Към текста

Метаданни

Данни

Серия
У4M (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The fourth monkey, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 30 гласа)

Информация

Сканиране
Sunshine (2018)
Корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Джонатан Баркър

Заглавие: Четвъртата маймуна

Преводач: Юлия Чернева

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Плеяда“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Симолини’94

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-409-221-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10452

История

  1. — Добавяне

15
Портър

Ден първи, 10: 31 ч.

Институтът по съдебна медицина „Кук“ се намираше на Западна Харисън улица в центъра на Чикаго. Портър и Наш стигнаха бързо дотам от Флеър Тауър и паркираха на едно от местата отпред, запазени за силите на реда. Айзли им беше казал да се срещнат с него в моргата.

Портър не беше почитател на моргата. Там предпочитаният освежител за въздух бяха формалдехидът и белината, но пак не прикриваха факта, че миришеше на крака, развалено сирене и евтин парфюм. Винаги когато прекрачеше прага, той си спомняше за зародиша на прасе, на който господин Скарлето го беше принудил да направи дисекция в гимназията. Единственото му желание беше да се махне от там колкото може по-бързо. Стените бяха боядисани във весело светлосиньо, но това не ти помагаше да забравиш, че си в обкръжението на мъртъвци. Всички служители имаха едно и също безразлично изражение, което караше Портър да се чуди какво ли ще намери, ако надникне в домашните им хладилници.

На Наш обаче, изглежда, не му пукаше. Той се беше спрял в средата на коридора и надничаше в автомат за напитки, сандвичи и десертни блокчета.

— Как е възможно да няма „Сникърс“? Кой отговаря за това скапано шоу? — измърмори, без да се обръща определено към някого. — Хей, Сам, би ли ми дал назаем монета от двайсет и пет цента?

Без да му обръща внимание, Портър мина през двойните люлеещи се врати от неръждаема стомана и видя зелено кожено канапе, което вероятно е било ново по време на администрацията на Дж. Ф. Кенеди.

— Хайде, човече. Гладен съм! — извика Наш след него.

Том Айзли седеше зад метално бюро в отсрещния ъгъл на помещението и трескаво тракаше на клавиатурата на компютъра. Той вдигна глава и се намръщи.

— Пеша ли вървяхте дотук?

Портър си помисли да му каже, че всъщност са карали доста бързо, но е имало много светофари и така нататък, но после размисли и отговори:

— Бяхме във Флеър Тауър. Огледахме апартамента на похитеното момиче.

Повечето хора биха попитали какво са намерили, но не и Айзли. Интересът му към хората започваше, когато пулсът им спираше.

Наш мина през двойните врати. По пръстите му имаше остатъци от „Кит-Кат“.

— По-добре ли се чувстваш? — попита го Портър.

— Остави ме на мира. Карам я на изпарения.

Айзли стана от бюрото.

— Сложете си ръкавици и елате с мен.

Той ги поведе през други двойни врати в дъното на пространството. Влязоха в голяма зала за аутопсии. Температурата рязко спадна може би с двайсетина градуса. Стана толкова студено, че Портър видя дъха си. Кожата на ръцете му настръхна.

Голяма кръгла хирургична лампа с дръжки от двете страни беше окачена над масата за аутопсии в средата на залата, където лежеше труп на гол мъж. Лицето беше покрито с бяло платно. Гръдният кош беше отворен с голям У-образен разрез, който започваше от пъпа и се разклоняваше при пекторалните мускули.

Портър си помисли, че трябваше да си вземе дъвка. Помагаше срещу миризмата.

— Това ли е нашето момче? — попита Наш.

— Да — отвърна Айзли.

Мръсотията от асфалта на улицата беше измита, но охлузванията по кожата бяха останали. Портър се вгледа по-внимателно.

— Не видях това тази сутрин.

Патоанатомът посочи големи тъмнолилави охлузвания на дясната ръка и на крака.

— Автобусът го е блъснал там. Виждате ли тези линии? От решетката са. Въз основа на измерванията, които направихме на местопроизшествието, ударът го е отхвърлил на шест-седем метра и после човекът се е плъзнал по асфалта още три-четири метра. Открих тежки вътрешни увреждания. Повечето от половината ребра са напукани. Четири са пробили десния бял дроб, а две — левия. Далакът е разкъсан. Както и единият бъбрек. Реалната причина за смъртта, изглежда, е травмата в главата, въпреки че всяко едно от другите наранявания би се оказало фатално. Смъртта е настъпила моментално. Не е можело да се направи нищо.

— Това ли е голямата ти новина? — подигравателно попита Наш. — Мислех, че си открил нещо.

Айзли се намръщи.

— О, има нещо.

— Не си падам по съспенса, Том. Какво си открил? — рече Портър.

Патоанатомът се приближи до масата от неръждаема стомана и посочи нещо, което приличаше на кафяво найлоново пликче с цип, пълно с…

— Това стомахът ли е? — попита Наш.

Айзли кимна.

— Забелязвате ли нещо странно?

— Да. Вече не е в човека — отвърна Портър.

— Нещо друго?

— Нямаме време за това, докторе.

Патоанатомът въздъхна.

— Виждате ли тези петна? Тук и тук?

Портър се наведе по-близо.

— Какви са те?

— Рак на стомаха — отговори Айзли.

— Умирал е? Знаел ли е?

— Ракът е в напреднал стадий. Няма лечение, когато болестта стигне до тази точка. Сигурно много го е боляло. Убеден съм, че е знаел. Открих няколко интересни неща и в токсикологичния анализ. Човекът е взимал високи дози октреотид, който обикновено се използва за контролиране на гадене и диария. Има и концентрация на трастузумаб. Това е интересно лекарство. Отначало го използвали за лечение на рак на гърдата, а после установили, че помага и при други видове рак.

— Мислиш ли, че ще можем да разберем кой е по лекарствата?

Айзли кимна бавно.

— Може би. Трастузумабът особено се прилага интравенозно в продължение на един час, не по-малко от веднъж седмично, вероятно по-често в този стадий. Не знам някой да го прилага в частната си практика и това означава, че човекът вероятно е постъпил в болница или център за лечение на рак в краен стадий. В града има само няколко възможности за избор. Лечението може да причини сърдечни усложнения, затова наблюдават отблизо пациентите.

— Щом той е умирал, мислиш ли, че нарочно е изскочил пред автобуса? — обърна се Наш към Портър.

— Съмнявам се.

— Тогава защо е отвлякъл поредното момиче?

— Мисля, че е искал да извърши докрай злодеянието си. — Портър се обърна към Айзли: — Колко време мислиш, че му е оставало?

Патоанатомът повдигна рамене.

— Трудно е да се каже, но не много — може би няколко седмици, най-много месец.

— Взимал ли е нещо за болките? — попита Портър.

— Намерих частично смляна таблетка оксикодон в стомаха му. Анализираме косата за лекарства, взимани по-рано, неща, които са напуснали организма му. Предполагам, че ще открием морфин — отговори Айзли.

Портър погледна черната коса на мъртвеца. Косата запазваше микроследи от лекарства и храни. У4М се беше подстригал късо, не повече от два-три сантиметра. Човешката коса израства с 1.25 сантиметра на месец и това означаваше, че ще могат да получат данни, датиращи поне от два месеца. Изследването на косата беше близо пет пъти по-точно от анализа на урината. С течение на годините Портър беше виждал заподозрени, които изхвърляха лекарства и дрога от организма си, като пиеха всичко от сок от червени боровинки до урина. Косата обаче не можеше да се изчисти. Вероятно затова множество пристрастени към наркотиците бръснеха главите си.

— Той има коса — тихо каза Портър.

Айзли се намръщи озадачено за момент, но после разбра какво иска да каже Портър.

— Не намерих следи от химиотерапия, нито дори един-единствен цикъл. Може да са открили рака твърде късно и да не е било възможно традиционно лечение. — Патоанатомът се приближи до друга маса, където спретнато бяха наредени личните вещи на мъртвеца. — Това малко метално нещо — той посочи сребриста кутийка.

— Е пълно с лоразепам.

— Предписват го срещу тревожност, нали?

Наш се подсмихна.

— Да си сериен убиец е странен избор на забавление за човек, който има проблеми с тревожността.

— Лоразепам. Лекарите понякога го предписват на пациенти с рак на стомаха, против киселините. Тревожността води до повишаване на производството на киселини и лоразепамът ги намалява — каза Айзли. — Но той може да е бил по-спокоен от всеки от нас.

Портър погледна джобния часовник, който сега имаше прикачен номер и беше сложен в прозрачно найлоново пликче за веществени доказателства.

— Можа ли да снемеш отпечатъци от часовника?

Айзли кимна.

— Човекът има няколко охлузвания на ръцете, но пръстите не са увредени. Снех пълен комплект отпечатъци и ги изпратих в лабораторията. Още не са ми се обадили.

Очите на Портър се спряха на обувките.

Айзли проследи погледа му.

— А, за малко да забравя за тях. Вижте нещо. Много е странно. — Той взе едната обувка, върна се при трупа и допря подметката до босата пета на мъртвия мъж. — Те са близо два номера по-големи за този човек. Той е напъхал тоалетната хартия в носовете.

— Кой носи два номера по-големи обувки? — попита Наш. — Нали каза, че тези струват хиляда и петстотин долара?

Портър кимна.

— Може би не са негови. Трябва да ги проверим за отпечатъци.

Наш погледна Айзли и после огледа залата.

— Имаш ли… Няма значение. Видях го. — Той забърза към друг плот и се върна с комплект за снемане на отпечатъци, а после с точността на експерт поръси обувките. — Бинго.

— Вземи ги и ги изпрати в лабораторията — каза Портър. — Обясни им колко е спешно.

— Заемам се веднага.

Портър отново се обърна към Айзли.

— Нещо друго?

Патоанатомът се намръщи.

— Какво? Следите от лекарства не са ли ви достатъчни?

— Това не е…

— Има и още нещо.

Той заведе Портър от другата страна на трупа и вдигна дясната ръка на мъртвеца.

— Забелязах малка татуировка. — Айзли посочи черно петънце на вътрешната страна на китката на мъжа. — Мисля, че е цифрата осем.

Портър се наведе.

— Или символът за безкрайност. — Той извади телефона си и направи снимка.

— Скорошна е. Виждаш ли, че още е зачервена? Направена е преди по-малко от седмица.

Детективът се опита да намери логика във всичко това.

— Може да е нещо религиозно. Той е умирал.

— Ще оставя умозаключенията за вас детективите — каза патоанатомът.

Портър повдигна края на бялата кърпа, с която беше покрита главата. Платът се отдели със звука на отлепяне на велкро.

— Ще се опитам да възстановя лицето.

— Наистина ли? Можеш ли да го направиш? — попита Портър.

— Е, не аз — призна Айзли. — Имам приятелка, която работи в Музея на науката и индустрията. Тя специализира такива неща — стари останки и други такива. От шест години реставрира останките на индианското племе илиниуек, открити в южната част на щата близо до Макхенри Каунти. Обикновено работи с фрагменти от черепи и кости, не толкова… скорошни неща, но мисля, че ще успее да го направи. Ще й се обадя.

— Имаш приятелка, а? — обади се Наш, който приключи с обувките и прибра комплекта за снемане на пръстови отпечатъци. — Снех шест частични и най-малко три цели палеца. Би трябвало да кажа три отпечатъка на палци. Нямам предвид, че неизвестният заподозрян има три палеца, въпреки че това би го направило много по-лесен за разпознаване. Ще ги проверим. Искаш ли да се съберем в командния център? Може би след час? Ще се обадя и на капитана.

Портър се замисли за дневника в джоба си. Един час не беше зле.