Джонатан Баркър
Четвъртата маймуна (57)

57
Емъри

Ден втори, 11:57 ч.

Емъри притисна колене до гърдите си и уви свободната си ръка около тялото си в опит да се стопли. Трепереше неудържимо и зъбите й тракаха. Беше опипала счупената си китка със здравата си ръка и се наложи да я дръпне. Толкова се беше подула, че кожата й сякаш беше сраснала с краищата на белезниците и металът се беше впил в нея. Пулсът й блъскаше в острата стомана, топла и влажна. Емъри се уплаши, че може да загуби ръката си, ако скоро не намери начин да се измъкне от там, но не знаеше какво да направи.

Нямаше изход.

Нямаше таван.

Обграждаше я само студен бетон. Музиката гърмеше. Емъри не знаеше песента.

Беше й трудно да разсъждава ясно. Знаеше, че това се дължи на липсата на храна и вода, но нямаше смисъл да си го казва. Освен това главата й пулсираше от болка и умът й беше замъглен.

Тя се беше напивала веднъж.

Двете с Колийн Макдугъл.

Бяха намерили бутилка „Уайлд Търки“ под бюфета в кухнята в дома на Колийн и решиха да опитат бърбъна. В края на краищата, ако не тренираха да пият, как щяха да знаят какво количество е безопасно да изпият, без да се натряскат. Оказа се, че им трябва съвсем малко и майката на Колийн изобщо не се зарадва, когато ги завари, връщайки се вкъщи един час по-рано, отколкото се очакваше. Емъри не си спомняше колко изпиха, но на другия ден имаше особено главоболие, което започваше някъде зад очите и се засилваше към тила й.

И сега имаше такова главоболие.

Спомням си, когато се случи това. Ти не можеше да вървиш по права линия, дори ако животът ти зависеше от това. Но се опита. И Колийн също. Надявахте се, че майка й няма да разбере.

— Това беше миналата година, мамо. Ти беше мъртва.

Това не означава, че не гледах, сладурче. Как бих те наказала да не излизаш! Щях да взема компютъра, телефона и телевизора ти. Можех да направя онова, което стори моята майка, когато за пръв път ни хвана да пием с брат ми. Спомняш си твоя чичо Роджър, нали? Тя завари Роджър и мен с бутилка водка, от която беше останала една пета, и ни накара да я довършим. Беше ми лошо няколко дни, но три години не докоснах алкохол. Как е Роджър напоследък?

— Кой е Роджър? Не си спомням да имам чичо Роджър.

Как може да забравиш чичо Роджър? Той живя с нас близо една година, след като ти се роди.

И тогава Емъри си спомни чичо Роджър. Възпълен, с черна коса, разрошена в напразен опит да скрие плешивото петно, което постепенно се разпростираше на темето му. Веднъж той отпуши умивалника, когато госпожица Бъроу претъпка със спагети кухненската мелничка за отпадъци. Освен това й помогна да си вземе нова карта за достъп до асансьора, когато нейната се повреди от стоене под мобилния телефон в чантата й. Почакай…

— Нямам чичо Роджър. Роджър е управителят на жилищния блок.

Роджър ли казах? О, Боже, имах предвид чичо ти Робърт.

— Нямам чичо. И да съм срещала някой от роднините ти, не ги помня — тихо каза Емъри. Можеше да вика, ако иска, но никой нямаше да я чуе от гърмящия звук на „Крийм“, които пееха „Роден под лош знак“.

Не помниш ли чичо си Стив? Той много ще се разстрои. Обожаваше да те люлее, за да заспиш, когато ти беше бебе. Пееше ти онази песен… Как беше? Спомняш ли си? Нещо за деня, в който музиката умря…

— „Вкарах шевролета си в дерето, но дерето беше пресъхнало — изграчи Емъри със сухи и напукани устни и прокара език по тях. — Това ще бъде денят, в който ще умра…“

Точно така! Чичо ти Райън обожаваше тази песен.

— Нямам никакви чичовци. Нямам и майка. Ти не съществуваш. Моля те, престани да ми говориш.

Мислиш ли, че днес е денят?

— Какво?

Ами, сещаш се, денят, в който ще умреш.

Емъри допря пръстите на здравата си ръка до слепоочието си и ги притисна в меката кожа.

Мисля, че е най-добре да се примириш с ограниченото си бъдеще, скъпа. Дори ако Убиецът с маймуните не те убие скоро, ти не си яла и не си пила вода от седмици. Колко още мислиш, че ще издържиш?

— Не са минали седмици, а само два дни, най-много три.

О, мина най-малко една седмица, сладурче.

Емъри поклати глава и трепна, когато движението разтресе раненото й ухо.

— Мисля, че музиката е на таймер. Ако е така, включва се веднъж на ден. Това означава, че днес е вторият ден.

Дори ако малката ти теория се окаже вярна, а аз не я вярвам, пак питам, колко още ще издържиш без храна и вода?

— Ганди е постил двайсет и един дни — рече Емъри.

Двайсет и един дни без храна, но е пил вода.

— Така ли?

О, сигурна съм. Няма да се изненадам, ако някой му е пробутал едно-две десертни блокчета. Знаеш какви са знаменитостите.

— Той не е бил знаменитост, а…

Защо говореше с нея?

Тя не беше реална. Говореше съзнанието й. Емъри губеше разсъдъка си. Щеше да превърти много преди да я убие липсата на вода. Мозъкът й постепенно се обезводняваше като гъба, оставена на слънце. Както и органите й. Имаше чувството, че й се пишка, но когато се опита, не излезе нищо. Представяше си как бъбреците и черният й дроб изсъхват и се сбръчкват. Колко време щеше да мине, преди да престанат да функционират? Въпреки че не се движеше, сърцето й ускоряваше ритъма си и блъскаше в гърдите й. Отначало си помисли, че това е плод на въображението й, но когато преди няколко часа измери пулса си, беше деветдесет удара в минута. Много висок. Когато тичаше, пулсът й рядко надвишаваше осемдесет.

Емъри допря пръст до врата си и отново измери пулса си, като броеше ударите на петнайсет секунди. Двайсет и шест. Двайсет и шест по четири прави… По дяволите, не можеше да се съсредоточи. Двайсет и шест по…

Близо двеста, скъпа. Доста е ускорен.

— Сто и четири — каза Емъри, без да обръща внимание на гласа. Когато си почиваше, пулсът й обикновено беше петдесет и пет. В момента не правеше нищо, а сърцето й препускаше с бясна скорост. Тя не знаеше какво точно означава това, но знаеше, че не е хубаво.

Когато Убиецът с маймуните се върне, може да го помолиш да те убие бързо. Ще бъде много по-добре, отколкото онази работа с очите и езика, не мислиш ли?

Емъри прокара език по вътрешната страна на устата си. Беше загубила по-голямата част от вкусовите си възприятия, но малкото, което беше останало, й напомни на дървени стърготини. Уста, пълна с дървени стърготини.

Искаше да плаче, но вече нямаше сълзи. Сухите й очи горяха в мрака.

Някъде високо над нея Джими Хендрикс грабна китарата си и започна да вие.