Към текста

Метаданни

Данни

Серия
У4M (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The fourth monkey, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране
Sunshine (2018)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Джонатан Баркър

Заглавие: Четвъртата маймуна

Преводач: Юлия Чернева

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Плеяда“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Симолини’94

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-409-221-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10452

История

  1. — Добавяне

29
Дневник

Мрежата против насекоми на кухнята в задната част на къщата на семейство Картър беше оставена отворена. Вятърът си играеше с нея и я блъскаше в боядисаната в бяло, олющена рамка. Хванах дръжката и я задържах за госпожа Картър. Тя мина покрай мен и влезе в тъмната кухня. Не беше проронила нито една дума по пътя дотук. Нито пък аз. Ако не чувах тътренето на краката й, нямаше да знам, че върви след мен.

Затворих вратата и щракнах ключалката. Вятърът навън изрева протестирайки.

Госпожа Картър сложи ръце на кухненския плот и наведе глава към умивалника. Очите й бяха изцъклени. Съзрях бутилка бърбън на масата, до чаша, украсена с изображенията на Снупи и Удсток. Цветовете бяха избледнели и протрити след години на миене. Приближих се и налях два-три сантиметра бърбън. Баща ми би казал два пръста.

— Не си ли малък за това? — попита госпожа Картър, която се беше обърнала и ме гледаше.

Дадох й чашата.

— За вас е.

— О, не бих могла.

— Мисля, че трябва.

Татко никога не се въздържаше от питие след дълъг работен ден. Знаех, че един-два коктейла му помагат да се отпусне. И сега, ако някой се нуждаеше от отпускане, това беше госпожа Картър.

Тя се поколеба, оглеждайки кафявата течност, а после взе чашата и я доближи до подутите си устни. Изпи бърбъна на една бърза глътка и остави чашата на плота. Потрепери от главата до петите и тихо ахна:

— О, Боже!

Не можах да не се усмихна. Ние споделяхме момент като възрастни. Двама приятели по чашка, които пийват в кухнята. Исках да опитам бърбъна, но си казах, че моментът не е подходящ. Трябваше да запазя ясно съзнанието си. Нощта съвсем не беше свършила.

— Искате ли още едно? — попитах.

Госпожа Картър кимна и аз й налях пак, добавяйки още един пръст и нещо.

Тя изгълта питието още по-бързо от първото, този път без да потрепери и с лека усмивка, и после седна до масата.

— Саймън беше добър човек през повечето време. Не искаше да ме нарани. Беше… заради всичкото напрежение, това е. Не заслужаваше да…

Седнах до нея.

В училище би ми отнело един час да събера смелост, за да попитам някое момиче дали може да взема назаем молив от нея. В госпожа Картър обаче имаше нещо, което ме предразполагаше. Нямаше следа от обичайното присвиване в стомаха ми или ледени тръпки по гърба ми. Протегнах ръка и докоснах синините на лицето й, които бяха потъмнели значително през последните двайсетина минути.

— Той можеше да ви нарани повече, дори да ви убие.

Тя поклати глава.

— Не и моят Саймън. Той не беше такъв.

— Как да не е бил? Вижте какво ви е направил.

— Заслужавах го.

За миг си представих госпожа Картър и майка ми. Знаеше ли, че съм ги наблюдавал?

— Нищо, което бихте направили, не заслужава такъв побой. Мъжът никога не трябва да посяга на една жена. Не и истинският мъж.

Госпожа Картър се подсмихна.

— Баща ти ли те научи на това?

Кимнах.

— Жените трябва да бъдат уважавани и ценени. Те са дарове, дадени на нас. — Освен това татко ми беше казвал, че жените са безсилни и не са в състояние да се защитават срещу физически или словесни атаки, но аз пропуснах тази част.

— Баща ти е мил човек.

— Да.

Госпожа Картър посегна към бърбъна, наля си отново и после плъзна бутилката към мен.

— Защо не опиташ малко? Пил ли си алкохол?

Поклатих глава, макар че това беше лъжа. Татко ми направи мартини за последния ми рожден ден. Мама си наля чаша от любимото си червено вино и вдигнахме наздравица за празника. Изплюх повечето на масата, а останалото опари стомаха ми толкова силно, че не посмях да го довърша. Майка ми се засмя, а баща ми ме потупа по гърба.

— Това е придобит вкус, шампионе. Един ден много ще ти хареса. Но се опасявам, че този ден няма да е днес! — Той също се засмя и след това се пошегува: — Може би си падаш повече по бирата.

Госпожа Картър отново побутна бутилката към мен.

— Хайде, не се страхувай. Няма да те ухапе. Нима ще ме накараш да пия сама? Това би било много грубо.

Гласът й беше загубил острите нотки отпреди малко. Тя все още не заваляше думите, но дори едно момче с беден опит като мен можеше да каже, че е на път да го направи.

Разгадай ребуса, шампионе.

Взех бутилката и махнах капачката. На черния етикет пишеше „Капитан Евън Уилямс, Бърбън от Кентъки“. Кафявата течност блестеше като карамелен бонбон на светлината на лампата над масата. Допрях шишето до устните си и отпих малка глътка. Бърбънът пареше, но не колкото мартинито. Може би този път бях подготвен или си бях изградил поносимост. Не беше… лош. Не беше най-предпочитаната ми напитка, но не можех да я нарека лоша. Всъщност алкохолът ме затопли и в стомаха ми лумна горещина. Изпих още една глътка, този път малко по-голяма от първата.

Госпожа Картър се засмя.

— Виж се само! Ти си като стар професионалист. Ако ти дам пура и хубаво кепе на вестникарче, ще бъдеш готов за нощ на покер с момчетата.

Усмихнах се и й подадох бутилката.

— Искате ли още?

— Какво, смяташ да ме напиеш ли?

— Не, госпожо. Само си помислих…

— Дай ми я. — Тя посегна към бутилката. Този път не си направи труда да си налее в чашата, а пи направо от шишето като мен. Остави го на масата и тялото й отново потрепери от главата до петите.

— Бонбонът е идеален, но алкохолът е моментален — рекох.

Госпожа Картър се засмя:

— Къде чу това?

— Татко го каза веднъж. Напи се в онази нощ.

— Този твой баща, изглежда, е много интересен човек.

Замислих се дали да не изпия още една глътка. Първите две ме сгряха и успокоиха. Хубаво беше да съм спокоен. Кимнах към бутилката и госпожа Картър ми я даде. Тя се ухили и след това прихна да се смее.

— Какво има? Какво направих? — попитах.

Госпожа Картър махна с ръка и смехът й се превърна в кикот. Почувствах, че устните ми се разтягат в усмивка. Не се сдържах и започнах да се смея заедно с нея, въпреки че не разбрах шегата.

— Кажете ми! — рекох. — Трябва да ми кажете!

Тя сложи ръце на масата с дланите надолу, спря да се смее, стисна устни и отговори:

— Помислих си, че ако те изпратя вкъщи пиян, родителите ти може да ме убият.

Втренчих се в нея за момент, а после и двамата избухнахме в гръмогласен смях, който предизвиква сълзи в очите ми и от който ме заболява коремът.

Госпожа Картър взе бутилката и пак отпи.

— Този беше любимият на Саймън, но бърбънът винаги го правеше гаден. Теб не те прави гаден, нали?

Поклатих глава.

— И мен не ме прави гадна. Тогава защо правеше него гаден? Защо трябваше да се ядосва и да ме наранява винаги, когато докоснеше бутилката? Защо не можеше да е като в момента? Да се смеем. Да се забавляваме. О, Боже, той наистина е мъртъв. Моят Саймън вече го няма. Те наистина са го убили, нали?

Третата глътка може би беше лоша идея. Сега пред мен седяха две госпожи Картър. Ако леко присвиех очи, те се сливаха в една, но после отново ставаха две. Закрих едното си око, след това другото и сетне пак първото.

Госпожа Картър се успокои и изведнъж каза тихо:

— Знам, че ме видя онзи ден край езерото.

Във вените ми нахлу адреналин. Двете госпожи Картър се сляха в една и останаха така.

— Наистина… ли?

Тя кимна бавно.

— Аха.

Изчервих се. Отместих очи от нея и погледнах масата и бърбъна. Посегнах към бутилката, но преди да я взема, госпожа Картър хвана ръката ми. Цялата трепереше.

— Мисля, че исках да ме видиш. Забелязах, че ходиш там с въдицата си. Знаех, че ще бъдеш край езерото.

— Но защо…

— Понякога жената иска да бъде желана, това е всичко. — Госпожа Картър отпи от бутилката. — Мислиш ли, че съм хубава?

Кимнах. Кимнах. Тя беше една от най-хубавите жени, които бях виждал. И беше жена. Не като момичетата в училище, които доскоро носеха спортни бюстиета и си играеха на принцеси, а сега си подхвърляха бележки и замечтано въздишаха по най-новата и най-велика попгрупа. Госпожа Картър беше жена, която ми говореше за онова нещо. Чувството там долу се завърна с приток на топла кръв. Знаех, че госпожа Картър не вижда под масата, но въпреки това се смутих. Измъкнах ръката си от нейната и надигнах бутилката. Този път нямаше парене. Бърбънът ми се услади. Дадох й шишето и тя не се въздържа. Близо една четвърт от алкохола изчезна, преди госпожа Картър най-после да се опита да остави бутилката на масата, но не я уцели. Шишето падна на пода и се разби с трясък. В краката ми се разпръснаха стъкла и бърбън.

— О, Боже, аз… — каза тя. — Виж каква бъркотия направих. Лошо.

— Всичко е наред. Ще почистя. — Станах и се огледах наоколо за парцал. Стаята се завъртя около мен. Хванах се за облегалката на стола и започнах да дишам дълбоко и бавно, докато кухнята застана неподвижно. Госпожа Картър ме гледаше от стола си от жълта пластмаса и метал, а после сложи глава върху скръстените си на масата ръце.

Стоях безмълвно, докато чух, че дишането й стана равномерно в ритъма на съня. След това бутнах вратата и излязох в засилващия се нощен студ.

Трябваше да доведа мама и татко. Нуждаех се от помощ, за да завържа госпожа Картър.