорката омекваше под палтото й.

Обядва с парче тлъстичка пушена змиорка, сух хляб, твърдо сирене и остатъка от главата лук. От лютивината му носът й протече.

Сви се на топка в спалния чувал и скоро се унесе, но я спохождаха тревожни, объркани сънища — гонеше я оплискан в кръв лорск. Събуди се от почти непоносима горещина. Не й се вярваше времето навън да се е променило чак толкова. Подаде глава от отвора — вятърът все така смразяваше.

Макар да я налегна силен глад, припасите й изглеждаха още по-противни. Пак й се прияде нещо сладко, тя бръкна в раницата и извади нахапания плод. Щом го лапна, неописуемо приятна тръпка плъзна по тялото й, а кръвта й сякаш се превърна в разтопен метал. Струваше й се, че няма нищо непосилно за нея. Би могла да се пребори и със самия Рулке, за да му отнеме машината.

Подскочи конвулсивно, заби глава в тавана на пещерата и огромна буца плътен сняг я притисна надолу. Изведнъж изстина, задави се и изплю хапката. Докато пооправи убежището си, необичайният й възторг се изпари. Всъщност Премръзваше. Уви се в палтото, наметалото и спалния чувал, но не можа да се стопли. Кръвта туптеше в главата й, болката се засилваше. Скоро пак потъна в неспокойни видения.

Събуди се по тъмно. Отново валеше. Веднъж различи светлините на Каркарон, но виелицата веднага ги затули. Снегът, натъпкан старателно в манерката й, се бе стопил — имаше вода колкото побира голяма чаша. Изпи я, напълни манерката и придърпа спалния чувал над главата си.

Задряма веднага, обаче не успя да поспи спокойно — неприятните сънища се редуваха и се въртяха около едно и също — как бягаше от преследвачите си преди повече от година. Вечно гонена, вечно безпомощна. „Край на това!“ Яростта се надигна с такава сила, че неочаквано я завладя желанието да прокара връзка и да порази по нея съзнанието на Рулке.

За миг се наслади на кръвожадността си, но здравият разум победи. Посмееше ли да поднови връзката толкова наблизо до кулата, той щеше да я спипа. А и от къде на къде си въобразяваше, че може да надделее в сблъсъка?

Реши да кротува. Нямаше как да я намерят…

Гърлен вопъл я изтръгна от дрямката. Някой викаше наблизо — гашад! Промъкна се към отвора, погледна и се вцепени от ужас. Бледото слънце открояваше тъмните фигури на гашади, които се катереха по склона към убежището и. Взря се в тях, колкото да се увери. Насочиха се точно към скривалището й, все едно вървяха по начертана в снега линия.

Макар че беше по-пъргава от тях, хванаха я в капан, пръснати във верига по склона. За миг тя остана неподвижна като приклещен заек, после трескаво напъха вещите си в раницата и се впусна в безнадежден бяг по стръмнината.