Джонатан Баркър
Четвъртата маймуна (61)

61
Клеър

Ден втори, 13:23 ч.

— Какво става тук, по дяволите? — Лицето на Стивън Мейдърс беше зачервено, когато той гневно влезе в кабинета на директора на гимназията Колби.

Колби вдигна ръце.

— Успокой се, Стивън. Обадих ти се веднага щом те дойдоха.

Стивън Мейдърс погледна сина си, който седеше в отсрещния ъгъл на стаята с наведена глава, притисната между ръцете, и после се обърна към детективите.

— Какво искате от сина ми?

Клеър посочи свободен стол пред голямото дъбово бюро.

— Защо не седнете, господин Мейдърс?

Това, изглежда, го ядоса още повече.

— Ще взема сина си, ще го заключа в нашия апартамент и ще изпратя трима от адвокатите си да побъбрят с шефа ви. Ето, това ще направя.

Клеър си пое дълбоко дъх и го изпусна.

— Синът ви може да е замесен в отвличането и евентуалното убийство на Емъри Конърс-Талбът.

Мейдърс се намръщи.

— Талбът? Онзи с недвижимите имоти?

Наш кимна.

— Синът ви се среща с дъщеря му.

— Срещите са много далеч от отвличането, детектив.

— Моля, седнете, господин Мейдърс — настоя Клеър.

Този път Мейдърс се подчини и остави куфарчето до себе си.

— Какво можете да ни кажете за Джейкъб Китнър? — попита тя.

— Братът на съпругата ми?

Клеър кимна.

— Не съм говорил с него, откакто почина съпругата ми Амелия, преди пет години.

— А синът ви? Кога за последен път е говорил с господин Китнър?

— И той не е имал никакъв контакт с него. Ние не говорим с нейните роднини — отговори Мейдърс.

Тримата погледнаха Тайлър, който все още беше закрил с ръце лицето си.

— Не е ли така, Тайлър? — попита го баща му.

Момчето вдигна глава. Очите му бяха зачервени и подпухнали.

— Аз съм виновен за всичко. Не мислех, че някой ще пострада.

Мейдърс стана и отиде при сина си.

— Какви ги говориш?

— Чичо Джейк каза, че тя няма да пострада.

Клеър и Наш се спогледаха, а после отново се втренчиха в Тайлър.

— Чичо Джейк? Откога имаш такива близки отношения с този човек?

Момчето въздъхна.

— Мама и аз често се виждахме с него. Не ти казахме, защото вие двамата не се спогаждахте и тя не искаше да се карате. Когато той ми каза, че умира, аз започнах да му помагам в дома му. Правех дребни неща за него след училище, това е всичко.

— Умирал е?

Клеър погледна директора на гимназията, който наблюдаваше иззад бюрото си.

— Господин Колби, бихте ли ни извинили за малко?

Той се намръщи и се приготви да възрази, но после размисли.

— Ще бъда отвън, ако ви трябва нещо.

Колби излезе и Клеър отново насочи вниманието си към Мейдърс.

— Вашият шурей е имал рак на стомаха в напреднал стадий. Вероятно е щял да умре до няколко седмици.

Мейдърс поклати глава.

— Чакайте малко. Как така „щял е да умре“? Какво се е случило?

Наш прокара пръсти през косата си.

— Вчера сутринта в шест часа и няколко минути Джейкъб Китнър беше блъснат и убит от градски автобус, докато е вървял към пощенска кутия на Петдесет и пета улица и Удлоун. Смятаме, че се е опитвал да изпрати малка бяла кутия. В кутията имаше човешко ухо… Ухото на Емъри. Шуреят ви е бил Убиецът „Четирите маймуни“.

Мейдърс пребледня и се размърда неспокойно на стола си.

— Джейк? Не може да бъде.

Наш кимна.

— Той е отвлякъл Емъри и тя все още е в неизвестност. Без храна и вода или някой, който да се грижи за нея. Не й остава много време. Синът ви може да е единственият останал жив човек, който знае къде да я намерим.

Сега Мейдърс изглеждаше по-зле от сина си. Лицето му беше бледо. Дишаше повърхностно.

— Тайлър, вярно ли е?

Момчето въздъхна дълбоко.

— Чичо Джейк не е Убиецът „Четирите маймуни“. Не е каквото си мислите.

Клеър прекоси стаята и приклекна пред стола му.

— Разбирам, че си държал на него, но той е направил ужасяващи неща. В момента обаче трябва да се съсредоточим върху Емъри и ако знаеш къде я е завел, трябва да ни кажеш.

— Чичо Джейк не е Убиецът „Четирите маймуни“ — повтори Тайлър.

Мейдърс стана и отиде при сина си.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Чичо Джейк се опитваше да ни помогне.

— Как? — попита Клеър.

Тайлър погледна баща си и после отново наведе глава.

— Татко имаше парични проблеми. Миналата година го понижиха в работата и оттогава му е трудно да покрива разходите и бръкна в моя фонд за колежа.

— Откъде знаеш за…

Клеър вдигна глава. Тайлър продължи:

— В зависимост от оценките ми, имам шанс да вляза в някой колеж от Бръшляновата лига, но успехът няма да ми стигне за стипендия. Татко все още изкарва достатъчно пари, за да поискам субсидия, затова трябва да платим от джоба си. Студентските заеми няма да стигнат за всичко. Чичо Джейк каза, че единственият начин, по който може да се случи това, е да му позволя да ми помогне. Когато разбра за рака, той се опита да вземе застрахователна полица „Живот“, но му отказаха, щом научиха за диагнозата. И после чичо Джейк ми каза, че има друг начин. Преди около месец с него се свързал някакъв човек и му казал, че може да спечели много пари, ако му помогне за нещо. Не било незаконно. Е, не много незаконно. Знаел, че чичо Джейк е болен и че не му остава много време. Това бил начинът да помогне не само на мен, но и на много хора. Чичо Джейк обаче не можеше да го направи сам и аз трябваше да му помогна.

Лицето на Стивън Мейдърс отново се зачерви.

— Какво те накара да направиш копелето?

— Господин Мейдърс, моля ви — рече Клеър.

Тайлър въздъхна.

— Не ме накара да направя нищо, татко. Поне нищо, което не исках да направя. Каза, че трябва да се сближа с Емъри Конърс и дори да я поканя на среща няколко пъти. Тя е готина, затова си помислих, защо не? Срещнахме се два пъти и после я заведох на купона за завръщането ми у дома… — Момчето погледна Клеър в очите. — Отначало исках да видя дали ще я убедя да излезе с мен, но след като я опознах, я харесах. Много се забавлявахме. Разговаряхме. Емъри е много умна. Дори ми помогна по някои учебни предмети. Нещата вървяха добре. И после чичо Джейк ми каза да взема обувките.

— Обувките на господин Талбът? — попита Клеър.

— Да. Миналия четвъртък бяхме в апартамента й и гледахме филм. Господин Талбът се отби за двайсетина минути. Дрехите му бяха изцапани. Не каза защо. Изкъпа се набързо, преоблече се и тръгна. Остави мръсните си дрехи в стаята за гости. Двайсетина минути след като той излезе, ми се обади чичо Джейк. Каза, че трябвало да му занеса обувките на господин Талбът. Не обясни защо, само спомена, че онзи човек казал, че ги иска. Нямах представа откъде знае, че господин Талбът е идвал там, още по-малко, че е оставил дрехи и обувки. Стори ми се странно. Помислих си, че е поставил камери в апартамента. Емъри отиде в тоалетната и аз пъхнах обувките в раницата си. На другия ден ги занесох на чичо Джейк. Той не ми каза защо ги иска онзи човек, само че е изпратил достатъчно пари за обучението ми, дори повече. За чифт обувки! Не можах да повярвам. Очаквахме, че ще си прибере обратно парите, но той не го направи. На другия ден чичо Джейк получи учебник по математически анализ от онзи човек и ми каза да го оставя в апартамента на Емъри. И това ми се стори странно, но си помислих, че няма нищо лошо. Щом някакъв особняк иска да плати стотици хиляди долари за едни обувки и да оставя…

— Колко? — изумено попита Мейдърс.

Тайлър се обърна към баща си:

— Чичо Джейк каза, че първоначално му дал петдесет хиляди, когато се съгласил да помогне, и после още двеста и петдесет хиляди за обувките и…

Мейдърс се обърна към детективите:

— Мисля, че не трябва да казваме нищо повече, докато не дойде адвокатът ми.

Клеър завъртя очи.

— Тайлър, къде е Емъри?

— Не знам.

— Детектив, не ме ли чухте? — попита Мейдърс.

— Как изглежда онзи човек?

Момчето повдигна рамене.

— Не съм го виждал. Мисля, че и чичо Джейк не го беше виждал. Разговаряше с него само по телефона.

— Имаме права, детективи!

— Един момент. — Клеър сграбчи за рамото Наш и го измъкна в коридора. — Вярваш ли на това?

— Вече не знам на какво да вярвам. В този случай нищо не се връзва.

Телефонът на Клеър започна да вибрира. Тя погледна екрана и прочете съобщението:

ОБАДИ МИ СЕ!

КЛОЗ.