Йън Ървайн
Пътят между световете (16)

15. Действителност и илюзии

Каран се затвори в себе си, докато преживяваше с чувствителността си, дължаща се на дарбата, всички мъки на Лиан. Скоро Талия се отказа от опитите да подхване разговор. Часове наред вървяха една до друга в неловко мълчание.

И денят беше неприветлив. Слънцето се показа за малко сутринта, после вятърът задуха по планинския склон и започна да ги обстрелва със зрънца суграшица. Дори двете да бяха настроени за приказки, как да се чуват във воя и скрибуцането на разлюлените клони?

Газеха до колене в новия сняг, който скриваше ямички и бабунки, паднали дънери и улеи, в които можеха да си изкълчат глезените. А денят ставаше все по-мрачен. Уж бързаха, а изобщо не напредваха. И всяка посока изглеждаше еднакво невярна. Каран се отърси от унинието.

— Загубихме се.

Облегна се на дръвче, което изтръска белия си товар под яката и. Скоро Талия се спъна в невидим камък и си поряза глезена. Дръпна крачола — на кожата и имаше права резка с няколко капки кръв.

— Що за скала е това?

Разринаха снега и видяха колона с плосък капител, покрита с гневни слова. Каран доразчисти надписите и зачете на глас:

— „Тук паднаха Тартим и Тартам, Хулия и Далан, Мелусинта и Бърн. Проклето да е името на Басунез и делата му до свършека на седмата вечност.“ — Мелусинта! — възкликна Талия. — Звучи като едно от родовите ти имена — Мелуселда. Тя да не ти е била…

— Басунез е имал седем внуци и тя е била една от тях — потръпна Каран. — Излезли да се разходят в гората. Най-големият бил на осемнадесет. Шестимата умрели тук, разкъсани от планински рис, така е записано в родовите ни предания.

— Но защо има проклятие срещу Басунез?

— Не знам. Било е отдавна. Поредната трагедия, за която днес никой не знае почти нищо. Е, поне се ориентирах къде попаднахме. Да вървим.

Каран обаче не можеше да прогони мислите за загиналите деца. Каква ли беше истината? Не бе чувала рисовете да са се срещали по-често в планините и преди векове. Тези животни не нападаха с такава необуздана свирепост, предпочитаха да ловуват предпазливо. Вече знаеше за статуите в Каркарон, неволно и хрумна въпросът: „Какво ли е изтървал Басунез да броди на воля тук?“ След още няколко часа се озоваха на скат, който слизаше към плетеница от долчинки. Снегът се трупаше неумолимо. Каран няколко пъти се опита да заобиколи камък или пречупено дърво, но откриваше, че краката я водят в друга посока. Тя се закова на място.

— Що за щуротия! Познавам и тази част от гората, но изобщо не знам къде сме сега.

Талия махна с ръка на изток.

— Ако слизаме надолу, рано или късно ще се върнем при ръба на платото.

Каран потисна безпокойството си, но с всяка крачка гората сякаш се сгъстяваше и накрая се натъкнаха на същински плет от млади дръвчета. Едва се промъкнаха странично през преградата.

Склонът беше още по-стръмен.

— Това трябва да е краят на платото! — изфуча от досада Каран. — Тук гората е широка само половин левга. Щяхме да я прекосим за час-два.

— Ето там има празно място — посочи Талия. — Скоро ще стигнем.

— Не помня и него!

Каран понечи да мине пред нея от нетърпение.

— Много глупаво се чувствам — промълви Талия. — Нали минах наблизо вчера.

— Гората е прастара. Съмнявам се някой да е отсякъл дърво още от времето на Басунез. Винаги ми е изглеждала особена. И баща ми говореше за това.

Каран припряно се мушна в последния гъсталак, като първо свали раницата от гърба си, и излезе на малка хлътнала поляна. Снегът беше гладък, без нито една следа по него. По средата ручейчето, край което вървяха двете жени, се събираше във вир и продължаваше нататък. Всичко беше сковано от лед и приличаше на лъжица в паница — Ама че смахнато… — промърмори Каран.

Разсея се и дори не обърна внимание, че живият плет заобикаля полянката и от другата страна, и то още по-гъст. Обърна се към вървящата след нея Талия. — Странно… Талия не се виждаше никъде.

— Изостанала е — смънка под носа си. — Талия!

Не чу отговор. Каран пусна раницата на снега и тръгна обратно по следите си към гората. Или поне се опита, но сега пролуките между дръвчетата бяха твърде тесни. А отпечатъците от ботушите й се скриваха зад тях.

— Талия!

Тръпката плъзна от темето й по гърба и ръцете, дори косата й се изправи.

— Талия!

Дърветата като че поглъщаха звуците. Чернеещите облаци пък всмукваха светлината. Посивялата поляна имаше зловещ вид. Високо горе тънките клони се преплитаха и режеха небето на голи триъгълници.

Каран седна върху раницата и се постара да мисли спокойно. Нищо подобно не може да се случи от само себе си. Някой го е направил. Но кой! Извърна се. Никой не стоеше зад гърба й.

„Илюзия — рече си внезапно. — Знам как да ги преодолявам. Не бива да вярвам в тях и те изчезват.“ Устреми се самонадеяно към мястото, където бе излязла от гората, блъсна се с хълбок, рамо и чело в две дървета, и то така, че чу призрачен звън. Все едно се бе хвърлила срещу решетка на затворническа килия…

„Рулке! — хрумна й окаяна догадка. — След отварата от хрукс научи къде съм. Оставаше му да върне машината в Каркарон и да се погрижи за последната дреболия.“ Какво друго да очаква? Тя му беше необходима.

Каран вървеше напред-назад край замръзналия вир и постепенно се убеждаваше, че Рулке не е замесен. Той не боравеше с илюзии, а действаше направо. Кожата по тила и пак изтръпна. Значи беше много по-опасен враг, за когото бе забравила от половин година. Онази, която искаше смъртта й в Катаза, а и в Туркад преди това. Фейеламор…

 

Талия вървеше зад Каран, но нещо я убоде болезнено в свода на ходилото. Приличаше на ужилване, но какви ти насекоми насред зима?! Смъкна ботуша и видя червена подутина колкото нокът. Почеса я, но само разлюти раничката.

Обу се и продължи. Веднага се блъсна в препятствието, което спря и Каран. Следите продължаваха нататък, а стената от дръвчета беше непреодолима. Сега не виждаше поляната зад тях.

Веднъж й се причу, че някой вика името й отдалеч, по-скоро като шепот, носен от вятъра. С притъмняването не успяваше да определи и точно къде е била поляната.

Не си позволи да загуби хладнокръвие. Като вещ познавач на Тайното изкуство тя разгада илюзията и призна, че много ловко е била отделена от Каран. Онази малка следа… Не се и съмняваше, че това е дело на Фейеламор. Мнозина се занимаваха с Тайното изкуство, но малцина овладяваха илюзиите. А тази изглеждаше толкова безупречна, че явно бе сътворена от истински майстор.

Талия не би могла да я премахне, но владееше способи за намаляване на въздействието й. Каран сигурно беше наблизо. Погледна накъде водят следите и направи свои белези. Фейеламор можеше да скрие само онова, за чието съществуване знаеше.

 

— Фейеламор! — прошепна Каран с убеждението, че е напълно беззащитна.

Ножът й бе останал на дъното на раницата. Озърна се натам.

— Недей! — възпря я Фейеламор.

Очите й бяха бездънни като пространството между звездите.

— Какво искаш от мен? — колебливо попита Каран, макар че не искаше да прояви слабост.

— Да си поговорим.

— Брей! А в Катаза желаеше смъртта ми.

— Сега е друго. Може би ще те пусна да си вървиш, ако науча от тебе каквото ми е нужно.

— Нямам представа какво ти е нужно — отвърна Каран.

— Не си играй с мен… нищожество!

— Е, затова пък съм нищожество, което се изплъзна от Рулке.

— Какви смели думи от устата на лъжкиня, измамница и убийца. Каран си спомни за друг ден, когато чу подобни обвинения.

— Това, в което ме обвиняваш, важи стократно за тебе. Ти погуби Шазмак! Нямат чет злодеянията ти.

— Аакимите не са ни сроден народ — равнодушно отвърна Фейеламор. — Пък и те се провалиха, трудно ми е да ги нарека хора. Нищо от стореното на друга раса или вид същества не се смята за престъпление, иначе дори касапите и рибарите на тази планета щяха да са в тъмниците.

— Хора са като мен и теб! Впрочем аз си тръгнах от Каркарон, прозряла още нещо.

Фейеламор наостри слух.

— И какво е то?

— Разбрах, че мълвата за Рулке е несправедлива. Не видях да постъпва иначе освен с достойнство, както го разбира неговият народ. — Е, не беше съвсем вярно, но и не лъжеше… — Кароните се борят за собственото си оцеляване.

— Както ние се борим да запазим и себе си, и своя свят — враждебно промълви Фейеламор. — Какво друго научи за кароните?

Каран преся набързо спомените си.

— Видях несъкрушимата мощ на Рулке. Той би смазал и тебе, и жалките ти илюзийки на мига. Направи пробив във Възбраната. Дори един транкс от пустотата побягна в ужас, когато се убеди в силата на неговата машина.

Стените около поляната се разтресоха, все едно някой буташе упорито дърветата, сплели се като пръти. Фейеламор овладя отново илюзията с жест, от който на Каран й се зави свят.

— Какво е това? Кой е отвън?

— Талия — изгъргори Каран, неспособна да излъже.

— Силна е — призна Фейеламор и размърда пръсти.

Дърветата се сгъстиха в непроницаема стена. Фейеламор пристъпи към Каран, която се свлече по лице. По-добре да бе срещнала Рулке, поне разбираше подбудите му. Поне се усмихваше. А лицето пред нея приличаше на лъсната с восък кора на дърво. Обичта имаше ли някакъв смисъл за Фейеламор? А болката? Каран разбираше защо отгледаната от тази жена Мейгрейт беше толкова потисната и отчуждена. Затова ли не намираше смелост да се откъсне от своята господарка?

— Къде е Мейгрейт? — попита неочаквано. — Какво си й сторила?

Фейеламор не отвърна, все едно не бе чула въпросите й.

— Кажи ми истината за случилото се в Каркарон.

— В Каркарон ли? — протакаше Каран в опит да налучка какво иска нейната противничка.

Фейеламор нямаше нито чувство за хумор, нито търпение. Вълни на прилошаване се сблъскаха в главата на Каран и се пръснаха като издут цирей.

— Той си послужи с машината, за да отвори Стената на Възбраната…

— Знам! И още какво? Защо му беше необходима ти?

Тихият глас преливаше от заплаха, натискът смазваше. Каран повърна в снега. Погледна Фейеламор със сълзящи очи.

— Искаше аз да намеря Пътя към Аакан.

— Тъй ли било! — тържествуващо изрече Фейеламор. — Не може да си го намери сам, колкото ще да е великолепна машината му. Не вярвах да успее, но новината е интересна. А ти намери ли Пътя?

Гаденето се засилваше. Каран се задави, сълзите рукнаха от очите й, по лицето й избиха петна. Фейеламор се гавреше с нея и това бе по-лошо от всичко, което й причини Рулке. Нямаше да даде в ръцете й оръжие срещу когото и да било. Как да прикрие мъничка лъжа? Ами като я представи за проява на нрава, който Фейеламор и приписваше.

— Опита се да ме принуди — започна Каран. — Подготвяше ме ден след ден. Толкова е мъчително! Умът ми не побираше онова, което той ме заставяше да върша. И ничий ум не би издържал. — Тя се постара да хленчи. — И аз си мислех, че разбирам, и той също, бяхме на прага на успеха. — Каран си придаде замечтано изражение. — А какъв ум е неговият! Какъв мъж е той… Не знаеш какво означаваше да се трудя редом с него.

Фейеламор я изгледа с пренебрежение.

— По нищо не се различаваш от останалите жени на тази окаяна планета. Как ли се е забавлявал Рулке да те очарова без никакво усилие. Усмихва се, взира се в очите им и те примират. Сподели ли и леглото с него? — Тя се приведе към Каран. — Ама че си гнусна гадинка! Едва ли би паднал толкова ниско.

— А после видях онези страшилища в пустотата — забърбори Каран с глас на малка глезла. — Трупаха се до Стената, лигавеха се, драскаха с нокти. Толкова се плашех, като ме погледнеха! А едно дори се промъкна през Стената! Трябваше да се спасявам. Рулке не биваше да ме излага на такава опасност. — Каран се възпря да не фъфли — защо да прекалява? — Не съм виновна аз. Той беше длъжен да ме защити. Умолявах го, но не ме чуваше. Затова прекъснах връзката, докато той се устремяваше към Аакан. Нима можех да знам какво ще последва?

Презрението на Фейеламор беше безпределно.

— Защо те е оставил жива след тази постъпка от страх? — Впи пръсти в палтото на Каран и я придърпа към себе си. — Какво се случи после?

— Всичко се обърка в паметта ми. Рулке се бореше да закрепи Стената, за да не бъде разкъсана. — Каран се вживя в глупавото детинско бръщолевене. — Навсякъде имаше чудовища. Чух го да вика „Транкс!“ и грамаден човек-звяр с криле го връхлетя. Сбиха се, Рулке го рани с лъч от машината. Транксът избяга, но нахлуха други. Нарече ги лорски. Вкопчиха се в схватка, а аз офейках. Да де, спасих се — добави превзето.

— Още при първата ни среща те разгадах — изсъска Фейеламор. — Коварна, скимтяща, дребна отрепка. Почти съм готова да съжаля Рулке, който си е въобразил, че ще му бъдеш полезна. И все пак научих много от тебе. Увереността му е разколебана. Той е слаб! Преди да го затворят в Нощната пустош, нямаше да трепне дори пред транкс. Я почакай… — запъна се склонната да размишлява на глас Фейеламор. — Да не го подценявам. Когато тя се е отказала от усилието, нанесла му е ужасен удар, разкъсала е съзнанието му. — Позволи си злорад кикот. — Рулке е дори по-слаб, отколкото смеех да се надявам, и сега ще му се наложи да потърси друг с дарбата на усета. Но тази какво да я правя? Ако не беше предупреждението за трикръвната, бих я пуснала. Толкова е подла, че ще навреди повече на враговете ми, а не на мен.

Каран седеше отпуснато на снега и триеше устата си с ръкав. Пред очите й всичко бе размътено.

— Не, по-добре да не рискувам — реши Фейеламор и сви пръсти.

 

Талия още се опитваше да преодолее някак илюзията. Понякога дори долавяше движенията на двете жени зад преградата. Питаше се как ли въздейства заблудата — за сетивата стената беше плътна, а не можеше да е такава. Преобразуването на вещества беше съвсем Друг дял от Тайното изкуство и дори най-надарените рядко постигаха успех.

Ако имаше брадва, щеше да си опита късмета, но не й се вярваше, че би успяла. Изведнъж я осени нова идея. Напълно неуязвимата илюзия изискваше създалият я човек да предвиди и предотврати всички възможни посегателства. Но което беше непосилно за съзнанието на Каран, едва ли щеше да е толкова мъчно за подготвеното по съвсем друг начин съзнание на Талия, която Фейеламор почти не познаваше.

До каква ли височина се простираше илюзията? Тук дръвчетата бяха дебели колкото ръката на Талия и имаха съвсем малко клончета. Тя се отдалечи да свали ботушите и чорапите си. Избра си по-яко наглед дърво и започна да се катери. Дрехите й начесто се закачаха в плътно долепените други дървета. Тънкият ствол се люлееше и притискаше босите й крака към съседните, съдираше парченца кожа. Червени капки оросиха снега долу.

Изкачи се седем-осем разтега над земята и прецени, че илюзията отслабва, защото Фейеламор не бе очаквала да има нужда от нея и тук. Вече надзърташе към поляната между дърветата. Пълзеше от едно дърво към друго с риск да се пребие, ако се изтърве. Прехвърли се на последните стволове преди поляната.

От илюзията въздухът трепкаше като пустинен мираж, но тя видя Фейеламор и Каран по-нататък. Каран се свлече и не се надигна повече. Талия припряно се прехвърляше от дърво на дърво. Тънкият ствол на поредното се огъна плашещо навън под тежестта на тялото й, после се изправи светкавично.

Талия премери на око, че когато дървото я изхвърли, тя ще се стовари далеч зад Фейеламор и ще пострада тежко. Изтласка се нагоре, прелетя в дъга и когато дребната жена се обръщаше към нея, Талия заби колене в гърдите й.

Фейеламор се просна като блъсната от бик и зарови лице в снега. Талия също беше зашеметена, но веднага върза ръцете й зад гърба.

 

— Каран, как си?! По-чевръсто, моля те, тя може да се опомни всеки миг.

Каран зяпаше с изцъклен поглед. Виеше й се свят, но не усещаше да и се гади. И дърветата не изглеждаха събрани едно до друго. Илюзията я нямаше. Можеха да се запътят накъдето поискат.

— Какво да правим с нея?

— Аз знам какво би трябвало да направим — промълви Каран. Талия безмълвно й подаде своя нож.

— Казах би трябвало, но не и че ще го направя. Дори нея не бих убила, когато е безпомощна.

Обърнаха Фейеламор по гръб. Още беше в несвяст, но дишаше.

— Да я оставим, щом е така — съгласи се Талия, — но да й запушим устата и да и вържем очите, за да намалим силата и.

Сториха това незабавно, а Фейеламор вече шаваше.

— Хайде! — кресна Талия, двете с Каран хукнаха през поляната, взеха раницата и побягнаха към гората.

Огледаха се. Фейеламор извиваше ръце и крака, може би проверяваше колко здраво е вързана. Стигнаха и до раницата на Талия.

— Какви рани имаш по краката… — посърна Каран.

— Вярно, много ме болят.

Талия обу чорапите и ботушите, вкоравени от студа. Продължиха напред тичешком, но не се отдалечиха много и зад тях се разнесе жален вопъл. Каран се вледени. Фейеламор се гърчеше в безпомощна агония и щеше да умре съвсем сама. Каран понечи да се върне.

— Не!

Талия стисна китката й като с менгеме.

— Тя страда ужасно! Не мога да я изоставя на сигурна гибел.

— Стига глупости! — Талия я повлече напред. — Тя те призовава. И това е могъща илюзия. Щом се махнем оттук, не би могла да ти стори зло.

Каран се терзаеше, че остава равнодушна към отчаяна молба, но по-нататък зовът наистина секна. И всички чудатости в гората наоколо изчезнаха отведнъж.

Пробиха си път през заровени в снега бурени и намериха края на платото. Вървяха по него до края на деня и през следващия. Стигнаха до пътеката, виеща се по канарите. Притъмняваше, но Каран продължи. Тревожеше се за Лиан и подтичваше по опасния наклон.

— Чакай де! — скара й се Талия. — Що за лудост? Ще се пребиеш.

— Лиан има нужда от мен.

— Но не и мъртва. Ако искаш, препускай. Аз няма да се надбягвам с тебе.

Каран я изчака и продължиха надолу по-благоразумно. Щом слязоха в подножието, Каран отново се разбърза и Талия не изоставаше от нея въпреки разранените си крака. Пристигнаха в Готрайм посред нощ.

През капаците на един прозорец се процеждаше светлина — кабинетът, където Рейчис съхраняваше счетоводните книги. Вратата беше залостена. Каран потропа на прозореца два пъти, после още три пъти, за да я познаят по сигнала. Капакът се отвори.

— Каран! — изрече Рейчис задъхан. — Ти ли си?

— Аз съм — жива и здрава. — Тя подскочи върху перваза и стъпи леко на пода. — Ето я и Талия.

Рейчис се отпусна на стола.

— Това трябва да е сън. След вестите от Каркарон, които чухме…

— Сбъркали са. Колко се радвам, че пак съм си вкъщи. — Тя помогна на Талия да се покатери през прозореца.

Спътницата й се стовари на пода със стон.

— О, съвсем забравих за горките ти крака. — Каран се наведе да разхлаби кончовите на ботушите й. — Рейчис, има ли топла вода?

— Котелът в кухненското; огнище е пълен.

Икономът излезе. Чорапите на Талия бяха залепнали за ходилата й и ги свалиха, чак след като ги намокриха. Раните не бяха дълбоки, макар и болезнени. Каран се подсмиваше, докато ги промиваше и мажеше с мехлем.

— Не виждам нищо смешно — начумери се Талия.

— Както си лежах в снега насред поляната, видях дървото да се огъва назад, а ти го прегръщаше втрещена.

— Имала си лъжливи видения заради илюзиите на Фейеламор — кисело подхвърли Талия.

— Върхът на дървото почти опря в снега — хилеше се Каран, — а устата ти така зейна от ужас, че можех да ти различа сливиците.

— Нищо подобно. Вятърът ми е разлепил устните.

— От ужас — натърти Каран и прихна. И Рейчис се усмихна. — Най-удивителната гледка. Досетих се, че ще отвлечеш вниманието на Фейеламор, като забиеш глава в снега, а на мен би останало да избавя и двете ни. Но тя в последния миг ти се изпречи. Прехласнах се. Ако беше размахала ръце, сигурно щеше да полетиш.

— Все някой трябва да те измъква от бъркотиите, в които затъваш. Значи няма нужда да се заяждаш как точно е било направено.

Каран се разсмя от душа.

— Нямам търпение да разкажа всичко на Лиан. Къде е той?

— Отведоха го в Туркад — каза Рейчис.

— Отведоха го? Как тъй?

— Защото те е предал на Рулке.