Джонатан Баркър
Четвъртата маймуна (12)

12
Емъри

Ден първи, 9:29 ч.

Мрак.

Завъртя се около нея като подводно течение в дълбините на море. Студен и безмълвен, запълзя по тялото й с докосването на непознат.

— Ем — прошепна майка й. — Трябва да ставаш. Ще закъснееш за училище.

— Не — изпъшка Емъри. — Още няколко минути…

— Хайде, миличка, няма да повтарям.

— Много ме боли главата. Може ли да си остана вкъщи? — Гласът й беше тих и далечен, глух и натежал от съня.

— Няма да те извинявам пак пред директора. Защо трябва едно и също да се повтаря всеки ден?

Не, тук нещо не беше наред. Майка й беше починала отдавна, когато Емъри беше само на три години.

Майка й не беше до нея в първия й ден в училище. Тя никога не я беше изпращала на училище. Емъри учеше в дома си през по-голямата част от живота си.

— Мамо? — тихо попита тя.

Тишина.

Главата я болеше много силно.

Емъри се помъчи да отвори очи, но клепачите й не помръднаха.

Главата я болеше, пулсираше. Чуваше ударите на сърцето си. Ритъмът зад очите й беше бърз и силен.

— Тук ли си, мамо?

Тя се взря в мрака вляво и потърси светлите червени цифри на будилника си. Часовникът обаче не беше там. В стаята беше тъмно като в рог.

Светлините на града обикновено хвърляха отблясъци върху тавана в стаята й, но сега и те бяха помръкнали.

Емъри не виждаше нищо.

Това не е твоята стая.

Мисълта я връхлетя бързо, непознат глас.

Къде?

Емъри Конърс се опита да седне, но силната, остра болка в лявата страна на главата й я накара отново да легне. Доближи ръка до ухото си и откри дебела превръзка. Влажна.

Кръв?

И после си спомни инжекцията.

Той й беше инжектирал нещо.

Кой беше той?

Емъри не знаеше. Не си спомняше. Помнеше обаче инжекцията. Ръката му се беше протегнала изотзад и бе забила иглата във врата й. Под кожата й се разпространи студена течност.

Тя се беше опитала да се обърне.

Искаше да го удари. Така я бяха учили да прави на уроците по самоотбрана, които баща й настояваше да взима. Накажи и осакати. Сритай го в орехчетата, миличка. Браво, моето момиче.

Емъри искаше да се завърти, да го ритне както трябва и да го фрасне по носа или в гръкляна, или може би в очите. Искаше да го нарани, преди той да я нарани, искаше…

Не можа да се обърне.

Пред очите й се спусна мрак и я погълна.

„Той ще ме изнасили и ще ме убие — помисли си, докато изпадаше в безсъзнание. — Помогни ми, мамо“.

— Помисли си, когато светът потъмня до черно.

Майка й я нямаше. Беше мъртва. И сега Емъри щеше да отиде при нея.

Нямаше нищо против. Това беше хубаво. Тя искаше да види отново майка си.

Той не я беше убил, нали?

Не. Мъртвите не чувстват болка, а нейното ухо пулсираше.

Тя положи усилия и седна.

Кръвта се оттегли от главата й и Емъри едва не припадна отново.

Стаята се завъртя за секунда и после спря.

Какво й беше инжектирал?

Тя беше чувала за момичета, упоени на купони или в клубове, които се събуждаха на непознати места с раздърпани дрехи, без да си спомнят какво се е случило. Емъри не беше ходила на купон, а тичаше в парка. Той беше изгубил кучето си. Изглеждаше много тъжен, докато стоеше там с каишката в ръка и викаше името му.

Бела? Стела? Как се казваше кучето?

Не си спомняше. Съзнанието й беше замъглено, обвито в дим, и задушаваше мислите й.

— Накъде тръгна кучето? — попита го тя.

Той се намръщи, готов да се разплаче.

— Видя катеричка и хукна след нея, натам. — Той посочи на изток. — Никога не е бягала досега. Не разбирам.

Емъри се беше обърнала, за да проследи погледа му.

И тогава ръката му се уви около врата й.

Инжекцията.

— Време е за сън, красавице — прошепна той в ухото й.

Нямаше никакво куче. Как можеше да е толкова глупава?

Беше й студено.

Нещо приковаваше китката й надолу. Емъри я дръпна и чу издрънчаване на метал. Протегна лявата си ръка и изследва гладката стомана около китката си, тънката верига.

Белезници.

Закопчани за онова, върху което лежеше.

Дясната й китка беше закачена за нещо, а лявата беше свободна.

Емъри си пое дълбоко дъх. Въздухът беше спарен и влажен.

Не се паникьосвай, Ем. Не се предавай на паниката.

Очите й се опитаха да се приспособят към тъмнината, но мракът беше черен и непрогледен.

Пръстите й докоснаха леглото.

Не, не е легло. Нещо друго.

Стоманено.

Болнична количка с носилка.

Не беше сигурна как разбра това, но беше убедена, че е така.

О, Боже, къде ли се намираше?

Тя потрепери и едва тогава осъзна, че е гола.

Поколеба се за момент, а след това спусна ръка надолу към бедрата си. Не я болеше.

Ако той я беше изнасилил, Емъри щеше да знае, нали?

Не беше сигурна.

Беше правила секс само веднъж и я беше заболяло. Отначало не беше болезнено, само неловко. Тайлър, гаджето й, й беше обещал да бъде нежен и удържа на думата си. Всичко свърши бързо. И на него му беше за пръв път. Случи се само преди няколко седмици. Баща й беше разрешил да отиде на танците по случай завръщането у дома на Тайлър в гимназията „Уотни Вейл“. Тайлър нае стая в „Юниън“ и дори успя да отмъкне бутилка шампанско отнякъде.

Боже, главата й се пръскаше от болка.

Емъри вдигна ръка и предпазливо докосна превръзката. Цялото й ухо беше бинтовано и залепено с тиксо. Тя внимателно отлепи превръзката.

— Мамка му!

Студеният въздух я прониза като острие на кама.

Емъри обаче дръпна превръзката и пъхна ръка под нея.

Очите й се напълниха със сълзи, когато пръстите й докоснаха остатъка от ухото й — в най-добрия случай нащърбена рана, зашита и чувствителна.

— Не… не… не… — заплака Емъри.

Гласът й рикошира в стените и подигравателно отекна обратно към нея.