Джонатан Баркър
Четвъртата маймуна (50)

50
Портър

Ден втори, 8:56 ч.

— Може да ме попиташ.

Уотсън се обърна към Портър, а после отново насочи поглед към пътя отпред.

— Помислих си, че ако искаш да говориш за това, ще го направиш. Не е необходимо. — Той дълго мълча и после колебливо продължи: — Чух това-онова, предимно от Наш. Исках да ти кажа колко много съжалявам, но така и не ми се предостави удобна възможност. Съжалявам.

— Съжаляваш, че не си ми казал, или съжаляваш, че съпругата ми е мъртва?

Уотсън пребледня.

— Аз само…

Портър се прегърби и поклати глава.

— Не, почакай. Не трябваше да го казвам. Нервен съм. Притискат ме да отида на психиатър и аз знам, че трябва, необходимо е, но всяка клетка в тялото ми възразява. Все едно когато си дете и родителите ти кажат да направиш нещо, а ти правиш обратното, защото не искаш да направиш това, което ти казват, дори ако е правилно. Аз съм едно твърдоглаво магаре.

Уотсън леко кимна и се засуети с пликчето за веществени доказателства в ръцете си. Джобният часов ник изтрака вътре.

— Наш каза, че тя била застреляна.

Портър кимна.

— Винаги си правехме кафе сутрин, преди да тръгнем на работа. В онази нощ се свърши млякото, затова тя отиде до магазина да купи една кутия, за да имаме на другия ден. Бях заспал, докато гледах телевизия в спалнята. Не съм я чул кога е излязла. Вероятно не е искала да ме буди. Станах и намерих бележка на възглавницата й, в която беше написала, че отива за мляко. Беше единайсет и половина и тъй като бях заспал, не знаех дали е излязла преди пет минути или преди два часа, но бях спал три часа. Това прави тази работа с теб — тичаш ли тичаш и когато най-после имаш възможност да си поемеш дъх, те застига и рухваш. Както и да е, реших да чакам. Станах и отидох в дневната да чета книга. Минаха още двайсет минути и започнах да се изнервям. Обикновено ходим в минимаркета на ъгъла през една пряка, най-много десетина минути отиване и връщане и може би още пет вътре в магазина. Тя вече трябваше да се е върнала. Позвъних на мобилния й телефон, но се включи гласовата поща. Десет минути по-късно реших да отида там. — Портър млъкна, вперил очи в пътя. — Видях полицейските лампи. Завих зад ъгъла на „Уиндзор“, видях лампите и разбрах какво се е случило. Разбрах, че е моята Хедър. Побягнах. Стигнах до магазина и видях, че сградата е отцепена. Пет-шест патрулни коли бяха блокирали улицата. Проврях се под лентата за местопрестъпление и един от униформените полицаи сигурно ме е познал, защото си спомням, че чух името си. След това някой ме хвана за ръката, после друг и трети… Струва ми се, че по-скоро беше кошмар, отколкото нещо, което се е случило в действителност.

— Вероятно си бил в шок.

Портър кимна.

— Вероятно.

— Обир?

— Да. Някакъв хлапак. Според Тарек, нощния касиер, Хедър била в дъното на магазина, когато бандитът нахлул и тикнал пистолет в лицето му. Познавам Тарек от четири години. Добър човек, наближава трийсетте, има жена и две деца. Както и да е, Тарек каза, че хлапакът насочил пистолета към него и му заповядал да изпразни касата. Тарек бил обиран и преди това и знаел, че не трябва да се съпротивлява, затова започнал да изважда парите от касата и да ги слага в кесии. Имал триста долара и монети. Хлапакът треперел ужасно и ти знаеш, че това е най-лошият вид обирджия. Спокойните обирджии се държат така, сякаш извършват бизнес транзакция — всеки изиграва ролята си и си тръгва по пътя. Нервните обаче са друга история. Хлапакът едва държал пистолета и Тарек си помислил, че като нищо ще натисне спусъка. И той направил точно това, само че не застрелял Тарек, а жената, която не забелязал, когато влязъл в магазина. Тя го стреснала. Завъртял се и натиснал спусъка. Куршумът улучил Хедър в дясната страна на гърдите, минал право през подключичната артерия и излязъл.

Уотсън наведе глава и се втренчи в ръцете си.

— Кръвта й сигурно е изтекла бързо. Не можеш да направиш нищо.

Портър подсмръкна и рязко зави по „Рузвелт“.

— Стрелецът избягал, без да вземе парите. Тарек се обадил на 911 и се опитал да спре кървенето, но както ти каза… не можеш да направиш нищо.

— Много съжалявам.

— И знаеш ли кое е най-гадното? Когато си тръгвах за вкъщи в онази вечер, спомних си, че млякото е на привършване. Щях да се отбия да купя, но когато се приближих, видях, че в минимаркета има много хора, затова се отказах и реших да отида по-късно. Можеш ли да повярваш? Загубих… защото ме домързя да стоя няколко минути на опашка.

— Не трябва да мислиш така.

— Не знам какво да мисля. Не знам какво трябва да направя. Не смятам, че ще мога да стоя в апартамента още един ден. Съседите ме зяпат в коридора, всички се държат много внимателно и мило с мен. Нищо не е наред. Дори това… — Портър размаха ръка между тях.

— Мислех, че ако взема теб, ще бъде по-лесно, отколкото с Наш или Клеър, но не е по-различно. От една страна, искам да говоря за това с някого, който… — Той се прокашля. — Някой, който не я познаваше. От друга страна, изобщо не искам да говоря за това, а от трета, нямам представа какво да направя. По време на работата ми в отдел „Убийства“ ми се е налагало да съобщавам на много семейства за смъртта на техен близък любим човек. Претръпнах, станах безчувствен. Двайсет и три години съобщавам на хората тази новина. Болката е станала постоянна за мен. Ще повярваш ли, че съм подготвил две-три речи? По една за всеки сценарий. С Наш хвърляме ези-тура кой да изнесе речта за смъртта. Казвам им какво се е случило, обяснявам, че любимият им човек е на по-добро място, че трябва да продължат по-нататък и да превъзмогнат личната си трагедия и че времето лекува. Сега всичко това ми се струва пълни тъпотии. Когато загубих… загубих Хедър… Боже, дори не мога да го изрека на глас, без да се задавя. Тя сигурно би искала да се съсредоточа върху хубавите спомени и да забравя изминалите няколко седмици, а не да позволя те да определят връзката, която имахме. Но аз не мога да го направя. Задавям се всеки път, когато видя нещо нейно — книгата, която тя четеше и която никога няма да довърши, четката за зъби, която никога повече няма да използва, дрехите й, пощата й. Играехме „Скрабъл“ веднъж седмично и последната игра все още е на дъската. Не мога да се насиля да я прибера. Гледам плочките, които тя е наредила, и се чудя каква ли щеше да бъде следващата й дума. Будя се посред нощ, протягам ръка към нейната страна на леглото и намирам само студени завивки.

Портър отново увеличи скоростта и изпревари такси, което намали, за да завие надясно, а после рязко завъртя волана наляво, за да избегне миниван, който излизаше от „Бъргър Кинг“.

— Може би трябва да включим лампата — предложи Уотсън. — Или може да карам аз, ако искаш.

Портър избърса очи с ръкава на ризата си.

— Не. Добре съм. Ще ми мине. Трябваше да те предупредя, преди да се качиш в колата. Би трябвало да разкажа всичко това на психотерапевт, не на новобранец криминалист.

— Трябва да говориш с някого. Така се лекуваме. Да го държиш в себе си не е здравословно. Ще се разпространи като рак в теб.

Портър се подсмихна.

— Сега пък говориш като психиатър. Това може би е най-дългото слово, което съм те чул да произнасяш, откакто се познаваме.

— Една от научните ми степени може би е психология — глуповато каза Уотсън.

— Сериозно? Почакай, една от степените ти?

Младият мъж кимна.

— В момента работя върху трета.

Портър профуча на жълт светофар и рязко свърна, за да избегне фолксвагена, който се включваше в трафика.

Кокалчетата на пръстите на Уотсън побеляха, когато Портър превключи на трета скорост и направи десен завой от далечната лява лента, като едва не блъсна един червен буик.

— Мисля, че аз трябва да карам. Така поиска капитанът.

— Почти пристигнахме.

— Не съм сигурен дали там е най-доброто място за теб.

— Не мога да не отида. Ако е той, трябва да го видя.

Те завиха по Петдесето Авеню и спряха пред участъка. Паркър паркира на място за инвалиди и сложи на таблото полицейската си карта. Бръкна в кобура под мишницата си, извади пистолета си „Берета“ и го пъхна под седалката, а после погледна джобния часовник в ръката на Уотсън.

— Къде каза, че е магазинът на чичо ти?

— Нарича се „Забравени антики и колекционерски вещи“, на Уест Белмонт.

— Дай ми часовника — рече Портър. — Не искам да оставям без надзор веществено доказателство.

Уотсън му даде часовника и Портър го пусна в джоба си.

— Сигурен ли си, че идеята е добра? — попита Уотсън.

— Мисля, че идеята е ужасна, но трябва да видя хлапака.