Джонатан Баркър
Четвъртата маймуна (74)

74
Портър

Ден втори, 17:12 ч.

Таксито изсвири с гуми и спря на „Уест Белмонт“ на изток от езеро Шор Драйв, срещу жилищната сграда „Белмонт Едж“. Шофьорът посочи с палец към сградата вдясно.

— Ето я. Мисля, че дойдохме за рекордно време.

Портър се премести на седалката и надникна през стъклото. Постройката беше типична за този район — тухлена, вероятно построена в края на XX век, с витрина на партера и жилище на втория етаж. Много собственици на магазини в тази част на града живееха на горните етажи. Останалите обитаваха апартаменти на наеми, които струваха цяло състояние. Бяха на един хвърлей от езерото Мичиган и гледките към водата винаги се котираха на високи цени. Разстоянията в квартала обаче не бяха големи и можеха да вървят пеша.

Портър посегна към дръжката на вратата и понечи да слезе.

— Хей! — извика шофьорът. — Дължиш ми двайсет и шест долара и двайсет и два цента!

— Нямам пари — отвърна Портър. — Но чикагската полиция ти е благодарна за помощта.

— Да, и още как, по дяволите! — Шофьорът разкопча предпазния си колан и отвори вратата.

Портър вдигна ръка.

— Спокойно, шегувам се. Ще се обадя на партньора си от магазина да донесе пари. Дай ми минута.

Шофьорът се приготви да спори, но после изведнъж промени решението си и рече:

— Кракът ти кърви.

Портър погледна бедрото си, където се беше образувало тъмно петно, голямо пет сантиметра.

— Мамка му, разкъсал съм шев.

— Наистина ли те наръгаха с нож?

Портър протегна ръка към раната и леко допря върха на пръста си, който се намокри с кръв.

— Трябва да те върна в болницата.

Портър поклати глава.

— Ще се оправя.

Шофьорът кимна без желание и се подпря на колата.

В „Забравени антики и колекционерски вещи“ беше тъмно. Портър закуцука към предната врата и натисна дръжката. Беше заключено. Той сви ръце в шепи и допря лице до стъклото.

— Затворено е — каза шофьорът зад него. — Работното време е на вратата. Затварят в пет. Закъснели сме с петнайсет минути.

Портър отстъпи крачка назад и видя малката червена табелка с работното време. Шофьорът беше прав. Той отново доближи лице до витрината и надникна вътре. На стените бяха окачени часовници — всевъзможни, от малки електронни модели до големи часовници в красиви кутии. Махалата им неуморно се люлееха наляво и надясно. Някои се движеха в унисон, а други — независимо от групата. Гледката беше хипнотична. Портър можеше само да си представя как звучат на кръгъл час. Той удари с юмрук по вратата, а после отстъпи назад и огледа апартамента горе. Може би собственикът живееше там.

— Не искам да ти казвам как да си вършиш работата, но ако имаш някаква спешна задача на това място, а аз мисля, че имаш, като виждам, че си готов да стоиш тук и да удряш по вратата, докато кръвта ти изтече на тротоара, може да попиташ съседите. Те може да знаят как да се свържеш с управителя или собственика.

Портър се обърна и проследи погледа на шофьора. От съседния магазин излезе жена, която носеше три плика от химическо чистене. Тя едва не се спъна, когато заобиколи автомата за паркиране, за да стигне до багажника на колата си. Сърцето на Портър заблъска в гърдите. Той се приближи до автомата за паркиране и прочете табелката с цената.

Седемдесет и пет цента на час.

— Може ли да използвам телефона ти?

— Шегуваш ли се?

Изражението на Портър сигурно говореше, че е напълно сериозен, защото шофьорът повдигна рамене, заобиколи колата до шофьорското място и извади мобилния си телефон от поставката на таблото. Портър набра номер.

— Клозовски — чу се от другия край на линията.

— Клоз, обажда се Портър.

— Нов номер ли имаш?

— Дълга история. Близо ли си до дъската с уликите?

— Да, защо?

Портър си пое дълбоко дъх.

— Колко дребни монети намерихме в джоба на блъснатия от автобуса?

— Имаш предвид Китнър, който вече не е У4М? Седемдесет и пет цента. Защо?

Портър се приближи до химическото чистене.

— Какъв беше номерът на касовата бележка от химическото чистене?

— Какво правиш? Не трябва ли да си почиваш?

— Клоз, кажи ми номера на касовата бележка. — Портър влезе и отиде право на гишето.

Дебел мъж с черна коса, очила с дебели стъкла и две, големи торби с пране го изгледа мръсно. Младежът зад гишето нямаше такива скрупули.

— Нареди се на опашката, приятел — каза той, но после видя петното кръв на панталона на Портър. — По дяволите, нуждаеш ли се от лекар?

Детективът посегна към задния си джоб, за да извади значката си, и за втори път си спомни, че тя не е в него.

— Аз съм от чикагската полиция. Искам да провериш една касова бележка — каза той и след това попита по телефона: — Клоз, номера?

— А, да. 54813.

Портър каза номера на служителя, който го огледа подозрително, и после въведе номера в компютъра.

— Един момент. — Той изчезна зад някаква врата, отправяйки се към склада.

Портър чу, че дебелият мъж — зад него пусна двете чанти с пране на пода, въздъхна и каза:

— Съжалявам.

Мъжът изсумтя, но не отговори.

Младежът се върна. Носеше три закачалки. Сложи ги на кукичка, прикрепена отстрани на бюрото.

Портър отлепи найлона, видя женски спортни гащета, бяло бюстие, чорапи и бельо, всичките изпрани и изгладени. В другата торба имаше маратонки „Найки“ в бяло и розово.

Младежът посочи маратонките.

— Казах на мъжа, който ги донесе, че не почистваме маратонки, но той настоя всичко да бъде заедно на едно място.

— Портър? — попита Клоз. — Кажи нещо. Какво става?

— Намерих дрехите на Емъри.