Йън Ървайн
Пътят между световете (47)

46. Истински герой

В Шазмак останаха само Мейгрейт, Каран и втрещените гашади. Когато Фейеламор се прехвърли, ослепителното избухване отново бе уплътнило изтънелите останки от Възбраната.

Мейгрейт държеше ръката на Каран и се взираше с покруса в смазаното тяло на своята приятелка. Клепачите на Каран се вдигнаха и зелените очи отвърнаха на погледа й със слаба усмивка.

— Направихме го. Ти и аз… Кой би помислил?

Клепачите й пак закриха очите и тя като че се смали още повече. Бледото й лице се изглади неподвижно като восъчна маска.

Шокът и загубата бяха направили самата Мейгрейт безчувствена към болката от многото рани. От мехурите по обгорялата й ръка се процеждаше слуз, дълбокият разрез на бедрото й се спускаше чак до коляното. Навсякъде по тялото си имаше натъртвания и драскотини. Но още нищо не бе свършило, тя съсредоточаваше волята си за окончателната задача — възстановяване на равновесието между световете. Само да не се бе отказала толкова лесно от наследството си… И сега как да намери Пътя към Аакан?

— Не си отивай! — погали червените къдрици на Каран, после избърса влагата от челото и. — Остани с мен… имаме още работа преди края.

Каран пак отвори очи, колкото и да беше непосилно.

— Каква?

— Възбраната е като тънка нишка, а още няма равновесие. През всяка пролука в нея тварите на пустотата нахлуват на нашата планета. Трябва да върнем положението, съществувало преди сътворяването на флейтата. Такава е моята съдба.

— И как да ти помогна аз? — едва се чу шепотът на Каран.

— Невъзможно е да го направя сама. Равновесието е било нарушено на Аакан. Само оттам може да бъде възстановено.

— Вече се е случвало да се поддам на настойчивостта ти. И виж докъде се докарахме този път. Рулке е мъртъв, Тенсор също, а и Мендарк. И кароните, дошли тук, и половината гашади. Шазмак е потопен в кръв… заради нас двете. Къде е Лиан? Искам да поговоря с него, преди да умра.

— Не знам къде е. Каран, чуй ме! Длъжна съм да стигна до Аакан и да направя нещо заедно е кароните, ако някой от тях е оцелял, но не познавам Пътя. Единствена ти можеш да го намериш. Няма ли да ми помогнеш?

— Тази болка ще ме довърши… — Каран потъваше в унес. — Искам да видя Лиан. Това е предсмъртното ми желание, уважи го.

— Значи Трите свята са обречени и пустотата ще ни прегази. Няма надежда животът да продължи.

— Как да усетя Пътя, когато болката прогонва всичко друго от главата ми? — Очите на Каран блестяха от треската. — Лиан, къде си?…

Мейгрейт я вдигна полека и я пренесе на близкия диван. Подпря тялото й с възглавници, за да не мърдат счупените кости, но болката не стихваше. Държеше ръката й, даде й и малко вода.

Не знаеше кога вдигна глава и видя, че гашадите са се събрали в кръг около тях. Рухна всичко, за което живяха преданите служители, а в най-тежкия миг за своя господар те не го подкрепиха. Смъртта на Рулке ги освободи, но и ги превърна в нищожества. Отново нямаха цел пред себе си.

— Чуйте ме — започна Мейгрейт. — Рулке е мъртъв, няма гашади. Вече няма какво да правите тук. Върнете се по местата, където сте живели, преди Рулке да ви подчини. И ми се закълнете, че няма да търсите нов господар.

Приеха да се закълнат, после се отдалечиха, наплашени и сами в света. Отиваха да се скрият пак в своите южни дебри. Но един не тръгна.

— Идлис, няма ли да дойдеш? — тъжно се озърна Йеча, която не се отделяше от него през последните дни.

— Винаги ще бъда там, където си и ти. Но първо трябва да довърша нещо, което започнах.

Сведе поглед към Каран с нежност, ако резките му черти можеха да се смекчат в подобно изражение.

— Защо Рулке не пожела да се вслуша? — промърмори той по-скоро на себе си. — Предупредих го — историята на Лиан не беше притча, а предсказание. Лиан състави по-добро сказание, отколкото можеше да предположи. Дойдохме от нищото и в нищото се завръщаме… Аз съм лечител — напомни той на Мейгрейт. — Още преди година Каран ми подари живота. — Приклекна до Каран и хвана ръката й с дългите си мършави пръсти. — Веднъж отказа помощта ми. Ще ми разрешиш ли да, ти помогна този път?

— Ще ти бъда безкрайно благодарна — отвърна тя немощно. Отдавна не се страхуваше от него.

— Тя мръзне — озърна се Идлис към Мейгрейт. — Донеси два мангала, одеяла и нещо горещо за пиене.

Докато тя се върне, лечителят сряза и махна дрехите на Каран и я нагласи по-удобно на дивана. Клатеше глава и цъкаше с език при вида на многото й белези.

Щом я зави с одеялата, излезе за малко от залата и донесе лилаво шишенце. Капна малко от тайната отвара върху езика на болната.

— Така по-добре ли е?

— Да, малко, но сега ми се вие свят.

Той опипа безкрайно предпазливо костите, после се опита да намести счупения й таз, но писъкът й го спря. Идлис помръкна.

— А не би трябвало да усеща нищо… Не смея да и дам по-голяма доза. Имам и друг лек за нея, обаче се боя да прибягна до него…

— Каквото ще да е, дай го! — гърчеше се Каран и болката се засилваше.

— Имам хрукс — взря се той в нея. — Опитвала си го и преди, нали?

— Два пъти.

Думата стигаше да закопнее отново неутолимо за опиата. А Идлис се мръщеше.

— Толкова си зле, че може да те убие или пък да те пороби до последния ти ден. — Лечителят реши, че дължи обяснение на Мейгрейт. — Хруксът е много опасен опиат. Използваме го, когато искаме да слеем умовете си, да засилим усета си, да наложим властта си. Но и тя, и ти, да речем, бихте се пристрастили към него неустоимо. Каран познава вкуса му. След третия път стремежът да го употребява отново и отново може да стане неутолим. Има и други последици, но те са различни при всеки. Знам ли какво би причинил хруксът на трикръвна?

— Ако първо не я убие, казваш… Идлис кимна.

— Но нищо друго няма да премахне болката.

— Каран… — пак подхвана Мейгрейт. — Знаеш колко съм бездушна. Как да поискам от тебе нещо, на което сама не съм способна? Но…

— Казвай де! — озъби й се Каран.

— Ще приемеш ли доза хрукс, за да ми дадеш шанс да възстановя равновесието? Заклевам ти се, че…

— Ами аз…

— Не прибързвай. Не е изключено да те убие.

— Ако пък привикнеш към него и не можеш да си го набавиш, ще ти се иска да те е убил — добави Идлис.

— И какво от това?! — изкрещя Каран. — Умирам! Щом ще поотложа края и ще направя нещо, дай ми хрукс.

— Така да бъде. Ще започна с малка доза — реши Идлис. — Възможно е все пак да ти се размине без неприятни последици.

Той отряза парченце колкото грахово зърно и го сложи в устата й — беше жилаво като сушена кайсия.

— Пари ми на езика…

След малко Идлис отново се постара да намести тазовите й кости и писъкът на Каран пак отекна из залата. Той се вторачи в Мейгрейт.

— Нищо не се промени. Налага се да й дам по-голяма доза. Необходими бяха и второ и трето парче, преди Идлис да нагласи тези кости. Направи го ловко, после изпъна краката й и събра краищата на счупените кости в тях. Почисти раните и ожулванията и ги превърза с ивици чист плат. Накрая пак я зави с одеялата.

— Стори ми се, че и гръбнакът й е счупен — каза на Мейгрейт, която стоеше неотлъчно до дивана. — Но не е. Само тазът, обаче на три места, двете бедрени кости също. Едната тазобедрена става е изкълчена, има и още счупени кости. Ще зараснат с времето, съединих ги точно. Умея да лекувам кости. Сега трябва да поставим в гипс и таза, и краката й, иначе никога няма да ходи отново. Кой знае дали и това ще помогне. А за раждане… — поклати глава той — … по-добре и дума да не става.

— Тя е трикръвна — спокойно напомни Мейгрейт.

— Въпреки това трябва да се знае. Тази нощ ще сглобя метална рамка, която да обхване тялото й до кръста, за да зараснат костите добре.

Той се зае с гипсовите превръзки и чак когато свърши, подкани Мейгрейт:

Сега започни каквото си намислила, но не я претоварвай. Слаба е, има и вътрешен кръвоизлив, а вече ти обясних, че хруксът е опасен. И за твое добро, и за нейно те моля да не искаш прекалено много от Каран. Но нека първо се погрижа и за твоите рани, иначе и ти скоро ще се проснеш до нея. Каран се чувстваше необичайно, сякаш се рееше над изтерзаното си тяло. Нямаше нито болка, нито други усещания. Помнеше обаче, че й предстои работа. Хруксът я улесни в мисловната връзка с Мейгрейт, само че я поддържаше колебливо.

Мейгрейт сплеска с чук разкъсания метал по корпуса на машината и се покатери на горната седалка. Докосна ръчките и незабавно част от Стената изтъня рехаво. Ордите пак напираха от другата страна.

„Готова съм. Сега направи каквото зависи от тебе, ако имаш сили.“ Каран затърси през Стената блуждаещия, променлив Път между световете, за да очертае прохода между Сантенар и Аакан. Този път й беше по-лесно. Може би страданието и опиатът я бяха освободили от всичко, което я разсейваше преди.

„Намерих го. Виж!“ Мейгрейт задейства машината, както бе правил Рулке, насочи съзнанието си и отвори Пътя. Пълчищата от пустотата тутакси подновиха натиска върху Стената.

— Искам да видя залата, където се събира Съветът на кароните — гръмко помоли тя. — Същата, където Рулке намери Ялкара.

С машината създаде златисто кълбо насред Стената, за да улесни Каран в предаването на образите. Те трепкаха — болката се засилваше въпреки голямата доза хрукс.

Кароните се бяха събрали да обсъдят раздвижването на тварите в пустотата и неминуемото разкъсване на Възбраната. Ялкара се озърна ненадейно.

— Ти си жива! — отправи мисълта си Мейгрейт към своята баба. „Рулке?!“ — Аз съм Мейгрейт. Той е мъртъв. „Как умря?“ — Тенсор го порази с аакимското заклинание. Рулке ме спаси, като пожертва себе си.

„Пожертвал е всичко заради тебе? Това е… — Ялкара се запъна. — Моля те да ми простиш.“

„Значи опитът ни на Сантенар е пълен провал — намеси се друг карон — и нашата раса е обречена.“

„Щом това е краят — додаде Ялкара — нека го посрещнем доблестни. Благодаря ти, че ни извести.“

— Чакайте! Възбраната отслабва. Ще ми покажеш ли как да възстановя равновесието между световете?

„Трябва да прехвърлиш машината тук. Не може да бъде постигнато другаде.“

А през това време Стената на Възбраната се мяташе напред-назад в залата и с всяко движение грохотът разклащаше града като земетръс. По една странична стена плъзнаха пукнатини. С оглушителен звън и трясък се срути стълба.

— Не се прехвърляй — помоли Каран. — Не мога да задържа връзката толкова време. Ще се озовеш в капан там.

— Длъжна съм. За това съм предназначена. Не губи Пътя от поглед, каквото ще да става.

Без да слуша повече молбите на Каран, Мейгрейт закрепи трупа на Рулке в машината с безумната надежда, че кароните биха могли да направят нещо за него. Само стрелна с поглед Каран още веднъж и побутна ръчките. Кълбото стана прозрачно. В него нахлу гледка от някаква местност, но разкривена като отражение по вътрешните му стени. Каран зърна мрачна равнина, осеяна с постройки като пораснали от земята купчини мехури. Навсякъде изригваха вулкани и лавата се стичаше да погълне сградите.

Мейгрейт извика силно от болка, после изчезна заедно с машината. Кълбото се проясни и в него отново се показаха кароните. С гръмовен тътен машината се появи насред тяхната зала. Огромната маса, около която седяха, се нацепи на трески, но никой не се стъписа.

— Благодаря ти — промълви Ялкара и невъзмутимо изтръска парчетата от лицето и ръцете си. — Това творение ще бъде паметник, храм и гробница на Рулке. Няма да се свираме плашливо тук, докато измрем. Да знаеш, че си последният от своята раса, е най-страшната мъка. Ще се хвърлим задружно във вечната нощ. И ще вземем машината в пустотата.

— Първо ми покажете как да възстановя равновесието — натърти Мейгрейт.

— Не можеш да му повлияеш с машината! — обадиха се един през друг кароните. — Ти си инструментът. Ти трябва да го направиш.

— „Равновесието ще бъде възстановено, но инструментът ще бъде изгубен“ — напомни им Каран по мисловната връзка.

— Изгубен за Сантенар! — подчерта Ялкара. Кароните обясняваха на Мейгрейт какво да направи.

— Ще ти бъде тежко — предупреди Ялкара. — Никой от нас не би успял.

— Знам как да го постигна — успокои я Мейгрейт. — Целият досегашен живот ме водеше към това дело.

В съзнанието на Каран неочаквано нахлуха неразбираеми видения и се плъзнаха по блестящата повърхност на кълбото. Всичко се разкриви и примига.

„Не прекъсвай нишката!“ — долетя зов от Мейгрейт.

Вратата на залата бе съборена и вътре нахлуха въоръжени до зъби аакими с непреклонни лица. Най-сетне се бяха вдигнали срещу господарите си.

— Не отстъпвайте! — извика Ялкара на сънародниците си. Профуча към Мейгрейт, а кароните се изправиха подобно на стена пред противниците си.

Мейгрейт и Ялкара сляха усилията си, стъписващите образи все повече замайваха главата на Каран. И картината в кълбото се завъртя влудяващо, после угасна. Тя се опита да я върне, но кълбото тъмнееше.

Зад нея се разнесоха тропот на бягащи хора и слети възгласи на радост. Задругата се върна от Каркарон по отворения с изтощителни усилия портал — Шанд, Игър, Лиан, останалите… Лиан препускаше към Каран, тя обаче го отпъди с жест.

— Не сега!

Насилваше се въпреки болката да прокара връзката и да намери Пътя. Всичко се бе променило.

— Ето я Мейгрейт… — промълви Каран и внезапно танцуващите из кълбото точици се сляха в лика на нейната приятелка.

Сега образът беше обрамчен в тъмен ореол като индигово-черна дъга.

Шанд замря с изпънати по бедрата ръце като стълб, забит в земята, щом видя Ялкара. Само стискаше юмруци. До него Малиен се разкъсваше от своя вътрешна борба. Искаше аакимите да отнемат машината и да освободят своя свят, но не и ако Възбраната, защитаваща този, ще бъде унищожена.

Каран гледаше безпомощно как мускулест ааким пропълзя отзад по творението на Рулке и просна Мейгрейт с жесток удар. Той се тръшна на седалката. Мейгрейт изстена и се обърна по лице.

— Бягай! — викаше й Каран. „Как бих могла?“ Аакимът протегна ръце към уредите и залата около него се раздруса. Кълбото пред гледащите в Шазмак завибрира. Предницата на машината блъвна жълта светлина с такава мощ, че проряза с дим завихрения въздух из залата и прогори стената. Навън в черното небе бе увиснала оранжева луна — толкова ярка и огромна, че сякаш бе окачена в клоните на дърво.

— Бягай! — изрева и Игър.

Каран неволно предаде думата чак на Аакан.

„Няма да им оставя машината!“ Мейгрейт запрати настрана дребна жена, в чието лице се долавяше прилика с Каран, и закрачи напред, прикрила очите си с длан. Лъчът изпепели остатъците от масата и се премести на тласъци към нея.

— Никой ли няма да и помогне? — задави се Каран.

— Ами моят народ? — изохка Малиен, впила жаден поглед в Аакан. — Ами моят свят?

Кароните се бяха вцепенили. В миг-два се вмести цяла вечност. Лицето на Игър се кривеше. Той изпружи ръка към кълбото, гърбът му се изви, очите се ококориха. Яростно извлече от паметта си знанията за Тайното изкуство, погребани дълбоко през десетилетията на лудостта му, и извърши нещо нечувано. Сноп синкав огън проби Стената, пренесе се по целия Път между световете и стопи машината насред залата в Аакан в нажежена буца. Скупчените наоколо аакими се запремятаха във всички посоки.

В кълбото се открои лицето на Мейгрейт. Тя протягаше ръце към Каран, сякаш умоляваше да я върне на Сантенар, но беше късно. Пътят бавно се сви, кълбото избледня. Блещукащите слоеве на Възбраната припламнаха и изчезнаха завинаги.

Всичко приключи. Равновесието бе възстановено. Игър се захлупи по лице, безсилен да шавне. И Каран се отпусна на дивана с тих стон.

Лиан се заблуди, че е мъртва, и опря чело в тялото й, но усети топлия й дъх.

— Как си загуби косата? — прошепна му тя.

— При пожар. Само че този път друг го подпали — припряно се оправда летописецът.

И двамата помнеха как, за да я измъкне от плен на гашадите, той изгори до основи старата къща в Нарн, та бяха принудени да изкъртят пода, за да се спасят.

Каран пък се сети за първите му нелепи думи, с които се запознаха.

— „Аз съм Лиан. Дойдох да те спася“ — промърмори унесено и му се ухили, както само тя умееше да дразни.

— А аз се уплаших преди малко, че си умряла! — поклати глава той с укор.

Каран прихна, отвори очи и плъзна ръка по раменете му.

— Да, размина ми се на косъм, но сега съм по-добре. Много по-добре.

 

Безчувствеността от хрукса спадаше и болки в цялото тяло я замъчиха. Не непоносими като преди, но достатъчно силни, за да пропъдят всяка мисъл за касапницата в Шазмак и другаде през този ден, а и за загубата на Мейгрейт.

Игър лежеше недалеч от нея, мяташе се в такова прилошаване от магия, че не можеше да се сравни с нищо друго. Свръхчовешкият изблик на мощ го бе опустошил. Сега приличаше на изсъхнал труп, макар Идлис да вярваше, че ще се опомни.

Лиан поседя при Каран около час, после го повикаха да се погрижи за мъртъвците заедно с всички останали. Искаха да почетат всеки умрял според обичаите му, както подобаваше. А трябваше и да се отърват от убитите твари, за да не плъзнат зарази.

Затова Каран беше сама, когато я издебна лорскът, от когото се отърва с късмет в тунелите. През деня хитрият звяр се бе притаил, защото се боеше от Пазителите, но гладът накара дързостта му да надделее. От няколко часа никой не идваше да провери защо Пазителите вдигат тревога.

Сега съществото беше още по-зле ранено. Пострада от двамата гашади, които нападна, а жилавата им плът изобщо не утоли безмерния му глад. Добра се до Каран чак в залата, като ловко отбягваше малкото патрулиращи гашади, но понасяше ударите от безбройните Пазители. Едната му ръка с изпокъсани сухожилия висеше безполезна, на другата липсваха три пръста. Изпод спечената кора на раната от изгаряне се процеждаше гъста гной, воняща на гнилоч.

Но най-после намери плячката — сочната червенокоса женска. Този път нямаше да му се изплъзне. Лорскът се взираше в нея толкова увлечено, че дори не забеляза Игър, докато не го настъпи по лицето.

Игър кресна и лорскът отскочи на два разтега от него. Каран се събуди в миг. Отначало се заблуди, че пак й се привижда заради хрукса. Огромната зала пустееше. Нямаше кой да я спаси.

— Ох, Лиан… — смънка гласно. — А аз повярвах, че всичко е в миналото. Къде си сега?

Лорскът помнеше добре находчивостта й и постоя, загледан изпитателно в нея. Накрая протегна ръка предпазливо към корема и.

С ъгълчето на окото Карай забеляза тъкмо този, който бе въплътил всичките й надежди и страхове. Лиан се връщаше да извлече навън поредния труп и бе чул вика на Игър, Грабна меча на Рулке от пода и се втурна право към чудовището. Размахваше огромното оръжие като месарски сатър.

— Лиан — хладнокръвно отбеляза Каран, — това е лоша приумица. Няма да нанесеш дори един удар.

Колкото и да бе изнурен, лорскът се завъртя с плашеща бързина и се хвърли срещу човека. Лиан замахна свирепо с меча, звярът се наведе и грамадната му длан помете с глух удар противника. Лиан се превъртя във въздуха и падна на рамо, но незнайно как още стискаше дръжката на меча. През разкъсаната дреха се виждаха кървави разрези по ребрата му.

Каран знаеше, че никой не би оцелял, след като ноктите на лорск се забият с такава сила в него. Край на всичко…

Ала Лиан се надигна като по чудо, макар че пъшкаше. Квадратните стъпала на звяра зашляпаха по пода към противника. Каран направи единственото, за което се сети, а и би успяла само в този ден, докато хруксът още сгорещяваше кръвта й. Яростно стовари съзнанието си върху лорска.

Озова се насред чуждо отчаяние и още по-страшна болка от нейната. Надзърна през очите на чудовището, усети го как вдига здравата си ръка, за да разкъса Лиан. Опита се да наложи властта си, но сякаш се напъваше да помести канара. Бореше се с десетократно по силни мускули, срещаше съпротивата на воля, която й беше равна във всичко. Пак опита единствено възможното — направи замаха на лорска неточен. Ръката му се стрелна над главата на Лиан. Звярът изрева и в миг отхвърли натрапницата.

И Каран видя със собствените си очи невероятна гледка. Лиан се подпря на коляно и вдигна меча отдолу, все едно изгребвате тор с лопата. Каран търсеше в себе си сили за още едно нападение с мисъл, а наточеното като бръснач острие закачи шията на лорска и сряза голяма артерия. Звярът заподскача в кръг, падна до дивана и издъхна.

Тя се вторачи в дланта му. Ноктите и на последните два пръста бяха изскубнати. Само затова Лиан не бе изкормен. Той я доближи, залитайки. — Не го казвай — помоли и я прегърна лекичко.

— Кое? „Дойдох да те спася“ ли? — засмя се тя сподавено. — Нямах намерение.

— Бездруго винаги съм искал да бъда не герой, а разказвач. — Е, сега си герой. Истински. Но аз си го знаех отдавна.