Джонатан Баркър
Четвъртата маймуна (48)

48
Емъри

Ден втори, 8:06 ч.

Сладурче? Сериозно, трябва да станеш. Всичкото това дрямане никак не е здравословно.

Емъри махна разсеяно с ръка във въздуха, за да прогони гъстата мъгла, която се беше спуснала над мислите й. Отвори очи, но не видя нищо. Разбра, че са отворени само защото почувства колко са сухи. Студеният въздух беше като пясък в очите й и тя отново ги затвори. Опита да се претърколи, но не можа.

Някой я държеше! Някой натискаше гърба й и я блъскаше към бетонния под. „Боже, не му позволявай да извади очите ми!“ Не му позволявай да отреже езика ми! Емъри се подготви за болката, очаквайки в роговицата й да се забие острие, което да избоде очите й, или ръка, която да стисне гърлото й, да упражни достатъчно натиск, за да разтвори насила устата й, и…

Успокой се, сладурче. Това е количката с носилката. Не си ли спомняш? Това чудовище падна върху теб, когато ти се опита да близнеш малко канална вода като бездомно куче.

Емъри бързо си спомни всичко, което беше последвано от толкова силна болка в слепоочието, че си помисли, че пак ще припадне. Тя докосна челото си и по пръстите й полепна засъхваща кръв.

Поне пи ли вода, преди върху теб да се стовари адът, скъпа? Не знам за теб, но аз съм много жадна.

Съдейки по състоянието на гърлото си, Емъри не беше пила вода.

Отначало китката не я болеше. Не чувстваше нищо, докато не премести тежестта си и не се опита да слезе от количката, но болката се появи изведнъж. Ръката й сякаш се отделяше от китката, все едно гневни зъби бяха прегризали кожата и костта. Емъри се помъчи да изпищи, но от пресъхналото й гърло излезе само тихо сумтене.

Болката в китката и в ударената й глава отново заплаши да я завладее в състояние на тъмно полусъзнание, но Емъри се бореше. Каза си, че докато чувства болка, все още е жива, а докато е жива, ще се съвземе, независимо от това, което ще й поднесе сегашното й положение.

О, държиш се, момиче. Момичешка сила и така нататък. Няма нищо по-интересно по националната телевизия от момиче без едно ухо и отрязана ръка, което разказва на света как е оцеляло. Водещите ще те обожават. „Как запази разсъдъка си, когато ръката ти падна и рукна всичката онази кръв? Предполагам, че е хубаво отново да си на свобода, но, по дяволите, обзалагам се, че те е боляло жестоко, нали?“

Кървеше ли?

Емъри протегна назад здравата си ръка и докосна подутия мускул и тъкан около белезниците. Имаше кръв, но немного. Белезниците бяха одрали кожата й, но това не я тревожеше чак толкова много. Тя запази паниката за костта на китката, която стърчеше под странен ъгъл на допир. Не беше пробила кожата, но се бе опитала. Помъчи се да раздвижи китката си, но почувства остра болка, отпусна се и засмука дълбоко въздух през зъби.

Китката й със сигурност беше счупена. Този път Емъри се зарадва, че не вижда в тъмнината.

Нещо й подсказа, че трябва да стане, и преди нещо друго да я разубеди, тя се надигна, влачейки количката с натрошената си китка и с немощно охкане, докато я отмести на четирите й колела. След това се изправи, подпря треперещото си тяло на рамката и мълчаливо зачака болката, която вероятно щеше да последва.

Болката я връхлетя като вълна. Не само в китката, но и в краката и ръцете. Емъри не знаеше колко време е била в безсъзнание, но явно е било по-скоро часове, отколкото минути. Всеки сантиметър на тялото й пламтеше от вцепененост, а после „иглички“ и накрая дълбоко пулсиране, което твърдо реши да остане известно време.

Този път Емъри не изпищя, тъй като се стъписа, когато осъзна, че се е подмокрила за пръв път, откакто се свести на това място. Топлата течност се стече по крака й и образува локвичка върху пръстите й.

Тя стоеше там, когато гласът на Род Стюарт изведнъж започна да крещи отгоре припева на „Маги Мей“.

Емъри стоеше и се питаше колко време ще издържи, преди да умре.