Джонатан Баркър
Четвъртата маймуна (38)

38
Портър

Ден първи, 18:18 ч.

Портър последва Еспиноза от стаята с убийството до главното подземно помещение. Трима от хората на Еспиноза се бяха скупчили в отсрещния десен ъгъл. Встрани от тях имаше купчина щайги. Портър се приближи и видя имената, избродирани на униформите им.

— Броган, Томас и Тибидо. Пръв заговори Тибидо:

— Беше точно както казахте. Проследихме плъховете и повечето от тях се отправиха от трупа към този ъгъл. Скриха се зад боклуците и ние решихме, че тук отзад сигурно има нещо. Открихме отвора на тунела, запушен с щайги. — Той посочи към широка дупка, издълбана в бетонната стена. Овалният отвор беше висок два метра и нещо и широк метър и осемдесет и укрепен с периметър от камък. В началото на тунела започваха тесни релси и чезнеха в гърлото му.

— Дядо ми каза за тунелите. В началото на XX век са ги използвали да пренасят въглища от реката до сгради в центъра на града — каза Броган, освети тунела с фенерчето си и разкри малка вагонетка, не по-голяма от количка за пазаруване. Въпреки че вагонетката сигурно беше на стотина години, колелата лъщяха от наскоро сложена смазка.

— Някой от вас има ли комплект за снемане на отпечатъци? Вагонетката е използвана.

Томас кимна.

— Ще се заема. — Той извади малък пакет от колана си, коленичи до вагонетката и започна да я поръсва с дактилоскопичен прах. Пръстите му се движеха сръчно, като на опитен професионалист. Портър не можа да не се зачуди какво е работил този човек, преди да стигне до специалните сили.

Портър беше живял в Чикаго повече години, отколкото го беше грижа да си направи труда да преброи, но и до днес нямаше представа за съществуването на тунелите. Мислите му се насочиха към предишните жертви на У4М, къде бяха отвлечени и къде бяха намерени. Ако тунелите минаваха под целия град, беше възможно убиецът да ги е използвал през цялото време, за да превозва телата. В това имаше логика. Така и не бяха разбрали как ги е пренасял през града, без да ги види някой. В края на краищата, той беше оставил някои от труповете в райони с оживено движение, без да има нито един свидетел. Сюзан Деворо беше положена на пейка близо до центъра на гара Юниън, покрита с мръсно одеяло. Вероятността някой от тунелите да пресича Юниън беше голяма. За да изнесе тялото й над земята, той сигурно беше минал през охраната, десетина амбулантни търговци и кой знае колко пешеходци. Дори посред нощ маршрутът беше оживен. Но под земята? Да, точно така.

— Проверих вагонетката — каза Томас. — Открих частичен отпечатък тук долу на задното ляво колело. Би трябвало да е достатъчен, за да намерите попадение, ако извършителят е в системата.

— У4М никога не е оставял отпечатък, но предполагам, че щом възнамеряваш да изскочиш пред автобус, потайността вече няма значение.

Томас вдигна лентата с отпечатъка, която беше сложил в прозрачно найлоново пликче.

— Ето го, детектив.

Портър го взе и го вдигна към светлината. Беше повече от половин връх на пръст. Достатъчен бе за идентифициране.

— Добра работа, Томас. — Той го пусна в джоба си и се обърна към сержанта: — Еспиноза, работи ли радиопредавателят ти?

Едрият мъж погледна предавателя си и поклати глава.

— Изгубихме връзка в момента, в който слязохме по тези стълби. И мобилните телефони нямат покритие.

— Ако тръгнем по онзи тунел, какво да направим, за да не се изгубим?

Портър си представяше десетки тунели, които се разклоняват в множество посоки — подземен лабиринт. Предполагаше, че градската управа има карти, но колко точно бяха тунелите? Особено след като някои са били построени за контрабанда на алкохол.

Сержантът извади малък флакон с боя от раницата си.

— Споменах ли, че съм бил бойскаут?

— Добре, води ни тогава.

Еспиноза тръгна пръв, последван от Томас и Тибидо, а после Портър и накрая Броган. Един по един те минаха покрай вагонетката и влязоха в тунела. Въздухът веднага стана влажен и хладен. Портър си помисли, че температурата сигурно е десетина градуса. Стените на тунела бяха гладки и издялани от варовик. Дори в днешния свят прокопаването на такова нещо би било трудна задача. Как бяха успели да постигнат този подвиг преди стотина години? Колко хора бяха умрели тук?

„Най-малко още една душа се е присъединила към тях тази седмица“ — помисли си Портър.

Тук-там от тавана капеше вода. Не беше достатъчно, за да ги разтревожи, но правеше земята хлъзгава. Портър не беше облечен за изследване на пещери. Черните му мокасини предлагаха малко сцепление.

Двайсетина минути по-късно петимата мъже стигнаха до завой, последван от разклонение, и спряха. Еспиноза вдигна високо фенерчето и насочи лъча към три възможни пътя.

— Някакви предложения?

Портър коленичи в средата.

— Освети това тук долу.

Сержантът пренасочи светлината. Другите също осветиха мястото. Портър огледа релсите. Само на едната имаше следи от скорошна употреба, онези, които завиваха наляво.

— Натам.

Еспиноза разклати спрея с боята и нарисува на стената стрелка, която сочеше обратно към пътя, по който бяха дошли, и след това продължиха.

Портър се взря в мрака. Непрогледен. Не проникваше никакъв лъч светлина. Сигурно входът за ада беше нещо такова. Какво щеше да се случи, ако тунелът се срутеше зад тях? Въздухът беше разреден. Чувстваше се отчаяние. Колко изолирани бяха от реалния свят?

Той погледна айфона си. Нямаше покритие.

Еспиноза вдигна десния си юмрук, спря и насочи напред оръжието си.

— Виждам светлина там горе — прошепна той.

— Навън? — попита Томас.

— Не мисля. Не е достатъчно ярка. Ела с мен. Останалите чакайте тук.

Портър се наведе, извади пистолета от кобура под мишницата си, освободи предпазителя и насочи дулото към тавана.

Ами ако в тунела започнеха да летят куршуми? Рикошетът в каменните стени щеше да е смъртоносен. Въпреки че носеше бронежилетка, пак имаше много открити и уязвими места. Бързият поглед в очите на другите мъже му каза, че и те си мислят същото. Броган беше извадил голям нож от калъф на бедрото си. Явно предпочиташе това оръжие за бой от близко разстояние пред картечния пистолет, преметнат на гърба му. Тибидо държеше пистолет „Глок“.

— Портър! — Гласът на Еспиноза отекна по гладкия камък.

Портър се изправи и хукна по тунела към светлината. Командосите го последваха. Намериха сержанта и Томас, които стояха в средата на нещо като подземие.

Прожектор високо горе на стената осветяваше пространството, по някакъв начин включен към електрическата мрежа на града. На тавана имаше капак на улична канализационна шахта, водещ към улицата. Еспиноза посочи с оръжието си към пода.

— Там.

Портър проследи погледа му.

На земята една до друга бяха наредени три бели кутии, всяка завързана с черна връв. На кутията в средата беше написана една-единствена сума — „Портър“.

— Ръкавици?

Тибидо извади един чифт от джоба си. Портър ги надяна на ръцете си и внимателно дръпна връвта на първия пакет. След това махна капака…

Върху подложка от памук лежеше човешко ухо.

— Каква гадост — възкликна Броган и отстъпи назад.

Портър отвори следващата кутия, разкривайки две очи. Сини. От едното още висеше зрителният нерв, сбръчкан и втвърден, изсъхнал и залепнал за памука с тънка диря от кръв. Последната кутия съдържаше език.

Портър не беше проверил дали трупът в „Мълифакс“ има език. Очите и едното ухо липсваха, но той предположи, че са ги изгризали плъхове.

— Мисля, че тези принадлежат на жертвата в подземието. Ще трябва да ги предадем на съдебния лекар, за да разберем със сигурност.

— Няма да съм аз — заяви Броган. — Няма да ги занеса.

— Нито пък аз, шефе — присъедини се към него Тибидо. — Тук има лоша магия.

— Шибани страхливци — рече Томас, извади три найлонови пликчета от раницата си и ги даде на Портър.

— Ако ги сложите тук, детектив, аз ще ги занеса.

Портър поклати глава.

— Засега ще ги оставим тук. Ще помоля криминалистите да обработят цялото помещение. — Той се изправи и посочи стълбата. — Убиецът иска да се качим там. Няма друга причина да я остави там. Мястото е отбелязано с кръстче.

— Залавям се. — Еспиноза преметна оръжието си на рамото и започна да се катери по стълбата. — Прикривай ме, Броган.

— Слушам. — Той коленичи под стълбата и насочи картечния си пистолет към капака на шахтата.

Сержантът стигна до горе и бутна металния капак. Трудно му беше да хване здраво и да отмести дебелата стомана от тази позиция. Портър знаеше от опит, че капаците тежат петдесетина килограма. Еспиноза изсумтя и блъсна встрани капака. В помещението нахлу дневна светлина. Портър засенчи очи.

Сержантът извади пистолет „Глок“ от кобур на бедрото си и го зареди, а после с едно-единствено бързо и плавно движение се изтегли през отвора и се претърколи вдясно. Броган остана в основата на стълбата, насочил нагоре оръжието си.

— Чисто! — извика сержантът.

— Качвайте се, детектив — каза Броган.

Портър започна да се катери по стълбата. Чувстваше се уморен. Топлината на слънцето прогони студа от костите му. Подаде глава на повърхността и видя, че се намира в средата на кръстовище в жилищен квартал. Нямаше движение. Къщите бяха в различни етапи на строеж.

— Предполагам, че това е жилищният комплекс „Мурингс Лейксайд“.