Джонатан Баркър
Четвъртата маймуна (20)

20
Клеър

Ден първи, 13:17 ч.

Клеър стоеше пред голяма скулптура от неръждаема стомана в парк „А. Монтгомъри Уорд“. Според месинговата табелка паметникът се наричаше мемориална площадка. Тя го беше виждала няколко пъти от разстояние, докато караше по Ери Стрийт, но сега, когато стоеше толкова близо, трябваше да признае, че няма абсолютно никаква представа какво представлява купчината метал. Имаше такъв вид, сякаш Годзила е излапала инвентара на магазин за уреди от неръждаема стомана и после го е изакала насред чистия парк.

Клеър засенчи с ръка очи срещу слънцето и се огледа наоколо. Паркът не беше голям, но тя разбираше защо е привлекателен, особено за бегачи като Емъри. По периметъра в западната страна имаше пътека, която се виеше по брега на северния ръкав на река Чикаго. Забеляза детска площадка вляво и голяма, опасана с ограда площ вдясно. Вътре тичаха най-малко десетина кучета заедно със стопаните си, гонейки топки, фризбита и от време на време по някое малко дете.

Тя преброи дванайсет души с кучета. В другия край на парка стояха шестима възрастни, които наблюдаваха децата на площадката. Клеър реши да отиде при люлките.

Когато се приближи, няколко майки и двама мъже я погледнаха предпазливо.

— Здравейте! — каза тя с най-обезоръжаващия си тон, който обаче не се оказа достатъчно обезоръжаващ. Двамата мъже се усмихнаха насила и нервно огледаха групата. Три от майките хванаха за ръка децата си. Едната дори избута дъщеря си пред себе си. Човек очевидно се нуждаеше от дете, за да бъде поканен в тази компания. Непознатите възрастни, които се мотаеха сами в парка, не бяха добре дошли. Клеър започна да се съмнява в решението си. Тези хора имаха такъв вид, сякаш можеха да хапят не по-лошо от кучетата в другия край на парка. Тя им показа служебната си карта. — Аз съм детектив Нортън от чикагската полиция. Нуждая се от съдействието ви.

Зад нея изсвирвайки с гуми спряха три патрулни коли и микробус на отдела по криминалистика. Светлините им проблясваха, но не бяха включили сирените си. От автомобилите се изсипаха дузина униформени полицаи. Задната врата на микробуса се отвори и към групата се присъединиха трима криминалисти. Жена, облечена с черен панталон и сив пуловер, взе дъщеря си от люлката и се приближи.

— Какво става?

Клеър знаеше, че ако спомене У4М, всички ще грабнат децата си и ще изчезнат в оживените улици в следобеда, преди да има възможност да ги попита нещо. Да бъдеш уклончив не означава, че лъжеш, помисли си тя. Може да бъда уклончива.

— Смятаме, че вчера от този парк е изчезнало едно момиче. Ако ни отделите пет минути, бихме искали да ви зададем няколко въпроса.

Изминаха една-две секунди и после всички започнаха да говорят едновременно — първо помежду си, а после на Клеър, която не разбра нито една дума. Три от децата се разплакаха не за друго, а защото не можеха да надвикат възрастните. Клеър вдигна ръце.

— Моля всички да млъкнат!

Разпищя се четвърто дете. От другата страна на парка излая куче, последвано от друго и после още две. За няколко минути те се включиха сред гласовете в оглушителната врява.

— Достатъчно! — извика Клеър с тон, който обикновено пазеше за гаджетата си, преди да сложи край на връзката и да ги изпрати да си вървят по живо по здраво.

Възрастните млъкнаха и децата бързо ги последваха. Всички освен едно пълничко момченце, което стоеше до климушката. Детето продължи да плаче с хълцащи ридания. Лицето му беше яркочервено и изцапано със сополи и сълзи.

Жената със сивия пуловер взе на ръце дъщеря си и леко я залюля.

— Някой я е отвлякъл от тук? Ние като група правим всичко възможно да държим под око децата. Кварталът е хубав, но човек вече не знае с кого си има работа. Навъдиха се много откачалки. — Жената млъкна за секунда и после отвори широко уста от почуда. — Да не би да са отвлекли момиченцето на семейство Андерсън? Не съм виждала Джули и майка й цял ден. Тя е такова симпатично дете. Надявам се, че не й се е случило нищо…

Клеър вдигна ръка.

— Не е дете.

Сред тълпата се разнесе тих шепот на облекчение. Жената със сивия пуловер хвърли на другите поглед, който казваше: „Аз ще се заема“, и отново се обърна към Клеър:

— Тогава кого?

Тя очевидно беше Кралицата на майките, защото групата й се подчиняваше. Дори плачът на децата започна да стихва.

Клеър зареди на телефона си снимката, която й беше изпратил Клоз, и я показа на жената.

— Името й е Емъри Конърс. Петнайсетгодишна. Смятаме, че вчера около шест вечерта е дошла да тича в парка и е била отвлечена. Познавате ли я?

Жената протегна ръка към телефона.

— Може ли?

Клеър кимна и й го даде.

Жената смръщи чело, присви очи и се вгледа в екранчето, а после се обърна към тълпата.

— Мартин?

Двамата мъже стояха най-отзад в групата. Онзи вдясно, с панталон в цвят каки и официална светлосиня риза, намести очилата си с дебели стъкла на носа си и се приближи. Жената му даде телефона.

— Това е тя, нали?

Той кимна.

— Боже, казах ти, че нещо не е наред. Трябваше да се обадим на полицията.

Клеър взе телефона си, закачи го на колана си и извади тефтерче и писалка от задния си джоб.

— Мартин? Как е фамилното ви име?

— Отнър. Мартин Р. Отнър. — Той започна да го изрича буква по буква, но Клеър махна с ръка.

— А вие? — попита тя жената със сивия пуловер.

— Тина Дилейн. Повечето от нас сме тук няколко пъти в седмицата, въпреки че по това време на годината аз се опитвам да излизам всеки ден. Докато все още е топло. По-добре е децата да изгарят енергия тук, отколкото вкъщи.

Клеър огледа децата. Освен няколко, които се бяха вкопчили в родителите си, повечето се бяха скупчили около люлките. Само момченцето, което бършеше сополите от лицето си с пуловера си, стоеше до климушката. Къде ли бяха родителите му? Клеър отново се обърна към Тина Дилейн.

— Какво видяхте?

— Момичето тича тук почти всеки ден — отговори Тина. — Вчера, когато заобиколи завоя отзад, я изгубих от поглед сред дърветата. Обикновено се появяваше от другата страна след няколко секунди, но този път не се показа. Казах на Мартин и решихме да отидем да проверим. На половината път видяхме, че от горичката излезе един човек, който я носеше на ръце. Той каза, че е навехнала глезена си, паднала и ударила главата си. Познавал я и щял да я закара в болницата. Щяло да стане по-бързо, отколкото да се обади за линейка. Преди някой от нас да успее да реагира, мъжът побягна, сложи момичето на предната седалка на колата си и потегли.

— И не се обадихте на полицията? — намръщи се Клеър.

— Той каза, че я познава — тихо изрече Мартин.

— Каква кола караше мъжът?

Тина стисна устни.

— Бяла тойота.

Мартин поклати глава.

— Не беше бяла, а бежова.

— Не, той беше с бяла тойота. Сигурна съм.

— Определено не беше бяла. Беше бяла или може би сребриста. И не беше тойота, а форд — „фокус“ или „фиеста“.

— Къде беше спрял?

Мартин посочи малка редица места за паркиране в края на Ери Стрийт.

— Ей там, под стълба с лампата.

Клеър погледна натам, но не видя камери за наблюдение.

— Добре, изчакайте тук един момент. Ще изпратя някой от полицаите да запише показанията ви.

— Ще трябва ли да съставим портрет по описание заедно с полицейски художник? — попита Тина. — Винаги съм искала да го направя!

— Ами очна ставка? — приглася й Мартин.

— Моля, изчакайте тук — повтори Клеър, обърна се и тръгна към групата полицаи.

Лейтенант Белкин я позна и й махна с ръка.

— Изпратих полицаи да огледат кръстовището между Ери Стрийт и Кинсгсбъри Стрийт. Каква е историята тук?

Клеър врътна глава към бригадата от родители.

— Онези двамата най-отпред твърдят, че редовно са виждали Емъри да тича в парка. Вчера поела по пътеката зад онези дървета, не се появила твърде дълго и после някакъв мъж я изнесъл на ръце. Може да е била в безсъзнание. Казал им, че паднала и ударила главата си и че щял да я закара в болницата. Познавал я.

Белкин свали фуражката си и прокара пръсти през оредялата си руса коса.

— Господи, значи той я е отмъкнал ей така? Огледали ли са го добре?

— Видели го, че я качва в бяла, бежова или сребриста тойота или форд — отговори Клеър. — Щом си спомнят толкова зле превозното средство, кой знае как ще опишат мъжа. Говорих само с онези двамата най-отпред. Трябва да разпитаме и всички онези хора на площадката за кучета. Изпрати някого там, за да сме сигурни, че никой няма да се измъкне.

Той посочи двама от полицаите, които се бяха събрали пред микробуса на криминалистите, и даде указания на екипа си.

Клеър му кимна в знак на благодарност, а после се дръпна настрана, обади се на Портър и му разказа какво е научила. Не беше много, но все пак беше нещо.