Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Взор през огледалото (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Way Between the Worlds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)

Издание:

Йън Ървайн. Пътят между световете

Американска, първо издание

ИК „Бард“, 2006

Превод: Владимир Зарков

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

Компютърна обработка: Линче Шопова, ИК „Бард“

Формат 60/90/16. Печатни коли 31

История

  1. — Добавяне

3. Пустотата

Рулке се бе настанил върху горната седалка на машината, Каран обаче откри, че самото присъствие на неговото творение отнема на съзнанието й способността да съзира, камо ли да търси. Опитаха няколко пъти, но металното туловище потискаше мисления й взор. Трябваше да се отдалечи, доколкото бе възможно.

Настани се в малка ниша зад един ъгъл. Тъкмо тук се бе промъкнал Лиан през замаскираната подвижна плоча в стената. А и прозорецът, по-голям от самата нея, бе с обикновени стъкла в гъста решетеста рамка. Стъклото явно беше прастаро, защото придаваше на светлината лилав оттенък.

Тя се сгуши върху купчина килимчета и се уви с одеяло. Изви глава да надникне през северозападния прозорец. По-късно през него щеше да надзърне и луната, преди да се скрие зад високите назъбени планини.

— Готов съм — подвикна й Рулке.

— И аз.

Тя застина в очакване. В залата притъмня, проточиха се призрачни паяжини, които се сплетоха в мрежи от светлина. Каран затвори очи.

Но преди да се заемат наистина със задачата си, на пода тупна парцалив вързоп.

— Каран! — извика Лиан.

Идеше й да умре от срам, че я завари в такъв момент. Едва издържа, докато го прогонят от кулата, а после се разрида неудържимо.

Рулке отново бе създал безплътния образ на Възбраната, но въздъхна и го премахна.

— Нищо не става — размишляваше той на глас. — Може би за нея ще е непосилно. Ето кое им е лошото на хората с усета — ненадеждни са. Все пак е по-добре да се убедя в това сега, а не прекалено късно.

Отпрати гашадите с властен жест, скочи от машината и седна до Каран.

— Хайде, поговори с мен.

— Видя ли го?! — изхленчи тя. — С какво пренебрежение ме гледаше! Колко ли съм гнусна в очите му?

Каронът обгърна раменете й с ръка.

— Видях само, че е уплашен до полуда за тебе.

— Мразя се… — процеди Каран. — Искам да се прибера у дома.

— Стига детинщини — скастри я Рулке. — Ако трябва да мразиш някого, насочи омразата си към мен. Знам какви чувства изпитвате един към друг. Наблюдавах ви, не помниш ли?

— О, да, мразя те! — кресна тя и го отблъсна. — Няма по-зъл и покварен човек от тебе в Трите свята. И всяка твоя дума е изречена с една-единствена цел — да ме склониш да ти се подчинявам.

— Така си е — потвърди каронът със смях. — Но ще ти предложа нещо. Върви си. Освобождавам те от всякакви задължения към мен. Тръгни си свободна от Каркарон още сега, ако щеш.

Предложението му беше толкова нелепо, че Каран дори не се изкуши.

— И защо ме дразниш? — промълви студено. — Знам, че никога няма да ме оставиш на мира.

— Ако не ми помагаш охотно, ще се провалим. Нямаме ли си доверие, немислимо е да намерим Пътя. По-добре да си потърся друг с дарбата на усета, ако ще да минат още сто години, докато го намеря.

Каран се изправи.

— Ти си Великият предател, проклятието на Сантенар и на Аакан. Никога не бих се доверила тъкмо на тебе.

— То се знае. И все пак?…

Тя пак се тръшна на килимчетата.

— Невъзможно е, но ти вярвам всъщност.

— Тогава си върви. Не си ми задължена. Този път тя не понечи да стане.

— Не можеш да ме освободиш от задължението! Дадох обещание срещу свободата на Лиан.

Рулке се подсмихна, но Каран долови облекчението му.

— Знаеше предварително, че няма да се изметна, нали?! — изфуча от яд, че я е надхитрил толкова проницателно.

— Опознах нрава ти, но и ти имаш свобода на избора като мен. Не бих могъл да предвидя как ще постъпиш. Ще започнем ли?

— Хайде да приключваме с това.

— Свържи се със съзнанието ми.

Каран му позволи да достигне онова преградено кътче в ума и, на което не бе давала воля още от премеждията си в Нарн преди година. Напрегна се от опасенията, че ще почувства ужас или отвращение. Нищо подобно не се случи. Той докосна мислите й внимателно, някак нерешително.

Учуди се и си каза, че не може да се мери с него по лукавство. Позволи му да продължи и чрез връзката долови какво ли не… Всепоглъщаща решимост, жажда да господства и притежава, стремеж да смаже враговете си и никога да не се предава. Вярно, кароните бяха Властители на Аакан, но и затворници там — не можеха да разширят владенията си, а аакимите ги превъзхождаха несравнимо по брой. Затова заплахата от пълно изтребление не изчезваше нито за миг. Най-силният й страх обаче не се оправда. Нямаше и следа от покварата и падението, с които я заливаше мимолетният досег с душата на Емант.

„Ако ще да извършвам непростимо прегрешение и никой никога да не ми го прости, поне помагам на човек, който не е изцяло обладан от злото.“ — Така добре ли е?

— Да — смънка Каран.

Рулке се съсредоточи в работата с машината, а на нея й се зави свят, но каронът веднага я подкрепи.

— Доближихме и най-несигурната част — да налучкаме подходящия начин, за проникване през Възбраната. Не бива да ни надушат създанията, обитаващи пустотата.

— Ще прехвърлиш ли машината на Аакан?

— Де да можех! — въздъхна той. — Всичко се е променило. Най-много да очертая Пътя дотам с твоя помощ и чрез усета ти да поговоря с моите сънародници.

Каран шаваше непрекъснато под одеялото, студът й дотягаше. Напрегна мускули, разтри си ръцете и зачака. Известно време нищо не се случваше и мислите й се отнесоха неволно по утъпкани пътеки към отдавнашни копнежи, още по-болезнено примамливи, откакто се увери, че са неосъществими.

Как й се искаше да е в Готрайм, овехтялото имение, което и без това пострада през войната. Едва ли някога щеше да бъде възстановено — след мародерите и сушата щеше да го довърши бирникът на Игър през пролетта, до която оставаха броени месеци. Доскоро нямаше да могат да я лишат от Готрайм, но Банадор вече не беше свободна страна. А Каран знаеше добре колко безмилостен е Игър.

Искаше да е при своите хора в имението. Да се занимава с градините, за които тепърва обмисляше планове. Копнееше пак да усети бедната пръст на Готрайм на дланта си. Но най-много желаеше Лиан, утехата на прегръдката му, шегите и историите му. Искаше да се люби с него. Това много й липсваше напоследък. Сянката на Рулке бе паднала между тях по пътя от Катаза, а и милият заблуден Шанд успя да посее у нея отровните семена на недоверието, превръщайки всеки ден във взаимно мъчение за Каран и Лиан.

Отново се пробуди желанието, което вече напираше да измести другите — да даде наследник на Готрайм. Жените в нейния род не запазваха дълго плодовитостта си, нейното време също изтичаше…

Изведнъж светлинните мрежи се появиха на предишното място и се сляха, за да образуват Стената на Възбраната. Светът наоколо със стените и прозореца се стопи и Каран установи, че се е пренесла на прозирна повърхност, която сякаш се извиваше към много измерения, и съзнанието й не успяваше да я обхване изцяло. Донякъде приличаше на стените в Нощната пустош, леко блещукаше в гънките и криволиците си. Стената беше в неспирно движение, понякога се издуваше, друг път се гърчеше, без да заема една и съща форма повторно. Имаше мигове, когато се проточваше в безброй посоки едновременно, а умът й отказваше да приеме това. Каркарон наистина беше необикновено място и тук употребата на Тайното изкуство водеше до непредсказуеми резултати.

Затвори очи, за да не се замайва толкова, но напразно. По стената ту минаваше вълна, ту се разнасяха кръгове като от хвърлен камък в езерце. Или ехтеше беззвучно като призрачен гонг, или се разтърсваше силно, като че някой я насилваше от другата страна.

През повечето време беше полупрозрачна като разредено мляко, но я заливаха и пъстри дъги в меки оттенъци, някои места в нея пък потъмняваха или проблясваха. Но не се виждаше какво има отвъд… ако можеше да се каже, че има нещо зад толкова многоизмерна повърхност.

Каран свикваше полека. Колкото ще да е безкрайно разнообразна Възбраната, тя имаше да върши работа. Шумът от машината изтъня, цветни вълни плъзнаха като ята подплашени рибки. Действителността наоколо се промени отново, кулата се разкриви. Каран долавяше въздействието на творението и без да го гледа. Струваше й се, че подът потъва. Подпря се здраво с ръце и крака, за да не се пързулне към машината.

Шумът изтъня до вой и Стената се превърна в плътна преграда с пълзящи по нея шарки. Сега Каран сякаш лежеше под повърхността на преобърнато езеро и гледаше как отгоре падат капки — все по-бързо и устремно. Вече отскачаха и променяха формата си, понякога образуваха мънички кълба. Изглеждаше, че ги има и от другата страна. Дали Рулке се опитваше да постигне точно това?

— Изтънява! — проехтя гласът му. — Усещаш ли?

Писъкът на машината ставаше пронизителен. Цялата преграда на Възбраната вибрираше като ударен гонг. Каран започваше да се дразни от движението и смяната на цветовете, но неочаквано цял венец от мехури прелетя край нея и точно пред очите й се образува миниатюрна пролука в Стената.

Каронът си позволи сдържано ликуване.

— Ето! Твой ред е, Каран. Намери Пътя между световете.

Тя се подвоуми — питаше се какво ли я чака, ако пробивът се затвори внезапно, докато тя опипва неизвестното със своя усет. Рулке несъмнено се досещаше какво я притеснява, защото добави спокойно:

— Събери смелост, аз няма да те изоставя. Но трябва да побързаш. Това изчерпва силите ми.

— Готова съм.

— Ще те потопя в транс, иначе видяното и чутото ще те разсейва.

Тя се отпусна послушно и очите й престанаха да виждат. Проникна отвъд Стената, както той я бе научил, опразнила ума си докрай, напрегнала единствено усета си. Навсякъде около нея пустотата се простираше в безкрая. Каран бе очаквала да намери наистина празнота, но в сегашното си състояние се убеди, че това е плетеница от пространства, неспирно променящи се досущ Възбраната и обхванали незнаен брой измерения. Не беше способна да осмисли цялата структура на пустотата, но поне знаеше, че през нея има Път… или множество Пътища.

Тук гъмжеше от агресивен, жесток живот, долавяше присъствието му навсякъде. Не се съмняваше, че и тварите са я забелязали. Дори и нейното реещо се съзнание да не беше заплашено пряко, вечно бдителните същества скоро щяха да проумеят, че във Възбраната е отворен проход. Свобода! Изход от пустотата! И биха намерили пролуката лесно, защото Пътищата между световете бяха привични като градински пътечки за тях. А тялото й лежеше безучастно в Каркарон, до самия портал, и все едно подканяше някой да засити свирепия си глад.

За миг се смути, но Рулке й помогна да се съсредоточи.

„Страхувам се…“ — призна тя.

„Има от какво. Тук е пълно с изчадия, които ще ни разкъсат за секунда, ако се проваля. Но аз те пазя.“ Той я подкрепи, за да се овладее. Каран продължи диренето и накрая стигна до проход, в който разпозна Пътя към Аакан.

„Намерих го!“ — възкликна беззвучно.

В Каркарон Рулке нададе възторжен вик. Насочи волята си към предстоящото, доверил се изцяло на Каран — нямаше друг изход. А Пътят се изплъзваше. Самото му търсене и намиране чрез усета май го променяше. Каран трябваше да задържа образа му не само какъвто беше сега и какъвто ще е после, но и да налучка неразгадаемото — как ще й се измъкне след миг.

Напрягаше дарбите си на трикръвна, от които едва умееше да се възползва, за да подготви преминаването на Рулке. Това я изтощаваше, знаеше на какво претоварване е подложен и каронът.

Някой опипваше и душеше Пътя едновременно с нея. Появи се и друг. Подминаваха я все повече същества, поточето набъбваше в порой. Поне не я откриваха засега.

Почти привърши с набелязването на Пътя. Вече напипваше тъмното студено кълбо на Аакан. Чрез връзката с Рулке усещаше и как тварите са се скупчили около пролуката в Стената, как напират да връхлетят в Каркарон.

Разтърси я сблъсъкът на първата твар от пустотата с волята на Рулке. Той престана да прикрива мислите си, които стигнаха до нея по връзката:

„Силно е… Много по-силно, отколкото си представях! Отдавна се спасихме от пустотата и съм забравил колко отчаяни са те.“ Каронът дори не усещаше, че лека-полека губи контрол над пробива във Възбраната.

А Каран продължи да бележи Пътя, само че сега усещаше и как тялото на Рулке трепери от напрежението. „Това не може да се точи дълго!“ Споделяше изгарящата болка в ръцете и краката му, сякаш бе вързан между разкъсващи го коне. „Не мога да издържа…“ След това — нищо.

Тя спря незабавно, стъписана от лекотата, с която каронът бе смазан. Какво й оставаше да стори? Двоумеше се, но връзката се възстанови. Почувства колко мъчно той наложи волята си. „Вече не съм далеч. А щом се пренеса там, те не могат да ме докоснат. Тя свърши по-добра работа, отколкото смеех да се надявам. Каран, къде си?“ „Тук съм…“ — отвърна застиналата на място Каран. Боеше се да показва Пътя нататък, плашеше се от чудовищата в пустотата и се страхуваше, че Рулке пак ще отстъпи.

„Аакан! — възликува каронът. — Знам как да мина оттук!“ Той потопи тялото си в транс и запрати съзнанието си през пролуката, следвайки нишката на връзката. Увлечен от възторга си, профуча край Каран, като я остави да го последва, ако има сили. Но кой бдеше над телата им? Този въпрос така я стресна, че загуби представата си за Пътя.

Само долавяше как Рулке зове другите карони с цялата си мощ в стремежа да го чуят онези, с които не бе говорил от хилядолетия. „Ялкара! Ване! Грендор! Вече имаме шанс, можем да съхраним расата си на друг свят.“ Объркана и смутена, тя все пак чуваше предпазливи отговори. Но Рулке изчезна толкова вихрено и остави такъв хаос след себе си, че наруши работата на нейния усет и тя не можеше да се пренесе подире му. Все едно се залута насред портал, забравила къде иска да попадне. И беззвучните гласове секнаха изведнъж. Не знаеше къде е Рулке, не знаеше нищо. А тялото й в Каркарон оставаше беззащитно.

Безплътната частица от Каран, която намери Пътя, се носеше в безграничната пустота, самотна и ужасена. Всичко наоколо беше черно, заплашително и чуждо.

В миг невидимата нишка, крепяща я към тялото, звънна подобно на обтегната струна. Тя се чудеше какво става. Рулке беше недостъпен за усета и колкото ще да го викаше в паниката си, той не се отзоваваше. Изостави я, вече му беше ненужна.

До нея стигна неприятно мляскане. Затърси в пустотата, нишката звънна отново и тя проумя истината — нещо се придърпваше към пробива в Стената. Каран се бореше трескаво да налучка обратния път, но незнайното същество го препречваше. Втурна се назад, представяше си как нещо разкъсва тялото й. Щеше ли да усети, или просто щеше да угасне в пълна забрава? Възползва се от дарбите си на трикръвна, както я бе научил Рулке, и с върховно усилие отърси своята плът от унеса, поне колкото да види какво се случва в Каркарон.

Около пролуката Стената прозираше и тя едва различаваше напиращата твар, която се долепи до прохода с тежък влажен удар. Приличаше на кълбо с пипала, обаче формата й се менеше всеки миг. И блестеше влажно като гол охлюв.

А Рулке я бе увещавал, че е в безопасност, че нищо няма да се промъкне през защитата му, докато той пази Стената. Слузестото същество нехаеше за обещанията му, защото проточи напред лъскав псевдопод, остър като игла, и го пъхна в пролуката. Израстъкът се удължи чак до средата на залата, а тялото зад преградата се смаляваше. Накрая съществото се провря цялото и си възвърна предишната топчеста форма.

Каран се опитваше да съживи мускулите и нервите си, но тялото й просто се мяташе безцелно като буболечка в паяжина. Нямаше начин да се избави от тази твар, впила се досущ като пиявица в нишката на нейния живот… и се мъкнеше с жвакане по пода към безволното тяло.

Каран изпищя — лигав израстък се опря в лицето й, слузести пипала започнаха да шарят по кожата й. Завъртя глава, но още един псевдопод я подпря от другата страна и примляска по бузата й. Прониза я болка в ухото — съществото се опитваше да пробие навътре. Малко й оставаше да полудее от погнуса и ужас.