Джонатан Баркър
Четвъртата маймуна (81)

81
Дневник

— Трябваше да гръмна онзи шибаняк преди двайсетина минути — каза господин Смит, който стоеше на прага с пушката в здравата си ръка.

— Защо не го направи? — попита майка ми.

— Не бях сигурен какво да сторя със съпруга ти. Не трябваше да става така.

— Понякога се налага да импровизираш — каза тя. — Дай да видя ръката ти.

Господин Смит тръгна към нея. Госпожа Картър неочаквано зашлеви майка ми с две ръце, все още оковани с белезници, и едва не я събори на пода.

— Какви ги вършиш, по дяволите? — злобно изсъска майка ми. Устните й кървяха.

— Можеше да сложиш край на това преди няколко дни. Знаеш ли какво ми направи той с плъха? Можеше да ме убие!

Господин Смит протегна ръце и издърпа господин Непознат в къщата, към вратата на мазето.

— Престанете да се карате. Нямаме време. Бригс повика подкрепления, докато идвахме насам.

Безжизненото тяло на татко все още лежеше на пода.

Аз не бях помръднал.

Не бях в състояние да помръдна.

Госпожа Картър бавно се приближи до мен и прокара пръсти през косата ми.

— Добре ли си?

Кимнах. Главата ми беше замаяна и мислите ми бяха объркани. Извадих снимките от джоба си и й ги подадох.

— Тези са ваши.

Тя взе снимките и бавно ги разгледа. Лицето й се изчерви.

— Къде ги намери?

— На масата в кухнята ви тази сутрин. Някой ги беше оставил там.

Господин Смит се изкикоти.

— Бригс ги остави. Извратено копеле. Намери ги в готварска книга върху хладилника и ги сложи там.

Чух стенание и осъзнах, че идва от мен. Мрачно ридание дълбоко в гърлото ми.

— Казах ви, че момчето не е добре. Не е наред с главата, никога не е било — каза майка ми. Очите й бяха студени и тъмни. Това не беше майката, от която се нуждаех в момента. Това беше другата майка. Тя не виждаше труповете на пода. Гледаше през тях, сякаш изобщо не бяха там.

Госпожа Картър се намръщи.

— Не трябва да говориш такива неща.

Майка ми се приближи до мен, хвана брадичката ми и вдигна главата ми.

— Кога за последен път взе лекарствата си?

— Аз… не знам.

— Не знам, не знам, не знам — имитира ме майка ми с напевен глас. — Искам да изтичаш до езерото и да донесеш ключовете от мястото, където ги е скрила госпожа Картър. Мислиш ли, че ще можеш да го направиш?

Кимнах.

— Да, мамо.

— Не ме наричай така. Знаеш, че мразя да ми викаш така.

— Съжалявам, майко.

— Хайде, върви. Трябва да побързаме и да заминем, преди да довтасат приятелите на този човек. — Тя кимна към трупа на господин Непознат.

Минах покрай господин Смит и госпожа Картър и тръгнах. Когато погледнах през рамо, майка ми отключваше белезниците на госпожа Картър. Те издрънчаха на пода и госпожа Картър разтри китките си.

Двете си прошепнаха нещо, като ме гледаха. Господин Смит преместваше трупа на татко.

Без да пророня нито дума повече, аз хукнах по тясната пътека, която водеше към гората.