Йън Ървайн
Пътят между световете (49)

48. Великото предание

През последния месец от лятото Каран, Лиан и Шанд прекосиха планините и пристигнаха в Чантед за Сказанието при завършването. За Каран този дълъг преход беше същинско мъчение — костите я боляха почти през цялото време.

Завариха в градчето мнозина от приятелите си — Талия, Джеви, който вече беше първи помощник-капитан на „Хлапето“, Лилис и Надирил, Малиен и Аспър, дори Пендер. Другите аакими се сражаваха с група транксове, които се опитваха да завземат своя територия чак в далечния край на Лоралин. Малиен изглеждаше още поостаряла, в червената й коса избиваха сребърни нишки. Не беше настроена разговорливо — непрестанно се тревожеше за съдбата на Аакан и окайваше своята безпомощност.

— Пендер! — развика се Каран. — Ти си просто великолепен! Може и да преувеличаваше малко, но Пендер поне се бе постарал да подобри мърлявия си вид. Обичайната четина по пълните му бузи беше избръсната. Дрехите му наистина не бяха последната дума на модата по крайбрежната улица в Туркад, но личеше, че са нови и чисти. Шкембето му напъваше копчетата на куртката. Явно изминалата година бе допринесла за преуспяването му.

Той се ухили и разпери ръце за прегръдка. Не се отнасяше с особена симпатия към Лиан, но Каран му беше любимка.

— Каква добра година за търговията! Вече умувам дали да не купя друг кораб.

— Няма да продадеш „Хлапето“, нали? Ще ми е жал за него — помръкна Лилис.

И тя се бе променила — още изглеждаше нисичка, но не и толкова кльощава. Наистина се превръщаше в жена.

— Слушай, Лилис, не мога да съм капитан на два кораба наведнъж, нали? А и искам да изплатя на Талия нейния дял. — Той зашепна. — Не ме издавай, ама може да го продам на баща ти. „А ти с какво се занимаваш?“

— Имам толкова работа! Трябва да препиша до края сказанието на Лиан, за да се съхранява в Голямата библиотека. И още съм насред обучението си. Пендер, ела да те запозная с Надирил. Ще ти допадне.

 

Лиан искаше да изясни една подробност, преди да разкаже своето „Предание за Огледалото“.

— Защо Ялкара е нанесла тези знаци по рамката? — попита всички, събрали при огнището в страноприемницата. — И за какво е този лунен символ? Шанд, ти знаеш ли?

— Да, струва ми се. Едва ли си забравил, че разгадахме това отчасти, преди Мендарк да изгори архива. В последната схватка Фейеламор е принудила Ялкара да се издаде, че ключът за отварянето на портали е скрит в Огледалото. Ялкара толкова се уплашила, че незабавно преобразила Огледалото, но издълбала знаците, за да улесни Аелиор при работата с него. Изглежда е решила и да подмами Фейеламор със стиховете, макар че е скрила от нея третия и четвъртия ред, които са били отредени само за погледа на Аелиор. В стиховете е важен и скритият смисъл:

 

„Огледалото е заключено, но в него има ключ.

Погледни в него и виж каквото искаш да откриеш.

Разчитай на наследството си, за да съзреш истината.

И тогава Огледалото не би могло да излъже.

Талалейм, о, Талалейм,

участта ти ще отреди онази, която е събрала три в себе си.“

След като Ялкара издала тайната, Фейеламор най-сетне видяла как би могла да върне фейлемите на родния им Талалейм. И тогава започнала да осъществява своя замисъл, чийто край видяхме едва триста години по-късно.

Посланието на Ялкара подтиквало Фейеламор да търси отговори в Огледалото, а тя не могла да устои на изкушението, защото го подсилвало и древното пророчество на фейлемите. Но в него имало и присмех — „виж каквото искаш да откриеш“, — а също предсказание за съдбата на Талалейм, което подчертавало заблудата на Фейеламор за ролята на трикръвната.

— И лунният символ ли бил залъгалка за Фейеламор? — попита Лилис, която слушаше в захлас.

— О, не! Той бил само за Аелиор. Въплъщавал единствената надежда на Ялкара — кароните да се смесят с другите човешки раси. Външният кръг сме ние от коренната раса, пълноценни сами по себе си, но недоразвити (е, поне според Ялкара), твърде първобитни. Трите алени полумесеца представляват фейлемите, кароните и аакимите — могъщи, но и лишени от една или друга дарба.

— А вътрешният кръг? — не се стърпя Каран.

— Трите златни кълба сигурно обозначават трикръвната — отговори й Лиан. — Предполагам, че са вместени в цял кръг, за да покажат нов човешки вид…

 

Тази година честта да говори последна в Сказанието при завършването се падна на Тандайи, приятелката на Лиан. Тя бе избрала първото Велико предание — „Сага за Нулкай“, трагична история от предшестващите времена. Всъщност само това предание беше за епоха преди създаването на златната флейта от Шутдар. И макар че Тандайи клонеше към призванието на летописец, а не на разказвач, предаде на слушателите си историята сдържано и трогателно.

А Каран откриваше у нея удивителна промяна. По-малко от година след предишната им среща Тандайи не се държеше като недорасло момиченце и не се цупеше на изоставилия я любовник. След края на сказанието я поздравиха със званието майстор-летописец и в своята дълга черна роба без украси тя изглеждаше равна на всички останали майстори.

Вечерта на другия ден Лиан започна първата част от своето „Предание за Огледалото“. Щеше да разказва четири вечери подред.

— Всичко започна с мимолетно мярналия се образ на Ялкара в Огледалото, когато то още беше във Физ Горго…

 

Прозвуча и последната дума от „Предание за Огледалото“. Лиан склони глава. Възцари се тишина. Някой отзад нададе възторжен рев. Млада жена се отзова с вик, изведнъж всички в залата станаха прави и оглушително изразяваха одобрението си. Ученици в школата наскачаха на сцената и понесоха на раменете си Лиан на обиколка из залата.

Накрая го върнаха на мястото му и старият Уистан затътри крака по стъпалата. Един Плещест майстор му помагаше да се качи на сцената.

Уистан кимна не особено приветливо на Лиан и застана до ръба.

— Прекрасно сказание! Убеден съм, че всички ще се съгласите — то е превъзходно. Идва мигът, който чаках цял живот също като мнозина от вас, не се съмнявам. Тази вечер тук са се събрали майсторите-летописци.

Бавно и отчетливо той прочете шестдесет и четири имена. Последни изброи Тандайи, Лиан и себе си.

— Съратници и ученици, и вие, достойни гости, ще бъда кратък. Аз предлагам „Предание за Огледалото“ да бъде обявено за Велико предание. Майсторите-летописци прочетоха всички документи, говориха със свидетелите и провериха фактите. Сега го чухте и разказано от майстор. Какво ще отсъдите? Велико предание ли е то? Да или не? Моля ви, отговорете един по един, а архиварят ще отбелязва вашето решение.

Той помълча внушително и у Каран се мярна сянка на опасение.

— Майстор Куендрит, какво ще отсъдиш?

Ниска побеляла жена се изправи в самия край на първия ред.

— Да! — заяви дрезгаво. — Това е Велико предание. Без да добави нищо повече, тя седна.

— Майстор Лаарни?

Мургавият мъж до Каран направо подскочи.

— Да! — отекна гласът му, за да няма никакво съмнение. — Велико предание! И още как! Да не сбъркаш моя глас, архиварю!

Така се тръшна на седалката, че разлюля целия ред.

— Майстор Черит? — по-звучно произнесе Уистан.

В другия край на залата се надигна пълна, облечена в черно жена, която тепърва навлизаше в средната възраст.

— Да! — изрече тя тихо, после се усмихна и предаде на всички добродушното си веселие. — Това си е Велико предание, майстор Уистан.

— Майстор Тандайи?

Най-млада от всички майстори, Тандайи се изправи. Каран не пропусна погледа на Лиан, отправен към нея, и ревността пак я бодна за миг. Тандайи наистина запленяваше с външността си тази вечер, а премяната от червен сатен се обтягаше по пищните й форми. Тя даде своя глас за Великото предание и побърза да седне.

Така се изредиха майсторите, заели първата редица, където отделиха почетно място и за Каран. Накрая бяха гласували всички освен наставника на Школата на преданията. Разбира се, Лиан не можеше да отсъжда за собственото си сказание. Неувереността отново обзе Каран. Знаеше, че тази чест е всичко, към което се стреми Лиан, а Уистан доскоро го мразеше. Ами ако още е настроен зле към него въпреки всичко?

Уистан не продумваше, залата също се смълча. Чак тогава проскърца седалката на Куендрит и Каран разбра, че наставникът е чакал някой друг да му зададе въпроса.

— Майстор Уистан — започна Куендрит, — ти провери документите, изслуша свидетелите и чу „Предание за Огледалото“. Какво отсъждаш? Достойно ли е то за висшата чест?

— Да, заслужава да дам гласа си за него…

Уистан не продължи. Изглеждаше стар, изтощен и унил. Каран чуваше тежкото дишане на Лаарни до себе си, самата тя пък се задушаваше до болка в гърдите.

— И какво отсъждаш? Уистан си пое дъх и се олюля.

— Това е… това е Велико предание — прошепна и му се наложи да седне. — „Предание за Огледалото“ е двадесет и третото Велико предание.

Възгласът на множеството разтресе високия таван на залата. Всички станаха. И Каран се надигна бавно. „Лиан, ти най-после получи каквото искаше.“ Той пък стоеше сам насред широката сцена и сълзите се стичаха по лицето му.

 

Щом врявата стихна, Уистан пак пристъпи напред.

— Накрая трябва да решим още два въпроса. Наставник съм тук над петдесет години. Погрижих се да съхраня школата през войната и в началото на новата епоха. Чух и Великото предание. Здравето ми се влошава бързо и нищо не ме подтиква да се боря за живота си и занапред. Време е друг да поеме товара. Преди да се разотидем тази вечер, ще изберем нов наставник.

Залата прошумоля, сякаш вятърът разхвърляше суха трева из двора. Уистан вдигна треперещата си ръка.

— Със стария свят е свършено. Необходим ни е друг наставник, както и различен път в новото време. Не предлагайте никого от натрупалите твърде много години майстори. Изберете младостта, таланта и почтеността, като разчитате, че към тях ще се прибави и мъдрост. Назовете кандидати!

— Майстор Лиан! — заехтя из залата нечий глас.

Лиан излезе напред и кимна в знак на съгласие. Въпреки завоюваната слава преливаше от желание да бъде възнаграден и с тази чест. Това щеше да бъде знак и за прокудените зейни, че най-после светът ги приема.

А Каран не знаеше какво иска. Дали стремежът на Лиан да стане наставник беше по-силен от привързаността му към нея? Изберяха ли го, трябваше да живее в Чантед. Но защо да се вкопчва в него, ако самият той желае да си отиде?

Архиварят старателно записа името в прастара червена книга.

— Други кандидати? — подкани Уистан от креслото си.

— Майстор Лаарни! — извика някой отстрани.

— Лаарни, съгласен ли си да бъдеш кандидат? — попита Уистан. Мургавият мъж до Каран се поклони към сцената и към онзи, който го предложи.

— Не! Принадлежа на старото време.

Погледът на Уистан обикаляше из залата. Никой не помръдна.

— Хайде де! — свадливо изрече. — Тук има поне Петима-шестима достойни за честта.

След дълго протакане предложиха още двама, но те отказаха. Изборът изглеждаше предрешен.

Лицето на Уистан се сгърчи. Надигна се, закрета неуверено към ръба на сцената и замъглените му очи потърсиха нечие лице в редицата за майстори.

— Трябва да има избор — изхъхри той. — Аз предлагам майстор Тандайи.

Тя едва не падна от седалката. В цялата зала забърбориха изумено. И Лиан не можеше да повярва. Тандайи се изправи и Каран я съжали — бузите и пламтяха в алено, трепереше до прималяване.

— Съгласна ли си, Тандайи? — попита Уистан.

— Не съм достойна за този пост — кротко промълви тя.

— Аз съм на друго мнение. Новият наставник на школата трябва да бъде млад като тебе. Трябва да има и остър ум, а никой в залата не може да ти го оспори. Трябва и да обича Преданията като собствения си живот. Но преди всичко от новия наставник се изисква да бъде честен и безпристрастен. Аз твърдя, че всички тези качества са ти присъщи. Затова предлагам тебе.

Тандайи се взря в очите му.

— Ти си мъдър, а аз — не. Явно виждаш това, което е недостъпно за моята преценка. Съгласна съм.

— Тогава заеми мястото си на сцената и чакай нашето решение. Ще назовете ли други имена? — Никой не отвори уста. — Да вървим, майстори, трябва да обсъдим достойнствата на кандидатите.

Якият Лаарни подкрепяше Уистан на влизане в съседната стая, където щяха да се съберат майсторите. Вратата се затвори шумно. Седящите в залата забърбориха. Лиан и Тандайи чакаха на кресла, поставени в двата края на сцената. Лиан се облегна и вложи цялото си самообладание на разказвач, за да остане лицето му безизразно. Тандайи като че предпочиташе подът да се отвори под нея, за да и спести това мъчение.

Каран дочуваше иззад вратата силна гълчава, проточили се разпалени спорове. Майсторите излязоха. Подредиха се в дъното на сцената, но още си мърмореха един на друг. Приканиха кандидатите да застанат пред тях. Майсторите пуснаха листчета в кутия. Архиварят преброи гласовете и с досадна мудност ги вписа в червената книга.

Накрая вдигна глава.

— Готово, наставнико.

— Има ли мнозинство в полза на единия кандидат?

— Да, наставнико.

— И какво е то?

— Четиридесет срещу двадесет и два. Уистан се усмихна.

— Неоспорима победа! Добро начало за новия наставник. Името на победителя?

Архиварят му връчи дълъг лист. Уистан тръгна покрай редицата, показваше преброените гласове на всеки майстор освен на двамата кандидати. Всеки кимаше, че приема резултата. Уистан застана между Тандайи и Лиан.

— Победител — изрече той с най-широката усмивка, която някой в школата бе виждал — с четиридесет срещу двадесет и два гласа е майстор Тандайи Морн.

Хората в залата онемяха стъписани. Мигновеното смайване, последвано от осъзнатото унижение, изписано по лицето на Лиан, сигурно много зарадва недоброжелателите му. Той обаче прикри чувствата си бързо. С Насилена усмивка, която не заблуди никого, протегна ръка на Тандайи.

— Ти ще бъдеш чудесен наставник. Желая ти успех.

Тя не можа да отвърне на усмивката му, само тръскаше глава изумена. Лиани се поклони, сетне сведе глава пред Уистан и събраните на сцената майстори и понечи да слезе. Уистан му даде знак да остане.

— Тандайи Морн, ти бе избрана за седемдесет и петия наставник в Школата на преданията. Приемаш ли?

Тя изопна рамене.

— Приемам, майстор Уистан.

— Ще заемеш поста след моята смърт, която… — той се подсмихна кисело — … предстои скоро. Поздравявам те.

Лиан не го свърташе на сцената.

— Почакай, Лиан! — заповяда Уистан с глас, изведнъж добил сила и твърдост. — Остана още един въпрос, който трябва да решим. — Подкани с жест другите майстори да ги доближат. — Майстор Лиан, ти състави ново Велико предание, което бе посрещнато възторжено. Няма съмнение, че си велик летописец и разказвач. Може би най-великият през завършващата епоха.

Лиан се поклони, но игличките на предчувствието боцкаха неуморно Каран.

— Само че, Лиан, докато беше ученик в школата, аз ти повтарях неведнъж: „Гениалната дарба без ограниченията на морала е гибелно оръжие.“ Тепърва осъзнавам колко е гибелно. Може и да си велик летописец, но не си достоен майстор. Сам доказваш своя позор в сказанието си. Изменил си на призванието си в Катаза, като си помагал на Тенсор, извършил си ново предателство и в Нощната пустош. — Лиан се канеше да каже нещо в свое оправдание, но Уистан го прекъсна рязко: — Четири дълги вечери те слушахме, сега е мой ред. Тези престъпления може би заслужават прошка, защото са били извършени по принуда, но не и следващото. Ти си опорочил истинността на Преданията. Предизвикал си Мендарк, само за да откриеш отговора на загадка, любопитна единствено за историците. И какво е последвало? Стотина затворници били погълнати от пламъците в цитаделата, безценна библиотека — опожарена.

Уистан помълча, Лиан гледаше като след тежък шамар.

— А в Шазмак си направил същото, ако не и по-лошо. Въздействал си на Тенсор с дарбата си на разказвач… — Уистан се запъна от ярост — … и си причинил гибелта на благородния Рулке, както и други последици, обременяващи ни и до ден днешен. А сега искаш ли да кажеш нещо?

„Смрадлив лицемер! — побесня Каран. — Целият свят се боеше от Рулке и го мразеше до смъртта му, сториха всичко по силите си да го унищожат.“ — Не — прошепна Лиан. — Нямам какво да кажа. Всичко това е вярно. Приемам упреците ти и се заричам да изкореня недостатъците си.

— Не са само упреци! — скастри го Уистан. — Ти си покварен, Лиан. Недостоен си да бъдеш майстор-летописец. Трябва да ти бъде даден урок.

Лиан наведе глава.

— Вече си извлякох поука.

— Не си! Как е възможно да си въобразиш, че ти — един зейн, — ще бъдеш наставник на тази школа?! — подигра му се Уистан с пресекващ от злоба глас.

Каран се питаше дали дружелюбието на Уистан минала година е било поредната преструвка, или пък постъпките на Лиан бяха разпалили старите му предразсъдъци. Уистан беше готов на всичко, за да има ново Велико предание, докато той е наставник. Щом сбъдна мечтата си, нямаше да прояви никакво снизхождение към презрения зейн.

— Издигнах най-скромната до най-почетния пост — дъднеше Уистан, — за да ти покажа, че ти никога няма да бъдеш един от нас!

Лиан пребледня, Тандайи пък се ококори и се разтресе от гняв.

— Съгласно правото си като наставник на школата те лишавам от почестите на майстор-летописец. Предай ми знака си.

Стъписаният Лиан залитна и щеше да падне от сцената, ако Тандайи не бе хванала ръката му. Зейнът порови в джоба, извади металния знак на майстор и го подаде на Уистан.

Наставникът огледа скупчените наоколо майстори.

— Има ли несъгласни с това решение?

Неколцина се начумериха и пристъпиха от крак на крак.

— Все едно е, нали? — кресна Лаарни. — И всички заедно не можем да отменим решението!

Уистан извади от робата си церемониално чукче, строши знака на пода и помете парчетата от сцената с подметката на ботуша си.

— Напусни, Лиан! Нямаш място сред майсторите. — Разтегна устни в гнусна усмивчица, оголила почернелите му венци и жълтеещи зъби. — Ти си оставаш велик разказвач. Имаш нашата благословия и добри пожелания да продължиш в това призвание.

— Но…

Усмивката се превърна в гримаса.

— Можех да те опозоря и преди сказанието — Заръмжа старецът.

— Тогава, Лиан, до името ти нямаше да бъде записано Велико предание!

— Нито пък до твоето като наставник, проклет двуличнико! — оглушително го обвини Лаарни.

Друг майстор шепнеше нещо на Тандайи.

— Я почакай! — настръхна тя. — Не си се допитал до мен! Уистан се сащиса от неочакваната й дързост. Обърна се към майсторите наоколо и пак впи поглед в нея.

— Да, новият избран наставник може да даде своя глас за това решение. Какво отсъждаш, Тандайи? Гласувай за почтеността!

— Почтеност ли? — задави се тя. — Така премяташ тази дума на езика си, че вони като дъха ти! За щастие времето ти изтече.

— Гласувай! — повтори той свирепо.

— Гласувам срещу тебе, Уистан. Тук има десетина майстори, чиито прегрешения са далеч по-тежки от тези на Лиан.

— Гласът на новоизбрания наставник не се зачита — обяви Уистан. — Всеизвестно е, че по този въпрос тя не е безпристрастна. Моето решение — последното, което взех като наставник — остава в сила!

— Чуй тогава моето първо решение! — троснато отвърна Тандайи.

— Правата на Лиан ще бъдат върнати незабавно, щом заема поста!

— Не може. Положението на изгонен от гилдията майстор се преразглежда най-рано след седем години. И за възстановяването му е нужно да гласуват две трети от всички майстори-летописци.

Тандайи стисна юмруци, но се овладя с върховно усилие.

— Лиан, ти наистина беше велик майстор-летописец. Направи много за славата на школата, а и за Преданията, въпреки твоите… недостатъци. Но кой ли от нас няма несъвършенства? Поне своите познавам добре. Може би отново ти предстоят велики дела. Аз решавам, че отново ще обсъдим постъпките ти и твоето положение след седем години.

— Как смееш!

Очите на Уистан щяха да изскочат от орбитите, но този път нищо не можеше да стори.

— Не съм свършила! — отсече тя. — Освен това, щом се охладят страстите, ще гласуваме и оценка за поведението на майстор Уистан. Може би събралите се майстори ще решат да изхвърлят и него от летописите на школата. Следващите поколения са в правото си да знаят истината за всекиго от нас, особено за онези, които са имали честта да оглавяват школата. — Тандайи погледна Лиан. — Съжалявам, друго не мога да направя. Желая ти сполука.

Каран не откъсваше поглед от любимия си, който се спусна изтръпнал по стъпалата, мина по прохода между редиците и излезе. Това беше краят на драмата.