Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Взор през огледалото (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Way Between the Worlds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)

Издание:

Йън Ървайн. Пътят между световете

Американска, първо издание

ИК „Бард“, 2006

Превод: Владимир Зарков

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

Компютърна обработка: Линче Шопова, ИК „Бард“

Формат 60/90/16. Печатни коли 31

История

  1. — Добавяне

ТРЕТА ЧАСТ

33. Петият път

В четири часа сутринта Мейгрейт беше изтощена. Знаеше, че Каран я дебне, и трябваше да напрегне всичките си сили, за да и се изплъзне. От три нощи наблюдаваше работилницата и се увери, че стражите на Игър нито за миг не отслабваха бдителността си. Обикаляха, сменяха се и пак обикаляха по сложен график. Нямаше дори секунда, през която да не се взират във вратата. Аакимите пазеха и отвън, и отвътре. Те също бяха нащрек.

Тя вече се опита да проникне през портал, но не успя. Аакимите се бяха погрижили за защита. Ако не разбиеше вратата със сила (тъкмо каквото не биваше да прави), оставаше само един начин да влезе. Аакимската стража се сменяше на всеки два часа — единствените моменти, когато отключваха входа.

Мейгрейт настрои съзнанието си така, че да насочва лесно силата си. Налагаше се да бъде извънредно точна, за да отстрани от пътя си цялата стража наведнъж. Но малко преди отварянето на вратата тя се озърна случайно към малка постройка в друга част на двора и долови примигване на бяла светлинка. Странно… Спомни си, че я бе забелязвала и преди. Тогава я сметна за случайно отражение, но сега знаеше, че е сигнал. Вторачи се във вратата и успя да види проблясък и оттам. Някой от аакимите следеше смяната и ако не подадеше сигнал, вътре щяха да вдигнат тревога.

Прикри се с илюзия, провря се през външния обръч от войници на Игър и се справи с пазещата вратата жена по-лесно, отколкото се опасяваше — тя явно не владееше Тайното изкуство. Мейгрейт я парализира и грабна сигналния светлик. Най-сетне видя мъждукането. Стори й се, че се забави с отговора, но вратата се отвори. Излязоха пазещите вътре. Мейгрейт бе обмислила каква мощ да употреби срещу тях, без да убие никого, затова приложи по-сдържано заклинанието.

Аакимите паднаха. Тя се оттласна от калдъръма, нахълта, залости вратата, профуча към дъното на работилницата и разби ключалките на абаносовата кутия. Флейтата бе увита в много слоеве черна мека коприна. Извади я — каква прекрасна вещ, почти жива при допир. Великолепна изработка.

Нещо се блъсна във вратата и се плъзна по нея надолу. Нима някой от пазачите се опомняше толкова скоро? Мейгрейт се уплаши, че е прекалила с отслабването на заклинанието. Сега нямаше как да излезе незабелязано, освен ако не ги убие, но това си оставаше немислимо. Или пък да използва флейтата?

Нямаше време да и възхищава. Би ли могла да я задейства? Поднесе я към устните си и потърси в паметта си някое място, където би се отворил портал — покривът на крепостта, откъдето се пренесоха в Салудит. Изсвири тон, после и втори. Нищо не се случи.

Опита отново. Пак нищо! Но у нея се пробуди смътно безпокойство, сякаш познатият й свят се бе поразкривил. Тя замря в неприятно объркване на сетивата — илюзорната действителност прииждаше и се оттегляше като поредица от отгласи. Изкривяването се дължеше на две сили, чието действие се бе пресякло и подхранило взаимно. Още някой използваше подобно творение и Мейгрейт нямаше съмнение кой е вторият. Това въздействие се усещаше тревожно, пробождащо. Фейеламор…

Отвън удариха силно по вратата, развикаха се и започнаха да забиват брадва в дебелите дъски. Вратата се тресеше и пращеше. Мейгрейт разполагаше с броени минути. Този път изсвири първата половина от гамата. Сега ехото беше по-разтърсващо. Мейгрейт съсредоточи съзнанието си и вложи цялата достъпна и сила, за да пробие през мътилката, скриваща нейната цел.

Все едно забиха боздуган в корема й. От удара се блъсна в стената на пещта и чу пукането на ребро. Не успя да се надигне от пода цяла минута. „Не го прави повече. Прилагаш насилие. А трябва да се успокоиш, да почувстваш инструмента, да се настроиш към него!“ Но тя не докосна флейтата отново. Опозна огромната й мощ и признаваше, че е неспособна да я укроти. Може би в златото бяха настъпили нежелани изменения с времето. Или Тенсор бе вложил своя защита, за да не и позволи да използва флейтата. Все едно, това творение беше гибелно. Цялата сграда изглеждаше някак призрачна и разместена.

Мейгрейт заряза своето наследство на пода и се загледа във вратата, която поддаваше. А другото въздействие не спираше, напротив. Какво ли бе намислила Фейеламор? Тя, която изпрати Еламай да я убие — потресаващо предателство, с което Мейгрейт не можеше да се примири. Длъжна беше да научи, преди да е станало късно. Няма как, трябваше да отиде в Елудор.

Дъските на вратата хлътваха навътре. Със следващия удар щяха да я разбият. Мейгрейт грабна тежък чук, покатери се върху пещта и заблъска тавана. Отгоре й се посипаха черен прах и мазилка. Тя се провря в дупката и завъртя чука към покрива. Разхвърчаха се керемиди. Небето вече просветляваше.

Сцепиха вратата и нахлуха в работилницата, но Мейгрейт се измъкна на покрива и хукна по него.

Дали оттук беше възможно да отвори портал? Прецени, че е достатъчно далеч от флейтата. Извика образа на първия си портал, който си оставаше най-отчетлив — двете каменни остриета в Елудор. Прати мисълта си натам, около нея блесна сребристо сияние и тя се запремята в прохода. „Прекалявам с Тайното изкуство — укори се Мейгрейт. — Всяка употреба го променя, понякога непредсказуемо. Ще си платя за безгрижието. Само да не е този път!“ За частица от секундата загуби контрол над портала, но си го възвърна и се материализира с пукот, от който й заглъхнаха ушите. На петдесет левги от Туркад се развиделяваше, колкото да различава какво има наоколо. Сега стоеше между двете колони, които бе издялана недалеч от реката в Елудорската гора.

Прехвърлянето й се отрази зле и тя си даде сметка, че скоро ще пострада от дързостта си. Нервите й бяха изопнати. Тръгна безшумно нагоре по течението. Най-голямата пещера беше осветена, силует се открои на входа, взря се в мрака и пак се скри.

Мейгрейт запълзя по корем нагоре. Доближи достатъчно, за да чува гласове, но не и да различава думите. Промъкна се още малко и до слуха й стигна ясно една дума — Шазмак. А някой гръмко натърти: „Не!“ Струваше й се, че спорещите нямат желание да отстъпят. Пак чу за Шазмак и изведнъж отекна гласът на Фейеламор:

— Не се ли пада на мен да реша? Вие не обещахте ли да ме следвате? Не изпълних ли всичко, което поискахте да сторя?

— Ти ни плашиш, а предложението ти е противно на всичко, скъпо за нас.

— И защо дойдохме на Сантенар в прастари времена, ако не да премахнем заплахата от кароните?

— Но ти ни подтикваш да се съюзим със самия Велик предател…

— Кой говори за съюз? Казах само да му предложим съюз. През цялата седмица изпробваме дали нашият инструмент действа и той оправда очакванията ни. Може да ни отведе у дома, но не и да разкъса Възбраната. Знаем и че Рулке може да отвори Пътя, защото тъкмо това е сторил в средзимния ден. Той има каквото ни е нужно, а аз съм способна да направя онова, което е необходимо на него. А в решителния момент ще се възползваме от шанса си.

— Той ще очаква коварство от нас. Рискуваме много, а няма надежда да спечелим. Рулке е несравнимо по-силен.

— Е, да, но дори не подозира, че разполагаме със златния нанолет. Изобщо не би допуснал, че ще дръзнем да сътворим подобно устройство. Ако пък нищо не спечелим, така да бъде! Но щом Рулке започне да се прехвърля свободно между Трите свята с машината си, губим всичко. Талалейм няма как да се опълчи срещу такава мощ. Длъжни сме да опитаме! И макар че везните не клонят в наша полза, ако все пак успеем, ще се завърнем у дома победоносно и завинаги ще запечатаме Пътя.

„Златен нанолет ли? Значи са употребили златото. Трябва да узная как са се появили тези втори накити.“ Някой бе споменал за рисунки, откраднати от школата, където учил Лиан. Тъкмо те бяха подсказали на Фейеламор да търси в Хависард. „Но аз съм ги виждала! — сети се Мейгрейт. — Фейеламор ги носеше в раницата си, когато дойдохме тук. Къде ли ги прибра?“ Тя се плъзна между дърветата към друга пещера, където Фейеламор бе струпала вещите си. Опразни кутиите и торбите, на дъното на една от тях намери сплескано руло хартия.

Изнесе го, прикри се зад дърво, разгъна рисунката и настръхна. Ето защо сътвореното от Фейеламор излъчвало такава безумна заплаха… Златото, а значи и изработеният от него нанолет бяха наситени със зло. Фейлемите, които поначало не се славеха с дарбите си да управляват подобни устройства, бяха създали нещо страшно. Мейгрейт не виждаше друг изход, освен да им отнеме нанолета. Но как? Колеба се твърде дълго, а вече се зазоряваше. Нечии стъпки я доближиха изотзад. Фейеламор вървеше забързано към пещерата. Мейгрейт се сниши и под подметката на обувката и изпука лед.

— Кой е там?

Мейгрейт се понесе вихрено надолу по стръмната пътека, като се пързаляше и подхлъзваше. Фейлемите изскочиха навън, щом чуха крясъка на Фейеламор. „Дано не ме познаят!“ В следващия миг чу свирепия рев на бившата си господарка:

— Това е Мейгрейт!

Погнаха я цяла сюрия фейлеми. А тя слабееше с всяка крачка, съзнанието й се размътваше. До портала между колоните трябваше да тича четвърт час. Нямаше да успее. Мейгрейт се насили да отвори друг портал, но усети непоносима болка, когато в рамото й се заби острие.

— Шанд, помогни ми!

Отново се напрегна, създаде портал и нахълта в него тичешком. Премяташе се, около нея се виеха ослепителни огнени линии и я запращаха в нищото. Съзнанието й гаснеше и се проясняваше на пресекулки, тя неочаквано проби мазилката на таван и се търкулна тромаво на пода. Лежеше в работната стая на Игър. Немощно вдигна поглед към него и потъна в забрава. От рамото й стърчеше дълга стрела.

Когато дойде на себе си, за нея се грижеха Игър и уелм, чието име не знаеше. Носеха я към кресло. Игър се взря в нея неприветливо за цяла минута и накрая изрече:

— Това е фейлемска стрела.

Зъбите й тракаха. Гърчовете на прилошаването кривяха тялото й. Острието чегърташе в ключицата й точно до мястото, където се бе забил ножът на Тилан миналото лято.

Стискаше ръката на Игър, докато уелмът се стараеше да измъкне стрелата по-безболезнено.

— Игър, ти също не си продумвал за много неща пред мен. Аз си имам своите тайни.

— Дори да оставим настрана онова, което се случи в работилницата, ти злоупотребяваш с Тайното изкуство. Аакимите са побеснели.

— Радвам се. Тенсор е мой враг. Друго няма да кажа.

— Както искаш, но нека ти припомня последиците. За всеки портал трябва да си подготвена, все едно е първият в живота ти. И в никакъв случай не бива да се прехвърляш до мястото и обратно в един и същи ден. Никога не го прави, без да се възстановиш! Не спазваш ли тези правила, рано или късно ще потънеш нанякъде безвъзвратно. Или пък ще излезеш от портала, но ще оставиш в него разума си.

— Познавам опасностите — промърмори тя. Не понасяше наставленията му. — Нуждаех се отчаяно от портал.

— Човек често се нуждае отчаяно от едно или друго. Ако нищо освен дълга не може да ти повлияе, помисли как би могла да си ни полезна в бъдеще. Страхувам се за тебе.

От това не й олекваше. Мейгрейт мълчеше, докато уелмът шиеше и превързваше раната. После отпусна глава и заспа.

 

Игър намери в трапезарията Шанд, седнал да закуси.

— Мейгрейт ли влезе насила в работилницата?

— Тя беше. Случайно се разхождах наблизо по изгрев и видях как се размърдаха поваленит аакими.

— Какви ги върши тя?!

— Не знам. Няма да е зле, ако се съберем да поговорим още днес… още тази сутрин. Времето ни изтича.

— Усещам го. И се плаша. Я ми кажи, Шанд, ти случайно ли се озова там?

— Не, разбира се. Мъчи ме старческо безсъние и често се разхождам из двора. Но щом се събудих, долових странни сили, каквито не съм срещал досега. Тичах като луд към работилницата, ала тя вече бе изчезнала.

— Аз също ги почувствах.

— Впрочем, ти знаеш ли защо Мейгрейт се съгласи да даде наследеното злато за флейтата?

— Не, колкото и да размишлявам над това.

— Заради мен! Искаше чрез флейтата отново да ме събере с Ялкара.

Игър едва не падна от стола.

— Това би предизвикало… разногласия. Шанд се разсмя.

— Мендарк направо би се подмокрил. А Тенсор… — Той стисна устни. — Предполагам, че е разкрил намеренията й.

— Да, така изглежда. И нищо няма да го убеди да ни даде флейтата. Ти какво би искал, стари друже?

— Копнея да се сбъдне. Ох, как копнея! Но не си позволявам надежда. Няма да видя Ялкара. — Шанд заговори за друго. — И какво ще правим с онази Фейеламор?

— За нищо не сме готови! Ще свикам всички. Шанд, боя се за Мейгрейт.

— И аз. Ще помоля Каран да я наглежда. Когато се събуди, и аз ще си поприказвам с нея. Как върви войната?

— Никак не върви. Миналата седмица имаше бунт в Трета армия. Смазах го жестоко, но бойният дух спадна още повече. Нали знаеш как плъзва мълвата. — Игър отново говореше на пресекулки, половината му лице се сковаваше. — Дори слуховете за нашата вълшебна флейта, които пускам нарочно, не ободряват никого.

— Хората говорят, че нищо нямало да направим с нея, че ще навредим на себе си повече, отколкото на Рулке. Може и да са прави. Всъщност не ни е ясно какво вършим, нали?

Игър си направи оглушки.

— Рулке е не по-малко умел от мен в разпространяването на изгодни за него слухове. Може би хиляди разказвачи вече са разнесли сладкодумни описания на неговата магическа машина и как пърхала из въздуха напук на нас. Войната е загубена още преди първата битка.

 

— Сред нас има предател — заяви Мендарк следобед. Разлюти се, когато чу за опита да бъде открадната флейтата, но гневът някак не подхождаше на новото му гладко лице.

— Откъде да знам, че не си бил ти? — с наслада го захапа Игър.

— Смееш да ме обвиняваш?!

Мендарк впи пръсти в наметалото му, Игър вдигна юмрук. За миг изглеждаше, че ще се сбият пред очите на всички, но вратата се тресна в стената и Мейгрейт се заклатушка през прага, сякаш някой бе изсмукал кръвта от вените й. Думите й ги поразиха.

— Прехвърлих се в Елудор през портал. Фейеламор е на път към Шазмак, за да сключи съюз с Рулке. Тя е създала собствено творение от златото, което някога се е съдържало в първата флейта] Никой не смееше да продума, всички лица замръзнаха в маски на ужас.

— Защо си толкова сигурна? — най-сетне излая Магистърът.

Тя извади рисунките от дълбокия джоб на куртката си и ги хвърли на масата. Лиан веднага се зае да ги разгледа подробно.

— Били са откраднати от библиотеката на школата. Вижте! Тук е изобразена Ялкара, която влиза в горящата кула след унищожаването на флейтата. И тя не носи златните си накити.

На втората скица Ялкара бе показана като малка фигура в обща сцена. Над кулата се издигаше облак дим, подобен на размахан юмрук. Дрехите на Ялкара тлееха, ръцете й бяха кървавочервени и този път трите накита бяха на нея.

Лиан се вцепени като от божествено откровение.

— Ами да, с някаква магия е оформила разтопеното злато в съвършено копие на собствените си накити. Така го е изнесла под носа на всички, които са дебнели наоколо. Каква дързост!

— Нито веднъж не пожела да ми разкаже от какво са грозните белези по ръцете й — напомни Шанд. — Бързала е да преобрази златото.

— Аз усетих останките му! — сподели Мейгрейт. — Двамата с Шанд се отбихме в кулата на Хулинг. Излъчването му е страшно.

— Някой от двамата ще надхитри другия и ще стане по-силен отвсякога — примирено подхвърли Игър.

— Още не сме претърпели поражение — звънна твърдо гласът на Мендарк. — Във времена на отчаяние прибягваме до отчаяни средства — забраненото, неовладяното! Нека онези от нас, които знаем такива тайни, да се съберем, без да ни слуша никой друг, за да съгласуваме действията си.

 

Мейгрейт не сподели с никого какво преживяваше. Беше взела решение и никой не би успял да я разубеди. Чувстваше се отчуждена от всички, от новите си приятели, дори от Шанд.

Раната я болеше, чувстваше се зле и след съвета отиде да си легне. Потъна в особена, неспокойна дрямка, запълнена не със съновидения, а като транс. Намираше се в това състояние, когато Каран излезе от стаята, и тя се надигна тутакси да напълни раницата си с всичко, което би и потрябвало в дълго пътешествие. Въпреки бдителността на Каран имаше намерение да й се изплъзне при първия сгоден случай. След това се пъхна под завивките и заспа дълбоко.

Събуди се след полунощ, преодоляла слабостта заради безогледното използване на магия. Каран се бе свила със затворени очи в креслото до огнището, но веднага вдигна глава.

— Как си?

— Доста по-добре, колкото и да ме боли рамото.

Каран дойде да погледне раната — оказа се възпалена. Тя смени превръзката и свари чай, който двете изпиха безмълвно.

— Страхувам се, Каран…

— С мен е същото.

— Не, говоря ти за истински страх. Целият свят се обръща надолу с главата. И все дочувам гласове, някакви хора си шепнат, но като че са в друга плоскост на битието. Не разбирам какво обсъждат, само знам, че жадуват за нашия свят. Долавям как заговорничат… за кръв и насилие.

— Понякога и аз чувам гласове — призна с голямо нежелание Каран.

— Но нали ти имаш дарбата на усета! — жално напомни Мейгрейт и се опря на възглавницата. — А на мен ми се струва, че надзъртам в друго измерение. В момента и около теб виждам ореол в зелено, черно и червено, който все се мени.

Говореше възбудено за невероятни неща, като че светът за нея беше коренно променен.

— Това е от треската — успокои я Каран, но като пипна хладното чело на Мейгрейт, се притесни. — Ще ти донеса нещо за пиене.

— Треската отмина — каза зад нея Мейгрейт.

Каран се върна с кана вода и я завари заспала, но скоро Мейгрейт се размърда и заговори печално за съвместните им премеждия.

— Колко път изминахме до Физ Горго, нали? Какво приключение! Помниш ли как бяхме принудени да се гмурнем в резервоара с водата и да плуваме по онзи слузест тунел?

Засмя се с изтънял глас. „Полудяла е! — мярна се догадка в главата на Каран и я стъписа. — Говори като дете за забавленията през лятото.“ — Не беше приключение, а нетърпим кошмар и за мен, и за тебе — възрази остро, сякаш я зашлеви по бузата.

Мейгрейт се присви и погледът й се проясни забележимо.

— Какви ги дрънкам? Каран, съжалявам, че те въвлякох във всичко това.

— И аз. Искам да се прибера у дома, докато все още имам дом. По-късно разговорът се отплесна към Шазмак, пътуванията на Каран дотам и самия град. Чак когато Мейгрейт се унесе за пореден път, Каран осъзна колко изкусно е подпитвала, за да научи повече за бившия град на аакимите.

Тревогата й нарастваше — Мейгрейт тънеше в печал за несбъднатото и се бе примирила, че е дошъл краят на всичко, съществувало досега. А преди да заспи, обви с ръце шията на Каран и я целуна. Не бе постъпвала така до този ден.

След няколко часа щеше да съмне. Каран изтича да съобщи за тези подозрителни промени на Малиен, която по-рано я бе сгълчала разпалено, че не е научила как Мейгрейт е проникнала в работилницата. Каран пък беше гузна заради флейтата — смяташе, че Тенсор се опълчи срещу всички, защото узна от нея какво е намислила Мейгрейт. Но не забравяше колко е задължена на Малиен. Както и да увърташе, стигаше до все същия извод — ако Мейгрейт се отправи към Шазмак, волю-неволю ще я последва.

Малиен не беше в стаята си. Каран излезе навън и доближи някогашната пекарна. Тенсор стоеше на прага и говореше с неколцина от охраняващите го аакими. Каран не знаеше какво да направи. Дали да го смята за враг или за приятел? Но единствен той би могъл да й каже каквото искаше да знае. Дръпна го настрана и му разказа за срещата през деня.

— Е, както излиза, не съм единственият глупак наоколо. Що за отрепки са твоите приятелчета! — Може би говореше за Игър и Мендарк. — Срещаха се десетина пъти през зимата и какво измъдриха?

— Фейеламор отива в Шазмак — повтори тя, за да не се отплесва Тенсор.

— Шазмак… — промълви той тъжно. — Все едно отрязаха част от тялото ми. Ако можех да го видя пак…

— Според тебе тя ще се съюзи ли с Рулке?

— Ха! Кой на кого ще погоди първата подлост?

— Но ако забравят враждата си дори за ден, могат да ни причинят голямо зло… — Никой няма сили да й попречи — безпомощно промълви Тенсор.

— Мейгрейт би могла.

— Не искам да чувам това име!

— Ти си тъп, предубеден дъртак! — разкрещя се Каран в лицето му, хванала го за ризата. — Даде ми дума, но се отметна. Отне на Мейгрейт флейтата, която й се пада по право. А и кой друг би могъл да възпре Рулке и Фейеламор?

Тенсор мълчеше.

— Е, има ли друг?! — застърга гласът й.

— Няма.

— Тогава ми помогни, за да помогна на нея.

— Няма какво да сторя.

— Мейгрейт отива в Шазмак и аз ще я придружа.

— Ще те предаде и ще се присъедини към своя народ! — изръмжа той.

— Правя това, което иска от мен Малиен! — свирепо натърти Каран. — А и как Мейгрейт би могла да направи положението ни още по-лошо?

— Май няма накъде да се влоши повече — изсумтя сърдито Тенсор.

— Тогава спази обещанието си!

— Така да бъде. Постъпих непочтено и с тебе, и с нея, все ми е криво оттогава. Какво искаш?

— Можем ли да влезем в Шазмак незабелязано?

— Има и пети път — прошепна Тенсор отмалял. — Сега аз съм единственият сред живите, който го знае. Не е използван от две хилядолетия. Тогава бяхме в разцвета си. Нямаше нищо, което да ни се опре. Но днес може и да е порутен. За последен път го огледах преди петдесет години. Никога не е бил предназначен за влизане, а само за напускане на града. Заложени са капани, с които трябва да се справиш. Уви, не ги помня добре. Невъзможно е да проникнеш оттам сама.

— Опиши ми ги по-бързо!

— Слушай ме внимателно.

Обясни й откъде да мине, от какви клопки да се пази, за да не я погубят. Накрая свали от шията си дълъг, сложно оформен ключ на дълга верижка.

— Дори не мога да ти обясня защо го запазих. Ще ти начертая и схема. — Нанесе няколко трудни за разгадаване завъртулки на мърляво парче хартия. — Запомни я наизуст и я скъсай. Ох, какво ме прихваща?… Шазмак е изгубен завинаги. Но ако минаваш по този път, води още някого. И нека да е висок!

Каран се върна припряно в стаята, където Лиан спеше кротко. „Как ми се иска да тръгнем заедно за последен път! Но това пътуване не е за тебе. Само бих те повела на смърт.“ Тя се наведе и го Целуна по устните. Без да отваря очи, Лиан се усмихна и протегна Ръце към нея.

Каран пусна раницата на пода и се долепи до него. Толкова топло и хубаво… Не й се тръгваше, но ако сега не се надигнеше от леглото, нямаше да се престраши. Целуна го пак и се изправи.

— Довиждане, Лиан — прошепна му тя.

 

Втурна се към стаята на Мейгрейт, защото се забави прекалено. Отвори тихичко вратата. Леглото беше празно, а дрехите ги нямаше.

Каран се прокле, че я остави без надзор. Застави се да разсъждава хладнокръвно. Тъй и не бе извадила от раницата си снаряжението и зимните дрехи за прехвърлянето в Салудит. Щяха да и послужат и в планините. Пак се устреми към своята стая, за да я вземе. И тогава си спомни, че там няма храна. Жалко, но не биваше да губи нито секунда повече. Мейгрейт може и да бе излязла преди час.

Трополенето на краката й ехтеше по коридора. Свърна зад ъгъла и налетя на Шанд, който държеше някакъв лист.

— Мейгрейт я няма! — избълва задъхано. — Мисля, че е на покрива. Иска да отиде в Шазмак!

Продължи, като прескачаше по три стъпала наведнъж. Зърна Мейгрейт в мрежа от светлина, но не устойчива и бяло-синя. Тази примигваше ярко в червено и оранжево, съпроводена от цвърчене. Каран изобщо не се подвоуми. Препусна с все сила и изкрещя:

— Спри!

Сиянието проблесна, сетне стана по-мъждиво, а фигурата на Мейгрейт избледня.

Шанд се развика от последното стъпало:

— Мейгрейт, недей! Трябва веднага да видиш това…

Каран се гмурна с главата напред в светлината. Разнесе се плашещ пукот, тялото й подскочи във въздуха, после и тя изчезна с последните нишки от блещукащата мрежа.

Шанд дотича, но бе останал само лютив полъх, който вятърът бързо разпръсна. Той сведе поглед към листа в ръката си и изреди куп цветисти ругатни.