Джонатан Баркър
Четвъртата маймуна (54)

54
Портър

Ден втори, 9:23 ч.

Портър и Уотсън тръгнаха след униформения полицай по коридорите на Петдесет и първи участък и спряха пред врата на втория етаж.

— Разследващият полицай се казва Роналд Баумхард. Той ви чака вътре. — Ченгето наведе глава за секунда и после отново погледна Портър. — Между другото, съжалявам за случилото се.

Портър кимна и влезе в малката стая.

Баумхард беше нисък и як мъж на четирийсет и пет години с прошарена коса и козя брадичка. Седеше на ръба на масата и преглеждаше досие. Портър протегна ръка.

— Детектив, благодаря, че ми позволихте достъп.

Баумхард стисна ръката му.

— Не мога да си представя какво преживявате. Това е най-малкото, което мога да направя. — Той погледна Уотсън. — А вие сте?

— Пол Уотсън. Аз съм от отдела по криминалистика в Главното управление. Помагам на детектив Портър по друг случай.

— Убиецът „Четирите маймуни“? — Баумхард подсвирна. — Страшна гадост. От колко години го преследвате? Пет? Шест? А той се хвърля пред градски автобус. Спести на данъкоплатците сума пари. Надявам се, че шофьорът е дал на заден ход и после го е прегазил отново.

— Загинал е на място — каза Уотсън. — Шофьорът не е можел да направи нищо повече.

— Е, да — отговори Баумхард и го погледна странно.

Портър кимна към папката в ръката му.

— С какво разполагате?

Баумхард им направи знак да се приближат до масата, сложи там папката и я разгърна.

— Името му е Харнъл Камбъл. Снощи в десет и петнайсет влиза в денонощен магазин на една пряка оттук, насочва пистолет трийсет и осми калибър към лицето на касиера и иска съдържанието на касата и сейфа. Старата банална история, само че изборът му на магазин е бил скапан. Половината полицаи от участъка ходят в този магазин преди и след дежурство. Там направо гъмжи от ченгета. Един полицай, който не бил на смяна, стоял до хладилника с бирата. Извадил кутия „Корс Лайт“ от пакета с шест, който смятал да купи, разклатил я хубаво и после я хвърлил към вратата. Крадецът се обърнал по посока на трясъка и се загледал в експлодиращата кутия бира, а полицаят се промъкнал зад него и опрял пистолет в главата му. Първият арест с бира, за който съм чувал.

— Не знам дали „Корс Лайт“ може да се смята за бира.

— Да, жена ми я нарича тренировъчна бира — каза Баумхард. — Но явно има употреба като тактическо оръжие. Все едно, анализирахме патрон от трийсет и осем милиметровия пистолет, тъй като знаете, че това е стандартна процедура по протокол, и получихме съвпадение с…

— Куршума, който е убил съпругата ми — рече Портър.

Баумхард кимна.

— Учих заедно с вашия капитан Долтън в Полицейската академия, затова му се обадих веднага и му разказах какво става.

— Признателен съм ви за възможността да присъствам на очната ставка. Благодаря.

Телефонът на стената иззвъня. Баумхард вдигна слушалката и я доближи до ухото си.

— Баумхард. Добре, доведи го.

Минута по-късно вратата на стаята за наблюдение се отвори и вътре влезе Тарек. Лицето му се напрегна, когато видя Портър. Той протегна ръка.

— Много съжалявам, Сами. Ако бях помислил, че хлапакът наистина ще стреля, щях… Знам ли. Щях да направя нещо. Но крадците никога не стрелят. Обикновено само влизат и излизат. Боже… много съжалявам…

Тук, изглежда, всички се чувстваха виновни.

Портър се ръкува с него и стисна рамото му.

— Не те обвинявам, Тарек. Казаха ми какво си направил и как си се опитал да й помогнеш. Благодаря. Намирам утеха във факта, че последното лице, което тя е видяла, е било на приятел. Не е умряла сама.

Тарек кимна и избърса очи с опакото на ръкава си.

Баумхард се приближи до него, представи се и обясни какво ще се случи.

— Ще ви покажем шестима души. Те ще се наредят там и всеки ще държи номер. — Той погледна папката с материалите по разследването на масата. — Според вашите показания човекът, който ви е обрал, е казал: „Всички пари в торбата. Веднага.“ Ще помоля всеки от тях да пристъпи напред и да повтори тези думи. Искам много внимателно да огледате всеки. Не забравяйте, че крадецът може да не е в редицата, затова не се чувствайте длъжен да посочите някого. Трябва да бъдете сто процента сигурен, че това е извършителят. Ако имате съмнения и ако никой от тях не прилича на него, няма проблем, само ми кажете. Разбрахте ли?

Тарек кимна.

— Те не могат да ни видят, така че не се тревожете и за това. Не се тревожете за нищо, освен да откриете крадеца — даде указания Баумхард.

— Добре — отвърна Тарек.

Баумхард натисна бутона на вътрешния телефон на стената.

— Доведете ги.

Портър застана в дъното на стаята. Ръцете му бяха студени и лепкави. Той ги избърса в панталона си. Чувстваше, че сърцето му пулсира отстрани във врата му и чуваше пулса зад ушите си. Уотсън, който стоеше до него, се втренчи в бялата стая за очни ставки, когато вратата се отвори и двама униформени полицаи въведоха шестима мъже.

— Номер четири — каза Тарек. — Това е той, сигурен съм.

Баумхард погледна Портър и после отново свидетеля.

— Не искате ли да преминем през цялата процедура? Трябва да сте абсолютно сигурен.

Тарек кимна.

— Сигурен съм. Никога няма да забравя лицето му. Това е той.

Портър пристъпи напред, за да огледа по-добре хлапака.

Младежът беше висок близо метър и осемдесет според маркерите за ръста на стената, бял, наскоро излязъл от тийнейджърската възраст, с обръсната глава и многобройни пиърсинги на ушите. Дясната му ръка беше покрита с ръкав от татуировки, вариращи от дракон на рамото до птичето Туити на долната част на ръката. На лявата нямаше нищо. Гледаше напред към тях със стиснати челюсти и втренчен поглед.

Баумхард прелисти материалите в папката.

— В показанията си не споменавате нищо за татуировки.

— Той беше с яке. Не видях ръцете му — отговори Тарек. — Но има татуировка на дясното ухо. Това го помня. Знам, че казах на следователя.

— Казали сте, че крадецът треперел толкова силно, че едва държал пистолета. Сега той не изглежда много нервен — подчерта Баумхард. — Сега е спокоен и хладнокръвен.

— Той е. Вижте ухото му.

Баумхард натисна бутона на вътрешния телефон.

— Номер четири, моля, излезте напред и се обърнете наляво.

Портър можеше да се закълне, че видя хлапакът да се ухилва самодоволно, преди да изпълни заповедта, сякаш това му доставяше удоволствие. Когато заподозреният се обърна, той забеляза тъмния текст, татуиран на вътрешната страна на долната месеста част на ухото му.

— Да, виждам я.

— Къде? — попита Баумхард. — Аз виждам само един куп лайняни пиърсинги.

— Не, на вътрешната страна. Под пиърсингите, с черно мастило.

Баумхард се приближи до еднопосочното огледало и присви очи.

— Мамка му, как я видя. Аз едва я забелязах. — Той взе формуляра за ареста от масата. — Според описанието с мастилото е написано Филтър.

Тарек се обърна към тях.

— Точно така! Казах ви, че е той.

Баумхард въздъхна.

Портър сложи ръка на рамото на Тарек.

— Благодаря ти.

Тарек го погледна. В очите му се четеше болка.

— Иска ми се да бях направил повече.

— Не можеш да се обвиняваш.

Повече, отколкото се обвинявам аз.

Баумхард направи знак на единия от униформените полицаи.

— Заведи номер четири в стая за разпити. Ще имаме много дълъг разговор. — Той се обърна към Тарек и каза: — Ще ви изведем от тук по най-бързия начин. Трябва само да дадете писмени показания.

Портър сръга с лакът Уотсън.

— Хайде да отидем при чичо ти за часовника.

Уотсън се намръщи.

— Не искаш ли да наблюдаваш разпита?

Портър поклати глава.

— В момента кръвта ми кипи. Не мога да стоя тук. Мислех, че трябва да го видя, но открих, че не искам. По-добре да си тръгна.

Баумхард, който стоеше на няколко крачки от тях, започна да събира материалите по разследването.

— Искате ли да ви се обадя и да ви кажа какво е станало?

— Да, бих искал.

— Той се прави на корав, но ще се огъне. Дори ако не го направи, разполагаме с доказателството от балистичния анализ и показанията на Тарек. Виждал съм състави от съдебни заседатели, които осъждат и за по-малко.

Портър стисна ръката му.

— Благодаря още веднъж.

Уотсън го погледна и се намръщи.

— Какво?

— Нищо, малко си блед, това е всичко.

— Ще се оправя. Нуждая се от глътка свеж въздух — отговори Портър. — Да тръгваме.

Той отвори вратата, излезе в оживения коридор и се блъсна в едър детектив, който носеше картонена поставка с четири кафета от „Старбъкс“. Горещата течност изпръска и двамата и потече на пода. Уотсън отскочи встрани.

— Мамка му! — изръмжа детективът. — Не гледаш ли къде вървиш?

— Много съжалявам. Аз…

— Изобщо не ми пука. Опитваш се да изпратиш някого в клиника по изгаряния ли?

Той трескаво се залови да чисти петното върху ризата си със салфетка. Портър не беше в по-добро състояние. От ръкава и сакото му капеше кафе и на крачола на панталона му тъмнееше голямо петно. Имаше чувството, че обувката му е пълна с кафе и чорапът му е подгизнал. Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади мокра визитна картичка.

— Работя в отдел „Убийства“ в Главното управление на полицията. Изпратете ми сметката от химическото чистене и ще я платя.

— О, да, ще я платиш, и още как — отговори мъжът и грабна визитната картичка от ръката му. — Имаш късмет, че няма да те накарам да изтеглиш пари от банкомата още сега и да те изпратя до „Старбъкс“ за други кафета. — Той закрачи гневно по коридора, като мърмореше нещо за състоянието на кафето в столовата.

— Да вървим — каза Портър на Уотсън. — Апартаментът ми е по пътя към магазина на чичо ти. Ще се отбия да се преоблека.