Джонатан Баркър
Четвъртата маймуна (60)

60
Дневник

— Е, поне такъв беше планът да открадне всичките пари и да избяга. Но не знам дали ги е задигнал. Саймън говореше много, но в действията му имаше какво да се желае.

— Те са намерили бежова метална кутия под леглото ви. Там ли сложи парите съпругът ти? — попита баща ми.

Госпожа Картър повдигна рамене.

— Не знам.

Майка ми отново се хвърли към нея и този път беше по-бърза от татко. Ръцете й сграбчиха косата на другата жена и я дръпнаха силно. Госпожа Картър изпищя и замахна към майка ми със свободната си ръка. Ноктите й оставиха червена драскотина върху ръката на майка ми.

— Достатъчно! — изрева баща ми, разтърва ги и застана между тях.

Майка ми пусна госпожа Картър, изсумтя и отстъпи крачка назад.

— Тази жена прави така, че да убият всички ни.

— Какво точно взе той? — попитах. Въпросът беше логичен и се надявах, че ще разсея напрежението.

Госпожа Картър докосна леко скалпа си и потрепери, а после присви очи и погледна майка ми.

— Мъртви сме.

Баща ми я бутна на походното легло.

— Отговори на въпроса на момчето ми.

Тя се ухили самодоволно.

— Колко си корав. Блъскаш жена, окована с белезници в мазето ти. — По ноктите й беше засъхнала кръв и госпожа Картър започна да я чопли. — Саймън познаваше делата им по-добре от тях. Ако те мислят, че той е избягал, сигурно са разтревожени. — Тя погледна обвинително родителите ми. — Вие двамата явно сте свършили отлична работа, за да изглежда така, сякаш Саймън е офейкал, затова съм убедена, че те са вбесени. Доведохте ги право при вас.

— Какво е откраднал от тях? — отново попита баща ми. Беше ядосан. Нямаше да пита трети път, не и учтиво.

Госпожа Картър заряза ноктите си и въздъхна дълбоко.

— Преди около месец Саймън ми каза, че двамата собственици на фирмата започнали да се държат странно, потайно — поне повече от обикновено. Не го поканили на няколко съвещания, на които мислел, че трябва да присъства. Започнали да работят по никое време. На няколко пъти му се сторило, че някой е ровил в нещата му. Имал чувството, че хората шушукат зад гърба му и че се готвят да го уволнят или нещо по-лошо. Саймън започна да носи документи вкъщи и да им прави копия. Казах му, че е луд. Ако го хванеха, не се знаеше какво може да се случи. Той обаче продължи. Копира десетки папки. Каза ми, че било застраховка. Ако те се опитали да го наранят или да го отстранят от бизнеса, щял да оповести публично документите.

Баща ми прокара пръсти през косата си.

— Звучи като много опасна игра.

Госпожа Картър кимна.

— Миналата седмица, когато го изтеглиха от най-голямата му счетоводна задача, той каза, че ще използва информацията, която е събрал, за да присвои пари в офшорна банка, за да можем да избягаме, да изчезнем.

— Но ти не знаеш дали го е направил, така ли?

Тя поклати глава.

— И да го е направил, не ми каза. Миналата седмица се карахме толкова много, че не знам дали би ми казал.

Очите й се напълниха със сълзи и ми стана неудобно, докато я гледах. Наведох глава и подритнах прахоляка на пода.

— Какво направи съпругът ти с документите, които е копирал? — попита баща ми.

Госпожа Картър повдигна рамене.

— Не знам. Не ми каза. И сега е мъртъв.

Татко се обърна към майка ми:

— Хора като тези по-скоро ще ни убият всичките, отколкото да рискуват кирливите им ризи да излязат на бял свят. Може би трябва да заминем.

— Може би първо трябва да ги убием — тихо отговори майка ми.

— Познавам онзи човек. Това е само началото — каза госпожа Картър. — Той ще дойде пак, вероятно скоро, вероятно с други. Бягството е единствената възможност за избор.