Джонатан Баркър
Четвъртата маймуна (9)

9
Портър

Ден първи, 8:49 ч.

Портър знаеше малко за голфа. Идеята да удряш малка бяла топка и след това да я гониш часове наред не го привличаше. Разбираше, че това е предизвикателство, но не го смяташе за спорт. Бейзболът беше спорт. Футболът беше спорт. Всичко, което можеше да играе един осемдесетгодишен човек с кислородна маска на устата и с панталон в пастелен цвят, за него не беше спорт.

Ресторантът обаче беше хубав. Портър заведе Хедър там преди две години за годишнината от сватбата им и си взе най-скъпата пържола, която някога беше ял. Жена му си поръча омар и няколко седмици го хвали възторжено. Заплатата на ченге не ти позволява да купиш много, но всичко, което я правеше щастлива, си заслужаваше да бъде похарчено. Той спря пред голямата сграда на клуба и даде ключовете на портиера.

— Паркирай я някъде наблизо. Няма да се бавим.

Бяха се измъкнали от лошото време. Небето беше мъгливо, но тъмните буреносни облаци се бяха спрели над града.

Фоайето беше голямо и добре обзаведено. Няколко членове на клуба се бяха събрали около камината в отсрещния ъгъл, където имаше френски прозорци, през които се виждаше тучната ливада за голф. Гласовете им отекваха в мраморния под и дървената ламперия.

Наш тихо подсвирна с уста.

— Ако те хвана да просиш, ще те накарам да чакаш в колата.

— Докато напредва денят, започвам да съжалявам, че не съм облечен с най-хубавия си костюм — призна Наш.

— Този свят е много различен от нашия, Сам.

— Играеш ли голф?

— Последния път, когато държах стик, не можах да прехвърля вятърната мелница на игрището за миниголф. Това тук е голф за големи момчета. Нямам необходимото търпение — отвърна Наш.

Зад бюро в средата на фоайето седеше млада жена. Когато детективите се приближиха, тя вдигна глава от лаптопа си и се усмихна.

— Добро утро, господа. Добре дошли в Чикагския клуб за голф. С какво мога да ви помогна?

Портър почувства, че жената ги преценява, въпреки че им се усмихваше, разкривайки блестящи бели зъби. Тя не ги попита дали имат запазен час, а той се съмняваше, че това е недоглеждане. Портър извади полицейската си значка и й я показа.

— Търсим Артър Талбът. Съпругата му каза, че той играе голф днес.

Усмивката на жената помръкна. Очите й се стрелнаха от значката към Портър и после към Наш. Тя вдигна слушалката на бюрото, набра вътрешен номер, тихо каза нещо и после затвори.

— Моля, седнете. След малко някой ще дойде при вас. — Жената посочи канапе в отсрещния ъгъл.

— Ще чакаме тук, благодаря — каза Портър.

Тя се усмихна отново и после започна да пише нещо на компютъра с тънките си, дълги пръсти с маникюр.

Портър погледна часовника си. Наближаваше девет.

Мъж на около петдесет и пет години влезе във фоайето през врата вляво от тях. Прошарената му коса беше пригладена назад, а тъмносиният му костюм беше изгладен до съвършенство. Той се приближи и подаде ръка на Портър.

— Детектив. Казаха ми, че сте дошли да говорите с господин Талбът. — Ръкостискането му беше леко и отпуснато. Бащата на Портър го наричаше „да се здрависваш с умряла риба“. Аз съм Дъглас Прескът, старши управител.

Портър му показа значката си.

— Аз съм детектив Портър, а това е детектив Наш от чикагската полиция. Въпросът е изключително спешен. Знаете ли къде можем да намерим господин Талбът?

Русокосата жена ги наблюдаваше. Тя отмести поглед към Портър.

— Мисля, че компанията на господин Талбът е на игрището. Повече от добре дошли сте да го изчакате. В трапезарията ще намерите чудесна закуска за сметка на клуба. Ако обичате пури, запасите ни са с отлично качество.

— Въпросът е неотложен.

Управителят се намръщи.

— Ние не прекъсваме нашите гости по време на игра, господа.

— Не? — попита Наш.

— Не — настоя Прескът.

Портър завъртя очи. Защо днес всички правеха всичко възможно да усложнят нещата?

— Господин Прескът, нямаме нито време, нито търпение. Така както го виждам аз, вие имате две възможности за избор. Може да ни заведете при господин Талбът или партньорът ми ще ви арестува за възпрепятстване на полицейска работа, ще ви прикове с белезници за онова бюро и ще започне да вика Талбът, докато той дойде при нас. Виждал съм го да го прави. Много е гръмогласен. Изборът е ваш, но мисля, че първата възможност ще бъде най-малко пагубна за бизнеса ви.

Рецепционистката се подсмихна.

Прескът я стрелна с гневен поглед, а след това пристъпи по-близо до детективите и заговори тихо:

— Господин Талбът е значителен дарител и личен приятел на шефа ви, кмета. Играха заедно само преди две седмици. Мисля, че никой от тях няма да остане доволен, ако научи, че двама полицаи са готови да опетнят доброто име на чикагската полиция, като заплашват цивилни граждани, докато си вършат работата. Ако го повикам сега и му кажа, че сте тук и се готвите да направите сцена, господин Талбът несъмнено ще ви изпрати адвоката си, преди да реши дали да отдели време да говори с вас.

Наш извади белезниците от колана си.

— Ще арестувам това малко лайно, Сам. Искам да видя как ще издържи в ареста, заобиколен от наркомани и бандити. Сигурен съм, че госпожица… — Той погледна табелката с името на блондинката — Пайпър ще бъде готова да ни помогне.

Лицето на Прескът се зачерви.

— Поемете си дълбоко дъх и внимателно си помислете какви ще бъдат следващите ви думи, господин Прескът — предупреди го Портър.

Прескът завъртя очи и после се обърна към госпожица Пайпър:

— Къде е компанията на господин Талбът в момента?

Тя посочи монитора с лакирания си в розово нокът.

— Току-що се придвижиха към шеста дупка.

— Имате видео? — попита Наш.

Госпожица Пайпър поклати глава.

— Количките ни имат джипиес проследяващи устройства. Това ни позволява да следим за струпвания на прекалено много играчи на едно място и придвижва експедитивно играта на всеки.

— Тогава ако някой играе бавно, изкарвате го от терена и го завеждате на детското игрище?

— Нищо толкова драстично. Може да изпратим професионалист да му даде няколко съвета. Да му помогне да се придвижи напред — обясни тя.

— Можете ли да ни закарате дотам?

Госпожица Пайпър погледна Прескът, който пораженски вдигна ръце.

— Отивай.

Тя взе чантата си, която беше под бюрото, и посочи към коридор в западния край на сградата. Минута по-късно детективите бяха в количка за голф, която се движеше по калдъръмена пътека. Караше госпожица Пайпър. Портър седеше до нея, а Наш се беше свил на малка скамейка зад тях. Той изруга, когато количката мина върху неравност по пътя и го накара да подскочи на седалката. Портър пъхна ръце в джобовете си. Тук на открито беше студено.

— Извинявам се заради шефа ми. Понякога той е малко… — Госпожица Пайпър млъкна, търсейки подходящата дума. — Малко чукундур.

— Какво значи чукундур, по дяволите? — попита Наш.

— Някой, когото не би искал на ергенско парти — обясни Портър.

Наш се изкикоти.

— Скоро няма да вървя към олтара, освен ако госпожица Пайпър няма приятелка, която търси държавен служител с ниска заплата и редовно рискува да го застрелят. Освен това работя до късно и посягам към бутилката много по-често, отколкото съм готов да призная пред човек, с когото току-що съм се запознал.

— Не му обръщайте внимание — каза Портър на Пайпър. — По закон не сте задължена да уреждате служители на силите на реда с привлекателни приятелки.

Тя погледна в огледалото за обратно виждане.

— Струвате ми се изгодна партия, детектив. Ще се обадя на моите сестри от Женския клуб веднага щом се върна на бюрото.

— Много ще ви бъда признателен — отвърна Наш.

Портър не можа да не се възхити на пейзажа. Тревата беше старателно окосена и зелена и не стърчеше нито един стрък. От двете страни на пътеката имаше малки езера. Встрани се извисяваха големи дъбове. Клоните им пазеха играчите от слънцето и вятъра.

— Ето ги. — Госпожица Пайпър кимна към четирима мъже, които се бяха събрали около нещо, което приличаше на висока, тънка чешма или фонтан.

— Какво е това нещо? — попита Наш.

— Кое нещо?

Госпожица Пайпър се усмихна.

— Това е приспособление за почистване на замърсени топки, господа.

Наш потърка слепоочието си и затвори очи.

— В главата ми изскочиха толкова много вицове, че направо ме заболя.

Пайпър спря зад количката на Талбът и дръпна ръчната спирачка.

— Искате ли да ви изчакам?

— Би било много мило от ваша страна, благодаря — усмихна се Портър.

— Предоставям ти привилегията на връщане. Друсащото място е изцяло твое — обади се Наш.

Портър се приближи до четиримата мъже, които се готвеха да продължат играта си, и им показа значката си.

— Добро утро, господа. Аз съм детектив Сам Портър от чикагската полиция. Това е партньорът ми, детектив Наш. Съжалявам, че прекъсвам играта ви, но имаме ситуация, която не може да чака. Кой от вас е Артър Талбът?

Висок мъж на петдесет и няколко години с късо подстригана прошарена коса леко наклони глава настрана и предложи нещо, което Наш обичаше да нарича „ухилване за пред полицаи“.

— Аз съм Артър Талбът.

Портър заговори тихо:

— Може ли да поговорим насаме с вас за минутка?

Талбът беше облечен с бяла риза за голф, сиво-кафяв панталон с кафяв колан и кафяво непромокаемо яке. Той поклати глава.

— Не е необходимо, детектив. Тези момчета са мои делови партньори. Нямам тайни от тях.

По-възрастният мъж от лявата му страна намести на носа си очилата с телени рамки, приглади оредялата си коса, която ветрецът разрошваше, и се втренчи обезпокоено в Портър.

— Ние може да продължим да играем, Арти. Бързо ще наваксаш, ако се нуждаеш само от една минута.

Талбът вдигна ръка, за да му направи знак да млъкне.

— Какво мога да направя за вас, детектив?

— Виждате ми се познат — каза Наш на мъжа, който стоеше от дясната страна на Талбът.

И Портър си мислеше същото, но не можеше да се сети откъде го познава. Мъжът беше висок метър и осемдесет, с гъста черна коса, атлетично телосложение, на около четирийсет и пет години.

— Луис Фишман. Запознахме се преди няколко години. Работехме по случая „Ел Бортън“. Аз бях от канцеларията на окръжния прокурор. Сега работя в частния сектор.

Талбът се намръщи.

— Ел Бортън. Защо ми е познато това име?

— Тя е една от жертвите на Убиеца „Четирите маймуни“, нали? — обади се третият мъж, който човъркаше приспособлението за почистване на топки.

Портър кимна.

— Втората.

— Точно така.

— Шибано смахнато копеле — измърмори мъжът с очилата. — Имате ли някакви улики?

— Градско превозно средство може да го е блъснало тази сутрин — каза Наш.

— Градско превозно средство? Предал го. Е някой шофьор на такси? — попита фишман.

Портър поклати глава и обясни.

— И вие смятате, че той е Убиецът с маймуните?

— Така изглежда.

Артър Талбът се намръщи.

— Защо сте дошли да говорите с мен?

Портър си пое дълбоко дъх. Мразеше тази част от работата си.

— Смятаме, че човекът, който беше убит, се е опитвал да пресече улицата, за да стигне до пощенска кутия.

— Така ли?

— На пакета е написан вашият домашен адрес, господин Талбът.

Лицето му пребледня. Като повечето жители на Чикаго Талбът беше запознат с метода на действие на Убиеца с маймуните.

Фишман сложи ръка на рамото му.

— Какво имаше в пакета, детектив?

— Ухо.

— О, не. Карнеги…

— Не е Карнеги, господин Талбът. Не е и Патриша. И двете са в безопасност. Преди да дойдем тук, се отбихме в дома ви. Съпругата ви ни каза къде да ви намерим — каза Портър колкото можа по-бързо и след това понижи тон в опит да го успокои. — Нуждаем се от помощта ви, господин Талбът. Искаме да ни помогнете да разберем кого е отвлякъл.

— Трябва да седна — рече Талбът. — Имам чувството, че ще повърна.

Фишман погледна Портър и после стисна по-силно рамото на Талбът.

— Арти, ела в количката. — Той заведе пребледнелия като платно мъж до количката за голф и му помогна да седне.

Портър направи знак на Наш да остане и последва другите двама мъже. Седна до Талбът, за да може да говори тихо.

— Знаете как действа убиецът, нали? Схемата му?

Талбът кимна и промълви:

— Не прави зло.

— Точно така. Той открива някой, който е направил нещо нередно, нещо, което е нередно според него, и отвлича негов близък, когото човекът обича.

— Аз ннне… — каза заеквайки Талбът.

Фишман превключи на режим адвокат:

— Арти, мисля, че не трябва да казваш нищо, докато не поговорим.

Талбът дишаше тежко.

— Моят адрес? Сигурни ли сте?

— Диърборн Паркеуй 1547 — отговори Портър. — Сигурни сме.

— Арти — измърмори Фишман.

— Трябва да разберем кого е отвлякъл. — Детективът се поколеба за момент, преди да продължи: — Имате ли любовница, господин Талбът? — Той се наведе още по-близо до него. — Ако е друга жена, може да ни кажете. Ще бъдем дискретни. Имате думата ми. Само искаме да намерим човека, когото е отвлякъл убиецът.

— Не е така — каза Талбът.

Портър сложи ръка на рамото му.

— Знаете ли кого е отвлякъл?

Талбът се освободи от ръката му и стана. Бръкна в джоба си, извади мобилен телефон, отиде от другата страна на пътеката и набра номер.

— Хайде, отговори. Моля те, вдигни…

Портър стана и бавно се приближи до него.

— На кого се обаждате, господин Талбът?

Артър Талбът изруга и прекъсна обаждането, Фишман се приближи до него.

— Ако им кажеш, няма връщане назад. Разбираш ли? Разчуе ли се, медиите ще надушат. Съпругата ти. Акционерите ти. Имаш задължения. Това е по-голямо от теб. Трябва да го обмислиш. Може да говориш с някой от другите ти адвокати, ако не ти е удобно да обсъждаш този въпрос с мен.

Талбът го стрелна с гневен поглед.

— Няма да чакам анализ на борсата, докато някакъв психопат е…

— Арти! — прекъсна го Фишман. — Нека поне първо да го потвърдим сами. Нека сме сигурни.

— Това звучи като страхотен начин да причините смъртта на отвлечения човек — обади се Портър.

Артър Талбът махна отчаяно с ръка и натисна бутона за преизбиране на последния номер на телефона си. Безпокойството на лицето му се засилваше. Прекъсна обаждането и удари екрана на телефона си толкова силно, че Портър се зачуди дали не го е счупил.

Той направи знак на Наш да се приближи и после каза:

— Имате друга дъщеря, нали, господин Талбът? Извънбрачно дете?

Талбът отмести поглед встрани, Фишман сякаш се отказа да го убеждава и въздъхна дълбоко.

Талбът погледна Портър, после Фишман и след това отново детектива и прокара пръсти през косата си.

— Патриша и Карнеги не знаят за нея.

Портър пристъпи по-близо до него.

— В Чикаго ли живее?

Талбът трепереше от безсилие.

— Флеър Тауър — кимна той. — Тя има мезонет номер 2704, където живее с гледачката си. Ще се обадя и ще им кажа, че ще отидете, за да можете да влезете.

— Къде е майка й?

— Почина преди дванайсет години. Господи, тя е само на петнайсет…

Наш се обърна с гръб и се обади на диспечера в полицията. До петнайсетина минути щяха да изпратят някого във Флеър Тауър.

Портър последва Талбът обратно до количката за голф и седна до него.

— Кой се грижи за нея?

— Майка й се разболя от рак. Обещах й, че ще се грижа за дъщеря ни, след като тя умре. Туморът се разрасна бързо. Отиде си за един месец. — Той почука с пръст по главата си. — Тук беше. Но лекарите не можаха да я оперират. Беше твърде дълбоко. Бях готов да платя всичко. Опитах се да ги убедя. Но те отказаха да я оперират. Сигурно сме говорили с трийсетина лекари. Обичах я повече от всичко. Трябваше обаче да се оженя за Патриша. Имах… ангажименти. Имаше причини извън моя контрол. Но аз исках да се оженя за Катрина. Знаете ли, понякога животът се намесва. Понякога трябва да правиш нещо в името на по-голямото добро.

Портър не го знаеше. Всъщност не разбираше Талбът. В XV век ли живееха? Отдавна нямаше бракове по принуда. Този човек трябваше да събере смелост и увереност.

— Не сме дошли да ви съдим, господин Талбът — рече Портър. — Как се казва дъщеря ви?

— Емъри. Емъри Конърс.

— Имате ли нейна снимка?

Талбът се поколеба за момент и сетне поклати глава.

— Не я нося в себе си. Не мога да рискувам Патриша да я намери.