Джонатан Баркър
Четвъртата маймуна (56)

56
Дневник

Следващото утро беше истински хубав летен ден и затова реших да се разходя, вместо да го прекарам затворен в пространството на къщата. Не обикалях дълго, най-много един час. Проверих котката, хвърлих няколко камъчета в езерото, уверих се, че господин Картър е погребан завинаги под водата и се върнах.

Зеленият плимут отново беше тук.

Беше спрял на улицата пред дома на семейство Картър и вътре нямаше никого. Приближих се. Двигателят още беше топъл и потракваше и във въздуха се носеше миризма на изгорели газове. Нямаше следа от мъжа от вчера.

Пристъпих още по-близо, като внимавах да остана скрит зад гъстите храсти и дърветата в гората.

Ключовете проблесваха на слънчевата светлина, оставени на стартера.

Човекът явно беше доверчив.

Щом ключовете бяха на стартера, тогава беше логично, че колата е отключена.

Подадох глава вътре за няколко секунди и погледнах към къщата на семейство Картър.

Предната врата беше затворена, но нещо не беше наред. В къщата имаше някого.

Сигурно мъжът беше вътре. Кой друг можеше да е?

Колата от страната на шофьора беше обърната към къщата им, а дясната страна гледаше към улицата.

Поех си дълбоко дъх, престраших се, изскочих от скривалището си, хукнах и спрях на чакъла до дясната страна на автомобила. Оттам виждах ясно през стъклата на плимута къщата на семейство Картър. Това обаче означаваше, че ако някой излезе от там, също ще ме види. Нямах голям избор, затова трябваше да действам бързо.

Повдигнах дръжката и изключително внимателно дръпнах вратата на колата към себе си. Вратата изскърца пронизително. Отначало помислих, че мъжът ще чуе шума, затова я оставих отворена, хвърлих се на земята и надникнах към къщата изпод колата. Когато измина една минута и той не се появи, станах и се наведох вътре.

Плимутът дъстър имаше черна кожена седалка и дълъг лост за скоростите, стърчащ от пода, с черна топка с цифрата осем най-отгоре, вероятно най-готиният лост за скорости, който бях виждал през всичките си години на тази планета, и тогава и там се зарекох, че ще си купя такъв плимут веднага щом дойде моментът да взема първия си автомобил. Покупката все още беше далеч във времето на този етап, но правилното планиране е задължително за всичко, от покупки на коли до проникване с взлом.

Нямах време обаче да планирам добре това проникване с взлом и когато протегнах ръка към жабката, безмълвно се замолих на боговете в небето да е отключена. Ако не беше, нямаше да мога да я отворя без шперцовете си. Бях ги оставил в най-горното чекмедже на нощното си шкафче, под последния брой на „Спайдърмен“.

Жабката изщрака и се отвори.

Надявах се да намеря регистрационен талон или някакъв документ, който да ми помогне да идентифицирам непознатия, но веднага разбрах, че няма да извадя такъв късмет. В жабката нямаше документи, но имаше голям револвер. Не бях запознат с оръжията и бих излъгал, ако кажа, че при нормални обстоятелства бих познал някое от пръв поглед. Познах обаче този револвер, защото преди няколко месеца бях гледал филмов маратон с Мръсният Хари и това беше любимото оръжие на героя на Клинт Истуд.

„Магнум .44“, най-мощният револвер в света, който може да отнесе главата ти, особено ако си нещастник без късмет.

Аз не бях нещастник без късмет. Аз бях умен нещастник. Взех револвера, извадих барабана, наклоних го и изсипах патроните в шепата си. Пуснах ги в джоба си, върнах барабана и сложих револвера в жабката точно както го бях намерил.

Когато господин Непознат решеше да извади револвера си (събитие, което бях сигурен, че ще се случи в близко бъдеще), щях да се забавлявам, като знаех, че оръжието ще бъде ефективно колкото воден пистолет Ако си носех инструментите, щях да извадя ударника и да оставя патроните, и мислех да направя точно това, но трябваше да отида до дома и да се върна, а от къщата на семейство Картър можеше да ме видят. Нямаше да поема този риск. Ако ми се предоставеше възможност, щях да размисля.

Затворих жабката и потърсих под седалката. Не открих нищо освен опаковка от стар сандвич, която вонеше на горчица. И на задната седалка нямаше нищо.

Мъжът, който може би беше ченге, но вероятно не беше, представляваше загадка, която бях твърдо решен да разкрия.

Исках да претърся багажника, но здравият ми разум и усетът ми подсказаха, че вече насилвам късмета си, затова се измъкнах от колата и се върнах в безопасната гора. Тръгнах внимателно между най-големите дъбове и се приближих до къщата на семейство Картър. Щом стигнах до предната веранда, хукнах по тревата и приклекнах под прозореца на дневната. Затворих очи и се заслушах.

Веднъж татко ми каза, че сетивата ни работят в тандем едно с друго, но ако блокираш едно или повече и се съсредоточиш върху останалите, те се обострят много повече. Често установявах, че това е вярно и когато затворех очи, ушите ми сякаш чуваха по-добре.

Господин Непознат тътреше крака вътре, това беше ясно. Бях сигурен, че той е в дневната над мен.

Изведнъж чух силен трясък.

Стори ми се, че се разнесе от дневната, но не си спомнях там да има нещо, което да вдигне такъв шум, а имах отлична памет. Баща ми често ме караше да влизам в непозната стая и после веднага да затворя очи и да кажа всичко, което си спомням, и къде точно е поставено всяко нещо. За да се упражняваме, ходехме в къщи, обявени за продажба в отворените за посещение дни, и обикаляхме стаите. Щом приключехме с една къща, отивахме в следващата, и ако имаше достатъчно време, намирахме още една. Веднъж се отбихме в шест къщи за един ден. Татко гордо ми каза, че способността ми да запомням съдържанието на стаите, е почти фотографска. Неговата обаче беше още по-добра и след маратона с шестте къщи той ме накара да си спомня съдържанието на определени стаи във втората къща. Не бях подготвен за този вторичен изпит и въпреки че помнех някои неща, не можах да си спомня всичко. Баща ми обаче помнеше всичко и…

— Дошъл си да полееш цветята ли?

Гласът ме стресна и аз едва не изскочих от кожата си. Завъртях се да видя източника. Господин Непознат стоеше зад мен. Очите му бяха присвити и лицето му беше намръщено. Явно се мръщеше често, защото имаше бръчки. Въртеше нещо в дебелите си пръсти.

— Семейство Картър са на почивка и ми се стори, че някой се движи в къщата им — изтърсих бързо. Това беше правдоподобна причина да дойда тук. Понякога най-добрите отговори са най-простите, защото ако лъжеш и се заплетеш в разговор, лъжите може да се увият около гърлото ти и да спрат дъха ти.

— Това е моят делови партньор господин Смит — рече господин Непознат. — Като мен и работодателят ми, господин Смит също се безпокои, че съседът ти не идва на работа вече няколко дни. Мисля, че споменах, че господин Картър не е поискал отпуск, преди да замине на тази почивка. Всичко това е много тревожно.

Не си спомнях дали той каза това, когато разговаряхме онзи ден, но кимнах.

— Не трябва да влизате в дома им. Може би трябва да се обадя на полицията.

— Мисля, че идеята е отлична — каза господин Непознат. — От тук ли искаш да се обадиш или от твоя дом?

По дяволите.

Той протегна свободната си ръка към рамото ми. Наведох се, завъртях се и застанах от другата му страна.

Господин Непознат се подсмихна и почука на прозореца, а после сви пръст и ми направи знак да се приближа.

— Успокой се, хлапе. Само казвам на господин Смит да излезе.

Въздухът по посока на нашата къща се изпълни с бръмчене и аз забелязах, че поршето на татко завива в алеята. Той и майка ми слязоха от колата. Казаха си тихо нещо и се втренчиха в господин Непознат и мен, а после се приближиха. Баща ми сияеше в усмивка, а майка ми го беше хванала под ръка. Беше облечена в прекрасна зелена рокля на цветя, която се увиваше около краката й с всяка игрива стъпка. Мястото им беше в списание. Татко подаде ръка и се здрависа с господин Непознат.

— Приятно ми е, любезни господине. Приятел на семейство Картър ли сте?

— Служител съм на работодателя му. Господин Картър не е идвал на работа от вторник и се разтревожихме, затова реших да дойда тук и да проверя как стоят нещата.

Мрежата против насекоми на къщата на Картър се тресна и всички се обърнахме. На верандата излезе як, жилав мъж с дълга руса коса и очила с дебели стъкла. Вместо да дойде при нас, той се облегна на перилата и извади пакет „Марлборо“. Драсна върха на кибритена клечка с палеца на дясната си ръка и после запали цигара, която някак се озова между устните му, макар че не видях да я изважда от пакета.

— Това е моят колега господин Смит.

Господин Смит докосна с пръст периферията на несъществуваща шапка и продължи да ни наблюдава отдалеч. Очите му се задържаха на майка ми по-дълго от необходимото и аз знаех, че това вероятно ядоса баща ми, макар че той не го показа, и сърдечно рече:

— Приятно ми е да се запознаем. — След това отново насочи вниманието си към господин Непознат. — Не чух как се казвате.

Господин Непознат се усмихна.

— Не, предполагам. Аз съм господин Джоунс.

— Полицай ли сте, господин Джоунс?

Господин Непознат нагони глава настрана.

— Защо мислите така?

Баща ми не отмести поглед от него.

— Синът ми каза, че имате значка.

Господин Непознат отмести очи и ме погледна.

— Не знам защо е казал такова нещо. Сигурно се е объркал. — Той ми намигна, разроши косата ми и пак се обърна към баща ми: — Семейство Картър споменаха ли къде отиват?

Татко поклати глава.

— Не сме толкова близки.

— А споменаха ли кога ще се върнат?

— Вече ви казах, че…

— Не сте толкова близки.

— Именно.

Господин Смит пусна остатъка от цигарата си на пода на верандата и го смачка с черния си ботуш, който подхождаше много повече на някой мотоциклетист бунтар, отколкото на дребния мъж, който стоеше пред нас. Той не беше много по-висок от мен, но гласът му беше много по-плътен, отколкото би се очаквало, и дрезгав.

— Господин Картър работеше по доста чувствителен проект за нашия работодател и тъй като не се обади в офиса за тази почивка и не можем да се свържем с него, предполагаме, че е избягал от задълженията си. Имайки предвид това, цялата свързана с проекта документация, собственост на нашия работодател, трябва да бъде върната незабавно. Надявахме се, че тази документация ще е тук, в дома му, но изглежда не е така. Или ако е тук, не я видяхме. Господин Картър говорил ли е за работата си? Може би е споменал върху какво е работил?

— Не сме толкова близки — отново повтори баща ми. — Съжалявам, но дори не знам каква е професията на господин Картър.

— Той е счетоводител — каза господин Непознат.

Видях, че очите му се стрелнаха за секунда към майка ми, и тя също го погледна. Те си съобщиха нещо, но не разбрах какво.

Господин Смит протегна ръце напред и описа правоъгълник във въздуха.

— Господин Картър държеше документите в бежова метална кутия, висока трийсетина сантиметра и широка шейсет, огнеупорна, с ключалка на капака. Подобна на голяма депозитна кутия. Намерих я под леглото им, абсолютно празна, като чаша на пияница. Бих искал да знам какво е направил със съдържанието.

Майка ми, която до този момент мълчеше, заговори с твърд тон:

— Мисля, че семейство Катър няма да останат доволни, когато разберат, че сте ровили в нещата им, без предварително разрешение да търсите такава кутия, независимо какво е съдържанието й. Смятам, че е най-добре да напуснете дома им, господа. Когато те се върнат, лично ще се погрижа господин Картър да се свърже с офиса ви. Предполагам, че пропускът му да поиска отпуск, както е редно, се дължи единствено на недоглеждане, и всичко може да бъде изгладено с някое много скучно обяснение.

Господин Непознат се усмихна, но усмивката му беше изкуствена, насила, в каквато се разтегля лицето ти, за да бъдеш учтив, когато ти поднесат горчив десерт.

— Сигурен съм, че сте права и всички ние реагираме прекалено емоционално. — Той сведе глава в престорен поклон. — Беше абсолютно удоволствие да се запозная с вас. — Господин Непознат отново разроши косата ми. — Имате чудесно момче. Моля, кажете на господин Картър да се обади в офиса веднага щом се върнат.

— Разбира се — отвърна баща ми.

Двамата мъже бавно тръгнаха към плимута до тротоара. Дори не се обърнаха. Баща ми, майка ми и аз останахме на местата си, докато колата се скри от очите ни, разпръсквайки ветрилообразна диря от прах.