Джонатан Баркър
Четвъртата маймуна (66)

66
Портър

Ден втори, 16:40 ч.

Телефонът на масичката до болничното легло на Портър започна да звъни толкова силно, че той трепна. Остра болка прониза крака му. Портър потрепери и потърка пресните шевове на бедрото си, а после протегна ръка и вдигна слушалката.

— Ало?

— Как се чувстваш, Сам? — попита мъжът, който преди време беше Пол Уотсън, а сега — Ансън Бишъп. В гласа му звучеше странна увереност, каквато липсваше досега. Портър знаеше, че това е истинската му същност и че самоличността на Уотсън е била само фасада.

— Чувствам се така, сякаш някой се опита да ме убие — отговори той и със свободната си ръка несъзнателно докосна раната на крака си.

— Не се опитах да те убия, Сам. Ако се бях опитал, щеше да си мъртъв. Защо ще убивам моя любим участник в играта?

Портър огледа болничния поднос на нощното шкафче, търсейки мобилния си телефон, но после си спомни, че Бишъп го беше строшил на парчета в апартамента му. Ако можеше да се свърже с Управлението, те щяха да проследят обаждането.

— Обаждам се от един от онези евтини телефони за еднократна употреба, който можеш да си купиш от всяка дрогерия, Сам. Активирах го с карта подарък, купена с пари в брой преди повече от един месец. Предполагам, че може да проследиш обаждането, ако се опиташ, но какъв е смисълът? След няколко минути телефонът ще потъне в река Чикаго при всичките други боклуци там, а аз ще бъда на километри от мястото.

— Къде е Емъри?

— Да, къде е Емъри?

— Жива ли е?

Бишъп не отговори.

Портър положи усилия и седна, без да обръща внимание на болката.

— Не е необходимо да я нараняваш. Само ни кажи какво знаеш за Талбът и ние ще го приберем. Имаш думата ми.

Бишъп се засмя.

— Вярвам ти, Сам, наистина. Но и двамата знаем, че тази игра не се играе така, нали?

— Никой друг не трябва да умира.

— Разбира се, че трябва. Как иначе ще си вземат поука?

— Ако я убиеш, ще направиш зло, Бишъп. Това те прави не по-добър от тях.

— Талбът е боклук. Той е зелена, слузеста инфекция в този свят, нещо, което трябва да бъде изрязано и изхвърлено, преди да унищожи тъканта наоколо.

— Тогава защо нараняваш Емъри? Защо не убиеш него?

Бишъп въздъхна.

— За да падне царят, трябва да бъдат пожертвани пионки.

— Това не е игра.

— Всичко е игра, Сам. Всички ние сме играчи на дъската. Нищо ли не научи от дневника ми? Мислех, че популярният психолог в теб вече ще е свързал парчетата. Отдавна научих, че за да накажеш най-добре бащата за греховете му, трябва да го накараш да преживее болката на детето си. Човек като Талбът очаква рано или късно да плати за престъпленията си. Той е психически подготвен. Чака да дойде денят. Ако го хвърлиш в затвора, Талбът няма да си вземе поука, няма да еволюира, няма да се поправи. Ще излежи присъдата си, ще излезе и ще направи нещо още по-лошо. Но отнемеш ли детето му като наказание за провиненията му? Е, това е съвсем нова игра. Той ще проклина действията си всяка минута до края на живота си. Няма да мине и час, в който Талбът няма да съзнава, че детето му е умряло заради неговите грехове.

— Емъри е невинна — каза Портър.

— Тя е много смела. Казах й, че саможертвата й ще донесе промяна към по-добро. Обясних й, че баща й им е навлякъл това, и мисля, че разбира.

Бишъп говореше за нея в сегашно време. Дали все още беше жива?

— Моля те настойчиво да се опиташ и да разбереш и ти. За мен е важно да разбереш. Да свържеш всичко, което ти предоставих. Да разгадаеш ребуса. Ти държиш отговора на дланта си, или по-скоро го държеше.

— Ти каза, че всичко, от което се нуждая, е в дневника.

Бишъп отново въздъхна.

— Така ли казах?

Портър прелисти с палец страниците на тефтерчето.

— Стигнах почти до края.

— Да, Сам. Почти до края. — Бишъп си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна. — Предполагам, че твоите приятели вече са в апартамента ми. Вероятно това ще хвърли малко светлина.

— Къде е Емъри, Бишъп?

— Елементарно е, както ти каза вчера. Жалко, че се наложи да прекратим фарса. Много се забавлявах, докато играех на детектив с теб и приятелите ти. Липсват ми и колегите ми от лабораторията по криминалистика.

— Защо го правиш? Защо се престори на криминалист? Защо убеди Китнър да се самоубие? Какъв беше смисълът?

Бишъп пак се засмя.

— Да, защо. — Той замълча за момент. — Предполагам, че бях любопитен за теб, Сам. Ти ме преследваш вече пет години в тази наша малка игра на котка и мишка. Исках да те разбера по-добре. Веднъж татко каза: „По-добре е да танцуваш с дявола, да знаеш.“ Трябваше да те опозная. Няма да лъжа, предизвикателството интригуваше и мен. Хубаво е да отправяш предизвикателства към себе си, не мислиш ли?

— Мисля, че си напълно откачен — отговори Портър.

— О, недей така. Учи се от уроците на баща ми. Да говориш зло води до повече зло, а в света вече има предостатъчно.

— Пусни я, Бишъп. Отстъпи. Сложи край на това.

Бишъп се прокашля.

— Имам още няколко кутии за теб, Сам. Нови кутии. Опасявам се обаче, че няма да имам време да ги изпратя по пощата. Нали няма да имаш нищо против, ако ги оставя за теб? Някъде, където ще можеш да ги намериш.

— Къде е Емъри? — за пореден път повтори Портър.

— Може би вече съм ги оставил. Вероятно трябва да попиташ Клеър и Наш.

— Ако я нараниш, ще те убия — изръмжа Портър.

— Тук-там, Сам. Тик-так.

Щрак.

Линията прекъсна.

Портър задържа слушалката до ухото си. Чуваше само собственото си дишане. След това я остави на вилката.

Тик-так.

Бишъп играеше друга игра.

Портър стана от леглото. Движеше се бавно и притискаше с ръка раната. Шевовете дърпаха плътта му, но устояха. Той прекоси стаята, отиде до шкафа и извади найлоновата торба с обувките си. Нямаше следа от дрехите му. Бяха срязали панталона му. Вероятно вече беше в контейнер за боклук заедно с ризата му.

По дяволите.

Портър започна да издърпва чекмеджетата, докато откри зелени хирургични дрехи и ги облече. Бяха му малко тесни, но трябваше да свършат работа. Посегна към обувките си и спря, когато забеляза, че вътре има нещо, — пликчето за веществени доказателства с джобния часовник.

Часовникът блестеше на светлината на флуоресцентните лампи.

Сърцето му заблъска в гърдите и дъхът му секна в гърлото.

Възможно ли е да е толкова елементарно?