Към текста

Метаданни

Данни

Серия
У4M (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The fourth monkey, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране
Sunshine (2018)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Джонатан Баркър

Заглавие: Четвъртата маймуна

Преводач: Юлия Чернева

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Плеяда“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Симолини’94

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-409-221-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10452

История

  1. — Добавяне

34
Портър

Ден първи, 17:23 ч.

Район Фултън се намираше на северозапад от историческият делови център на Чикаго и беше в сърцето на благоустройството на града. Старите складове се превръщаха в мансарди с високи наеми, а бившите фабрики за обувки — в козметични салони и кафенета. Сред тези свещени места за поклонение на хипстърите тук-там бяха разпръснати обречени на събаряне сгради. Портър предполагаше, че ако можеха да мислят, нервно щяха да наблюдават съседите си и да чакат реда си за повърхностни промени, надявайки се, че отменянето на присъдата ще дойде, преди да са пристигнали булдозерите, готови да освободят пространство за нещо съвсем ново.

Такъв беше случаят с Дес Плейнс номер 1483.

Ниска в сравнение с околните постройки, сградата беше триетажна, с площ най-много три хиляди квадратни метра. При по-внимателно вглеждане се виждаше, че първоначалната фасада от червени тухли наднича тук-там, но по-голямата част се губеше под пластове боя — цветовете варираха от зелено и жълто до бяло. Повечето прозорци бяха заковани с дъски или строшени.

Някога вероятно се беше извисявала гордо, но историята явно не е била благосклонна към нея. Сградата беше преживяла най-лошите времена. Сухият режим беше израснал от недрата на политиката само за да бъде потъпкан от гангстери, които някога са стояли на прозорците й. Постройката беше свидетел на раждането на града и бе гледала Големия пожар в Чикаго, докато огънят изпепелявал съседните сгради от другата страна на реката. Портър можеше да се закълне, че все още долавя миризмата на пламъците и саждите в този квартал, въпреки че стотина зими се бяха опитали да я отмият.

Всичко, което беше останало от предишното й величие, беше една-единствена табела на покрива, на която с избелели дървени букви пишеше „Издателство Мълифакс“.

— Няма много за гледане — отбеляза Наш, който седеше вдясно от Портър на предната седалка на доджа му. Бяха спрели на ъгъла на отсрещната страна на улицата и сградата беше точно пред тях. Телефонът му иззвъня със сигнала за текстово съобщение и той погледна екрана. — Клеър ще дойде след две минути с екип на специалните части.

Портър погледна в огледалото за обратно виждане. Уотсън пишеше нещо на телефона си. Портър никога не беше виждал пръсти да се движат толкова бързо.

— Боже, докторе, това нещо ще се подпали.

— Издателство „Мълифакс“ затваря врати през 1999 година. Оттогава сградата е празна — каза Уотсън, без да вдига глава. — Централният офис на фирмата очевидно е плащал сметките им до 2003 година. След това са фалирали, но не са могли да намерят купувач и градската управа я определя за събаряне през 2012 година.

— Защо не са решили да я ремонтират като другите сгради наоколо? — попита Наш. — Този квартал стана луксозен. Ние няма да живеем тук със заплатите си на ченгета, това е сигурно, по дяволите.

Портър кимна към „Мълифакс“.

— Вълшебният ти телефон може ли да ни каже какво има вътре в сградата?

— Аз мога да ви кажа какво няма вътре — Убиецът „Четирите маймуни“ — отвърна Наш. — Защото в момента той си почива удобно в моргата. — Погледът му обходи улицата. — Това ме води до въпроса за десет хиляди долара. Защо чакаме екипа на специалните части? Щом няма убиец, това означава, че няма кой да стреля по нас.

Портър повдигна рамене.

— Заповед на капитана.

— Той каза ли, че иска пръв да влезе екипът на специалните части?

— Капитанът мисли, че това е капан. Да остави учебника ей така… Това не е характерно за убиеца. Нещо не се връзва.

— А ти какво мислиш?

— Не знам какво да мисля.

— Вижте нещо. — Уотсън даде телефона си на Портър. Прозорецът на търсачката беше отворен на страница от „Уикипедия“. — Оттук са въртели контрабандата на алкохол. Под тези сгради има тайни тунели.

— Той може да ги е използвал, за да идва тук, без да го види някой.

Зад тях спря зелена хонда сивик. Клеър Нортън слезе от нея, наведе се и притича до стъклото на доджа от страната на Наш. Той го смъкна.

— Видяхте ли нещо? — попита тя и кимна към сградата.

— Нищо. Тишина и спокойствие.

— Ами белият седан?

Портър беше забелязал колата, когато пристигнаха. Последен модел буик с красива лепенка на задната лява броня.

— Няма следа от шофьора.

Уотсън взе телефона си от Портър.

— Мислиш ли, че убиецът е използвал тунелите?

— Тунелите за контрабанда на алкохол ли? — Клеър огледа околните сгради. — Преди няколко години работих по случай за трафик на хора в Ист Сайд и извършителите използваха старите тунели, за да се придвижват. Чух, че навремето телефонната компания ги е разширила, за да прокара кабели и дори е направила релсова система там долу. Можели да стигнат от реката почти до центъра на града, без да се покажат на дневна светлина. Някои тунели са достатъчно големи, за да мине камион — обясни тя. — Може да обиколиш целия град, ако знаеш пътя. Там долу е адски студено. Няколко кина в центъра все още използват вентилационни шахти, за да вкарват студен въздух да охлаждат салоните.

— Може ли да се стигне дотук от парк „А. Монтгомъри Уорд“?

— Разбирам накъде биеш, Сам, но се съмнявам — каза Наш. — Той е отвлякъл Емъри с кола. Ако се е опитал да се спусне в някой отводнителен канал с момичето, мисля, че все някой щеше да го спре.

Клеър завъртя очи.

— Много са го видели.

Портър продължи да разсъждава на глас:

— И така, той я отвлича с кола. Къде отива? Парк „А. Монтгомъри Уорд“ е на по-малко от една пряка от Северния ръкав на река Чикаго. Може ли да се влезе оттам с кола в системата от тунели?

Уотсън отново тракаше на телефона си.

— Предполагам, че може, но не мога да намеря подробни снимки. Има логика, нали? Строителите сигурно са искали да има достъп до всеки главен воден път. Той може да е изчезнал с момичето под земята и да я е донесъл тук без никакъв риск да го видят дори ако е вървял пеша.

— Възможно е да е пренесъл всичките си жертви по този начин — добави Наш.

— Тогава Емъри може да е тук — тихо каза Клеър.

— Да — съгласи се Портър.

Тъмносин микробус с надпис „Водопроводни услуги Томлисън“, изрисуван с яркожълти букви, пресече кръстовището и спря точно зад седана.

— Това нашите момчета ли са? — попита Портър.

— Да. Решиха да не се набиват на очи. — Телефонът на Клеър иззвъня. Тя го извади от джоба си и отговори на обаждането: — Прието, влизате след три минути. — Клеър отново се обърна към Наш и Портър: — Готови ли сте за действие? Ще влезем след тях. Те ще проверят сградата и ние ще ги последваме след още три минути.

Наш посочи с палец към задната седалка:

— Ами той?

Портър погледна Уотсън в огледалото за обратно виждане.

— Не носиш оръжие, нали?

Уотсън поклати глава.

— Не, детектив.

— А случайно да носиш бронежилетка?

Политиката на Управлението забраняваше да се влиза без бронежилетка на местопрестъпление, където може да има престрелка.

— Не ни раздават в моя отдел.

— Тогава предполагам, че ще трябва да чакаш тук. Съжалявам, хлапе.

Портър и Наш слязоха от колата и се приближиха до багажника. Портър извади две бронежилетки, ловна пушка и голямо фенерче. Даде пушката и едната бронежилетка на Наш и облече другата. Наш отвори пушката и провери цевта. След това Портър измъкна деветмилиметров пистолет „Берета 92FS“ изпод резервната гума и провери пълнителя. Издърпването на плъзгача потвърди, че в гнездото е зареден патрон.

— Резервно оръжие, а? — попита Наш, който проверяваше своя пистолет „Валтер ППК“.

Портър кимна.

— Още не съм виждал капитана. Служебният ми пистолет е в него.

— Технически ти все още не си се върнал на работа. Най-добре е да не те прострелят. За ранен, влачещ се след мен цивилен, трябва да пиша много повече доклади, отколкото за ранен партньор.

— Радвам се, че ще ми прикриваш гърба.

Телефонът на Клеър избръмча с получено съобщение.

— Влизаме след десет секунди. — Тя дръпна плъзгача на своя пистолет „Глок“ и зареди патрон.

Микробусът с надпис „Водопроводни услуги Томлисън“ се разтресе за секунда, а после задните врати се отвориха и отвътре се изсипаха мъже в пълно бойно снаряжение. Първите двама носеха голям черен метален таран, а другите бяха насочили карабини AR-15 и се придвижиха бързо и в унисон към сградата.

Наш хукна по улицата след тях. Портър бягаше до него, а Клеър ги следваше по петите.

Таранът бързо свърши работата си върху предните врати. Един удар и бяха вътре. Катинарът се откъсна от металната рамка и изтрака на земята. Командосите го ритнаха настрана. Мъжете с тарана отстъпиха встрани, за да позволят на другите да влязат вътре един по един, а после смъкнаха карабините от гърбовете си и ги последваха.

Екипът детонира зашеметяваща граната. Разнесоха се приглушени викове „Полиция?“ и „Чисто!“, когато командосите нахлуха вътре. Портър стисна пистолета си, докато пресичаха осветената от слънцето улица към черната бездна на входа на сградата.

— Не виждам нищо, мамка му — измърмори Наш, който се втренчи вътре.

— Всички прозорци са запечатани. Тук е като гробница — каза Клеър.

Портър надникна през вратата. Светлината от улицата озаряваше само квадрат три на три метра, ограден от непрогледен мрак. Сенките сякаш изтласкваха навън светлината.

Той запали фенерчето и обходи с лъча вътрешността, очаквайки да види отвореното пространство на склад, но лъчът освети тесен вход от прогнило дърво. Акустичният таван от плочки се рушеше, измазаните с гипс стени бяха олющени и напукани и подът беше отрупан с отломки, откъртили се през годините.

Командосите бяха отишли навътре в сградата. Ботушите им тропаха върху бетона, докато командосите претърсваха стая след стая.

И после настъпи тишина.

— Чухте ли?

— Какво?

— Екипът спря да се движи.

— Може да са твърде навътре в сградата и вече да не ги чуваш.

— Не. Те спряха да се движат.

— Може би са открили нещо?

— Може би.

— Прекалено тихо е — отбеляза Клеър.

— Да вървим — рече Портър. — Движете се близо един до друг.

Тримата тръгнаха бавно. Лъчът на фенерчето пронизваше мрака. Входът се превърна в коридор, който стана тясна пътека, докато си проправяха път сред кашони, щайги и други неща, натрупани до стените. Портър преброи не по-малко от пет дюшека първите петнайсет метра. Платът беше протрит и загнил, влажен от мухъл и насекоми, които пълзяха през него. Бетонният под представляваше помийна яма от мръсотия и боклуци и беше осеян с малки локви течност, която миришеше на урина. Хрущящите под краката му спринцовки накара Портър да иска да насочи вниманието си другаде. Той си представи малки скелети на гризачи, които се строшават под всяка стъпка.

На всеки три-четири метра имаше врати. Дървените им рамки бяха напукани и разцепени. Портър знаеше, че командосите са ги разбили с ритници или с тарана, който използваха за външната врата. Той осветяваше с фенерчето всяка стая, покрай която минаваха, макар да знаеше, че няма да открие нищо важно — най-много някое предпазливо движение.

Портър спря пред третата врата и се ослуша.

Чу равномерно капене на вода.

Дишането на Наш и Клеър, които вървяха няколко крачки зад него.

Тиктакането на часовника си.

Но не чуваше екипа на специалните части. Отпред не се разнасяше абсолютно никакъв звук.

Той забави крачка, за да позволи на Наш и Клеър да го настигнат.

— Нещо не е наред. Това не ми харесва.

Някъде навътре в сградата се чу силен трясък, последван от два бързи изстрела.

— Тръгвайте! — заповяда Портър и хукна по посока на стрелбата.

Клеър и Наш побягнаха след него, следвайки подскачащия лъч на фенерчето. Портър се движеше бързо към звука. Имаше чувството, че мухълът го задушава. Стигнаха до счупен товарен асансьор и стъпала, водещи наляво и надолу. Оттам се извисиха гласове. Без да се колебаят, тримата бързо се спуснаха по стълбите, прескачайки по две стъпала наведнъж, като отбягваха боклуците и отломките и внимаваха да не се подхлъзнат.

— Какво е това, мамка му? — извика някой.

— Откъде идват?

— Не мога да разбера!

— Дръпни се!

— Не, почакай!

Яркочервена светлина обля входа в основата на стълбите. Някой беше изстрелял сигнална ракета. Портър присви очи срещу силната светлина и насочи пистолета си към тавана. Нямаше да рискува неволно да произведе изстрел.

— Разпръскват се! — чу се отдолу.

— Запали още една. Ей там, в ъгъла!

Наш сграбчи Портър за рамото, дръпна го няколко крачки назад и извика:

— Еспиноза? Ние сме детективи Наш, Нортън и Портър. На стълбите сме. Не стреляйте!

— Почакайте, детективи! — отговори Еспиноза.

— Чисто! — извика някой друг.

— Шибаните неща са навсякъде!

Още една сигнална ракета изсвистя силно, пламна и тупна в основата на стълбите.

Изтърчаха най-малко пет-шест плъха. Крачетата им изприпкаха върху обувките на Портър и Наш. Клеър изпищя.

— Мамка му! — изкрещя Наш и отскочи назад към стената.

Портър се втренчи ужасен, когато изскочиха още шест плъха.

— Добре. Може да слезете. Само стойте в светлината — каза им Еспиноза.

— Не съм… — започна Наш.

Клеър го сръга.

— По-живо, бебчо.

Те се озоваха в голям сутерен, който, изглежда, се простираше по цялата дължина на сградата. Осветени от червени сигнални ракети, бетонният под и стените от червени тухли продължаваха, докъдето стигаше погледът на Портър. Подът беше отрупан с боклуци — кашони, хартии, кутии от газирани напитки и…

— Не бях виждал толкова много плъхове — каза Портър, вперил очи в земята отвъд обсега на сигналната ракета. Подът трептеше и се движеше. Жив килим от гризачи, които пълзяха един върху друг в опит да избягат от светлината, само че нямаше къде да отидат. Малки нокти тракаха по бетона и се впиваха в гърбовете на други плъхове, докато търчаха назад.

— Казах ви да чакате навън — намръщи се Еспиноза. — Поне докато разбера с какво си имаме работа тук долу.

— Имаме работа с проклета масова напаст на вредители — изръмжа друг член на екипа на специалните сили и после хвърли още една сигнална ракета навътре в задната част на стаята.

— Ако ги хвърляш там, плъховете ще дойдат насам. Трябва да ги принудим да отстъпят.

— Накъде?

— Стреляш по плъхове, а? — попита Портър.

— Беше Броган, шибан идиот.

— Хей!

— Проклетите гадини са навсякъде. Сигурно са хиляди — каза Еспиноза и изрита един от ботуша си. Плъхът полетя във въздуха и се блъсна в отсрещната стена, а после се отърси и хукна към далечния ъгъл на стаята.

Наш стоеше абсолютно неподвижно, с пребледняло лице, докато плъховете тичаха около краката им в сляпа паника с оголени жълтеникави зъбки.

Клеър им разказа за тунелите и предположи, че плъховете вероятно са се вмъкнали в подземието през тях.

Еспиноза кимна и натисна бутон на радиопредавателя на рамото си.

— Проверете стените по периметъра. Търсим вход за тунелите.

— Не е необходимо да търсим — каза Портър, докато гледаше плъховете, които прекосяваха пода и се стрелкаха из боклуците. — Само трябва да проследим тях.

— Очите му се насочиха към далечния ъгъл. Плъховете не тичаха хаотично, а се отправяха като поток в онази посока, река от мръсотия и болести. — Бихте ли ми дали сигнална ракета? — попита той.

Еспиноза извади една от колана си и му я даде. Портър издърпа капачката, запали ракетата и я запрати към задната част на помещението. Металната кутия описа дъга и тупна на двайсетина метра от тях.

— Еха! Много надалеч хвърляш, детектив! — възкликна Еспиноза.

Портър хукна след сигналната ракета.

Въпреки че се бяха отдалечили от пламъка, плъховете бягаха към едно определено място — затворена врата с малка дупка в долния десен ъгъл, но достатъчно голяма, за да се промъкнат. И те правеха точно това. Един по един се шмугваха в пролуката.

Портър понечи да отвори вратата, но Еспиноза сграбчи ръката му.

— Дръпни се, детектив. Трябва да проверим това помещение. — Гласът му беше тих, едва доловим.

Портър кимна и се отмести встрани.

Еспиноза даде знак със свободната си ръка, показвайки на двама командоси да застанат от двете страни на вратата. После се дръпна три метра назад, насочи оръжието си към входа и отброи с пръсти до три. На нула единият командос ритна вратата и се спусна вътре, придвижвайки се бързо и приведен наляво. Друг член на екипа насочи оръжието си над него, обходи стаята с дулото и след това последва партньора си. След тях влязоха още двама мъже.

— Чисто! — чу се приглушен и далечен вик.

— Чисто! — разнесе се друг.

Насочил оръжието си, Еспиноза бързо изчезна в мрака. Миг по-късно вътре пламна яркият блясък на червена сигнална ракета.

— Портър, ела тук! — извика Еспиноза.

Портър погледна Наш и Клеър и после мина през вратата, отбягвайки плъховете, които търчаха в краката му. В тази стая беше по-студено и влажно, отколкото в останалата част на сутерена, и миришеше на мухъл и гнило. Той веднага позна миризмата, противният сладникав мирис на гниеща плът. Портър запуши с ръка носа и устата си в опит да блокира вонята, но не успя.

Петимата командоси стояха пред него, приковали очи в нещо.

— Всички да излязат — заповяда Портър, едва поемайки си дъх.

Еспиноза се обърна, готов да възрази, но после размисли. Върна се през разбитата врата и направи знак на хората си да го последват. Портър пристъпи по-навътре в стаята.

Покрай стените и на пода бяха наредени стотици свещи, повечето изгорели до купчинки восък. Няколкото останали мъждукаха с бледа светлина в немощен танц срещу яркия блясък на сигналната ракета.

Портър изпита желание да угаси и ракетата, и свещите.

Искаше да угаси светлината и мястото отново да потъне в мрак.

Не искаше да гледа.

Нищо от това.

В средата на стаята лежеше преобърната стара болнична количка с носилка. Металните й тръби бяха покрити с тъмночервени петна ръжда.

Под количката беше прикован с белезници за рамката гол труп, който лакомо гризяха хиляди плъхове.

Купчина кости с оръфана плът.