Джонатан Баркър
Четвъртата маймуна (90)

90
Портър

Ден втори, 17:40 ч.

Портър стигна до единайсетия етаж и му се догади. На вратата с прясна кръв, която се стичаше надолу по избелялата зелена боя, бяха написани думите „НЕ ГОВОРИ ЗЛО“. В прахоляка в краката му бяха захвърлени човешки език и окървавени клещи.

Това беше неговият етаж.

Портър пусна предавателя в джоба си, изключи фенерчето, стисна бейзболната бухалка и бутна тежката метална врата. Влезе в пространството бързо и приведен, без да обръща внимание на пулсирането в крака си.

Коридор, осветен от свещи.

Покрай стената вляво бяха наредени малки бели свещи, широки два-три сантиметра и високи пет сантиметра. Бяха поставени на разстояние десетина метра и после чезнеха зад ъгъла.

Портър извади мобилния телефон от джоба си, но пак нямаше сигнал. Прибра го и завъртя бухалката в ръцете си.

Изведнъж във въздуха се разнесе песен на „Гънс енд Роузис“.

Добре дошла в джунглата. Ние я приемаме всеки ден…

Портър едва не изпусна бухалката, когато се опита да запуши ушите си. Той притисна длани от двете страни на главата си, държейки бухалката с върховете на пръстите си. Не беше чувал такъв силен звук. Все едно стоеше на първия ред на концерт. Не виждаше тонколони, но музиката явно звучеше отгоре и зад ъгъла.

Тръгна по коридора.

Не изглеждаше възможно, но музиката се засили. Портър можеше да се закълне, че пламъците танцуваха в ритъм с бас китарата.

Когато стигна до дъното на коридора и беше готов да завие зад ъгъла, той нямаше друг избор, освен да свали длани от ушите си и да хване бухалката с две ръце. Втурна се иззад ъгъла, вдигнал бухалката и влачейки кървящия си крак. Озова се в преддверие, осеяно с останките от бизнеса, който някога беше заемал пространството.

В средата на помещението имаше бюро, обградено от свещи, поставени на пода. На бюрото беше сложен очукан преносим стереорадиокасетофон, какъвто Портър не беше виждал от двайсет години. Черната пластмасова кутия беше покрита с прах и боя, едната от двете вратички липсваше и цифрите на радиостанциите под стъклото едва се виждаха под паяжина от пукнатини. На дисплея в ритъм с музиката потрепваха и танцуваха разноцветни светлини, море от червено, зелено, жълто и синьо. Отгоре се подаваше жица, която се виеше като змия върху бюрото и свършваше в четири големи тонколони, натрупани до една от трите отворени асансьорни шахти. На бележка, прикрепена на предната страна на радиокасетофона, пишеше: „Смениш ли канала от 97.9, ще те хвърля от покрива. Подпис, приятелите ти местните инженери.“ Отдолу някой беше надраскал: „Да живее класическият рок.“

Цялата апаратура беше включена в червен генератор „Бригс енд Стратън“, който пухтеше вдясно от Портър. Той протегна ръка и щракна лостчето. Генераторът изпращя и се изключи. Музиката спря.

— Не харесваш ли „Гънс енд Роузис“? — разнесе се гласът на Бишъп от малкия предавател в джоба на Портър.

Той го извади и натисна бутона за говорене.

— Къде си, да ти го начукам?

— Забравих да ти кажа коя стана госпожа Картър в новия си живот.

— Какво?

— Лиза Картър умря в същия ден като баща ми, но възкръсна, с чисто нова самоличност, която да съответства на новия й живот. Искаш ли да знаеш новото й име? Мисля, че ще го познаеш.

Портър чуваше гласа на Бишъп не само от пращящия предавател, но и отнякъде другаде. Реалният му глас отекваше като ехо някъде наблизо. Детективът обаче не можеше да определи къде е източникът. Ушите му все още кънтяха. Около асансьорите имаше четири отворени входа, по два от всяка страна. Свещите около бюрото не позволяваха да се види в мрака отвъд. Портър усещаше очите на Бишъп, които го гледаха.

— Не искаш ли да знаеш коя стана госпожа Картър след онзи ден в дома ни?

Портър тръгна към първия отворен вход, вдигнал бухалката, готов да замахне.

— Недей.

Той се вцепени.

Сянката в отсрещната страна на помещението се раздвижи. От мрака се появи Ансън Бишъп, който буташе Артър Талбът на канцеларски стол с колелца. Ръцете, краката и торсът на Талбът бяха залепени с тиксо за стола. На очите му имаше грубовата превръзка и от устата му капеше кръв. Ансън Бишъп стоеше зад него, опрял нож в гърлото му.

— Здравей, Сам.

Портър се приближи предпазливо, оглеждайки помещението.

— Къде е тя?

— Имаш ли пистолет, Сам? Ако имаш, ще те помоля да го оставиш в коридора.

— Нося само това. — Портър вдигна бухалката.

— Може да я задържиш, ако ще се чувстваш по-добре. Но спри там. Не е необходимо да идваш по-наблизо.

Талбът издаде плачливо стенание и главата му клюмна настрана.

Портър чу сирени в далечината.

— Позволи ми да го закарам в болница. Не е нужно да умира.

— Всички ще умрем, Сам. Само че някои са по-добри в това отношение от други. Не е ли така, Арти?

Бишъп натисна ножа в гърлото на Талбът, откъдето се появи тънка струйка кръв. Талбът не реагира. Сигурно беше в шок. Бишъп отново погледна Портър и се намръщи.

— Трябва да отидеш да прегледат крака ти. Всичките онези стъпала може би не бяха добра идея.

Портър погледна надолу и видя, че целият крачол на панталона му е подгизнал от кръв. Шевовете явно се бяха разкъсали. Той притисна ръка до раната и през пръстите му се процеди кръв. Зави му се свят. Бухалката се изплъзна от лявата му ръка и падна на пода.

— Нищо ми няма.

— Ти си добър детектив, Сам. Би трябвало да го знаеш. Знаех си, че ще разгадаеш ребуса. И винаги поставяше другите преди себе си. Това е достойно за възхищение. Нещо, което не се среща напоследък, вече не.

Портър си пое дълбоко дъх и положи усилия да остане прав, без да обръща внимание на снежинките, които затанцуваха пред очите му. Сирените се приближаваха.

— Скоро ще дойдат. Все още имаш време да постъпиш правилно. Кажи ми къде е Емъри и пусни Талбът. Избягай. Не мога да те гоня в това състояние.

Бишъп доближи стола с колелца до първата отворена асансьорна шахта. На устните му играеше усмивка.

— Да го пусна ли?

— Не! Недей! — Портър се втурна към него.

Бишъп вдигна ръката си с ножа и го насочи към детектива.

— Спри! Не се приближавай!

Портър застана неподвижно.

Кръвта на Талбът капеше от върха на острието и се стичаше по ръката му. Столът беше на не повече от метър и половина от шахтата, спускаща се единайсет етажа надолу плюс сутерените. Портър се опита да пресметне височината, но съзнанието му беше замъглено. Трийсет метра? Трийсет и седем? Не беше сигурен. Всъщност нямаше значение. Беше достатъчно високо.

— За Емъри разбирам, но защо искаш да защитиш този боклук? Скоро ще видиш файловете, Сам. Сигурен съм, че Клеър и момчетата вече са ги намерили. Този човек има пръст във всяка мръсна сделка, която се е осъществявала в града от трийсет години. Всички убийства и корупцията, които ти живееш, за да предотвратиш, той живее, за да ги създава. Колко души са умрели заради него? Колко още ще умрат, за да може Талбът да пълни джобовете си?

Отвън се чу равномерното тракане на перки на приближаващ се хеликоптер, който се снишаваше над покрива. Бишъп също го чу и бързо стрелна очи към тавана и после отново към Портър.

— Струва ми се, че приятелите ти вече пристигнаха.

— Те идват от покрива, а специалните части сигурно вече изкачват стълбите. Времето ти изтича, Бишъп. Играта свърши. — Зрението на Портър се замъгли за секунда и краката му се огънаха. Той положи усилия да остане прав.

— Дръпни се от Талбът и падни на колене.

Бишъп бавно завъртя стола в кръг.

— Този свят ще бъде по-добро място без него, не мислиш ли? Това би искал татко.

— По какъв начин е свързан партньорът на Кърби? — попита Портър, за да отвлече вниманието му. — Мъжът, който е застрелял баща ти.

— Какво?

— Кърби е планирал да избяга с майка ти и онази госпожа Картър, но другият мъж? Онзи, когото ти наричаш господин Непознат? — На Портър му беше трудно да стои прав. Тялото му натежа. Доспа му се. Трябваше обаче да кара Бишъп да говори, достатъчно дълго, докато дойдат подкрепленията. Достатъчно дълго…

— Името му беше Фелтън Бригс. Работеше за нашия приятел тук — отвърна Бишъп и отново завъртя стола с Талбът. — Мисля, че беше специалист по охраната. Попитах Арти за него, но той не пожела да ми отговори, само бръщолевеше за очите си. „Не виждам! Не виждам!“ Дрън-дрън. Накрая се наложи да го накарам да млъкне. Трябваше да видиш това.

— Замесен ли беше Бригс?

— Докато не застреля баща ми, той вероятно беше единственият невинен човек в дома ни в онзи ден. Само си вършеше работата. Нямаше представа, че Кърби е замесен и със сигурност не знаеше, че Кърби смята да го убие.

Тялото на Талбът рязко потрепери на стола и главата му се отпусна назад. Пръстите му се разпериха в странна форма, сякаш всеки мускул в тялото му започна да се гърчи конвулсивно.

— Той изпада в шок. Трябва да ми позволиш да го закарам в болница — каза Портър.

Бишъп се усмихна.

— Приятелите ти ще дойдат скоро. Но се тревожа за теб. Добре ли си? Изглеждаш ужасно блед, Сам.

Портър не беше добре. Виждаше двоен образа на Бишъп и ръцете му бяха вцепенени. Искаше да протегне ръка, да вземе бейзболната бухалка, да се нахвърли върху Бишъп, да го пребие до безсъзнание и да превърне главата му в купчина кървава пихтия, но в момента трябваше да се съсредоточи да стои на краката си и да не припадне.

— Какво е новото име на госпожа Картър?

Лицето на Бишъп засия.

— А, да! В цялото вълнение за малко да забравя. Благодаря ти, че ми напомни, Сам.

Талбът се беше отпуснал неподвижно. Портър не можеше да разбере дали той диша.

— Майка ми смени името си на Емили Джерард — продължи Бишъп. — Отне ми няколко години, докато го науча. За жалост мисля, че тази самоличност престана да съществува или пък тя е измислила как да живее анонимно. Опитах се да я издиря, но името така и не се появи. Никакви данни за кредитни карти или за продажби на земи, нищо. Мисля, че никога не го е използвала. Госпожа Картър обаче използва новата си самоличност. Дори не се опитва да се скрие. Името сигурно ти е познато. Чувал си го през последните няколко дни. Госпожа Картър се прекръсти на Катрина Конърс.

Мозъкът на Портър беше замъглен. Все още можеше да разсъждава, но мислите му се движеха бавно, тежки като меласа. Той позна името, знаеше го, но не се сещаше на кого е. И после…

— Майката на Емъри?

Лицето на Бишъп се разтегли в широко ухилване. Той завъртя като пумпал стола с Талбът.

— Ти ме помоли да събера информация за нея в командния център и аз отчаяно исках да ти кажа какво вече знам, но така нямаше да е забавно.

— А как?

— Саймън Картър беше прехвърлил над четиринайсет милиона в офшорни сметки и знам, че майка ми и тя са живели с тези пари известно време. Купували са обаче и недвижими имоти, много. Катрина Конърс е знаела, че един ден Талбът ще поиска тези имоти. Когато най-после той се обръща към нея по финансов въпрос за един парцел със складове на брега, тя го прелъстява. Резултатът е Емъри. На първия рожден ден на Емъри майка й прехвърля всичката си собственост на името на дъщеря си и после казва на Талбът коя е всъщност. Освен това му казва, че в нея са всички документи, които съпругът й е откраднал преди години и че ще ги даде на медиите, ако Талбът не се съгласи да припише всичките си законни холдинги на Емъри, когато Катрина умре. И скоро след това той променя завещанието си.

— Как научи всичко това? Написал си, че не знаеш къде са отишли майка ти и госпожа Картър.

— Гюнтер Хърбърт беше много отзивчив и словоохотлив — отговори Бишъп. — Побъбрихме си чудесно преди една седмица.

— Главният изпълнителен директор на Талбът?

— Да.

— Тогава ако Талбът умре…

— Емъри наследява милиарди и цялата престъпна дейност, с която той е свързан, ще рухне.

Портър погледна Талбът, който отново мърдаше. Главата му клюмаше ту наляво, ту надясно и от гърлото му се надигна дълбоко, дрезгаво стенание.

— Не можеш да го убиеш.

— Така ли? — попита Бишъп и бутна стола.

Талбът се плъзна по пода към отворената асансьорна шахта в отсрещния ляв край и Портър се хвърли към търкалящия се стол, напрягайки всеки грам сила, останал в краката му. Строполи се тежко върху бетона, плъзна се и протегна ръце. Пръстите му докоснаха студената стомана и се вкопчиха в едното колело, което се търкаляше към ръба. Задържа се за секунда, а после колелото хлътна надолу и изчезна в мрака. Портър чу трясък, когато Талбът падна някъде далеч долу, последван от писък. Приглушен, немощен писък на момиче, който се разнесе от следващата асансьорна шахта, тази в средата на помещението, само на няколко крачки от Портър. Емъри.

Със замъгленото си периферно зрение той видя, че Бишъп спокойно се приближи до третата асансьорна шахта и застана на ръба с гръб към отвора. Помаха му за последен път и рече:

— Довиждане, Сам. Беше забавно. — След това отстъпи назад към шахтата и изчезна в тъмната бездна.

Пред очите на Портър се спусна мрак и той най-после припадна.