Джонатан Баркър
Четвъртата маймуна (47)

47
Дневник

Стъпалата скърцаха, докато слизах с голямата купа за салата на майка ми в едната ръка и чаша вода в другата. Майка ми ме гледаше напрегнато, докато взимах тези неща, и по едно време дори оформи беззвучно с устни думите: „Не му позволявай да го направи.“ Разбира се, не й обърнах внимание, защото не можех да „позволя“ на татко да прави каквото и да било и нямах намерение да развалям доброто му настроение, като му предам такова послание. Той ми беше казал да донеса купата и знаех, че госпожа Картър не е пила нищо от часове. Реших, че е жадна, и затова взех и вода. Ако знаеше какво предстои да се случи, майка ми беше напълно в състояние да изкаже мнението си. Баща ми вече беше долу и бе приклекнал до походното легло. Приближих се и видях, че той завързва краката на госпожа Картър за рамката с трипластово найлоново въже. Вече беше завързал свободната й ръка. Тя безуспешно дърпаше въжето. Татко умееше да прави стегнати възли.

В устата й беше напъхана кърпа, завързана с ивица плат от ризата на господин Картър. Върху плата имаше тъмночервени петънца.

Баща ми подръпна последния възел и потупа по крака госпожа Картър.

— Готино, а? — Той се обърна към мен. Очите му блестяха като на дете на Коледа. — Носиш ли ножа си?

Ножът ми все още беше в майка ми. Търсих го къде ли не, но не открих следа от него. Поклатих глава.

Татко се намръщи.

— Трябва винаги да носиш ножа си. — Той бръкна в задния си джоб, извади неговия нож и ми го даде.

— Ша я убием ли?

— Трябва да кажеш „ще“ не „ша“. Умните момчета не говорят така.

— Съжалявам, татко.

— Ще говориш така само когато искаш хората около теб да си помислят, че не си толкова интелигентен колкото си в действителност. Понякога е по-добре да не си най-умният сред присъстващите. Някои хора се страхуват от онзи с по-висш интелект Ако се престориш на тъп, на тяхното ниво, те ще те приемат. Така е по-лесно да се слееш с тълпата. Но не са необходими, преструвки, когато присъстват само твоят старец и нашата красива съседка. Щом не можеш да бъдеш такъв какъвто си с приятелите и семейството си, тогава какъв е смисълът, нали така?

Не можах да не се съглася.

— Ще я убием ли, татко?

Той взе ножа от ръката ми и вдигна острието към светлината.

— Отличен въпрос, шампионе, но не мога да отговоря. Госпожа Картър държи картите за тази игра на късмета и ги стиска плътно до гърдите си. Аз лично предпочитам да не я убиваме. Предпочитам да я задържим още малко. Чувам, че тя си пада по купоните и искам да опозная добродетелите й от първа ръка. — Баща ми отново потупа коляното й. — Не е ли така, Лиза? Ти преливаш от удоволствия.

Очите й бяха приковани в острието на ножа, което красиво блестеше на светлината на шейсетватовата крушка, окачена на тавана.

Хартиеният плик на татко беше на пода до него и тихо шумолеше върху бетона. Той отново ми даде ножа.

— Ти вече си голямо момче. Искаш ли да имаш честта?

Госпожа Картър започна да се мята като бясна. Риташе и очите й щяха да изхвърчат. Тя изкрещя нещо зад кърпата в устата й, но беше невъзможно да се разбере какво. Не бях сигурен защо баща ми беше запушил устата й. Половината удоволствие не беше ли да чуваш реакцията?

Татко издърпа бялата блуза на госпожа Картър от джинсите й.

— Искам да отрежеш това от нея. Жалко е да съсипеш такава хубава, чиста дреха, но за съжаление няма друг начин да свършиш работата, когато тя е завързана за походното легло. Жалко, че не носи блуза с копчета отпред.

Госпожа Картър ожесточено клатеше глава, но нямаше шанс с баща ми. Отправих й най-окуражителната си усмивка, а после плъзнах острието в тънкия плат на блузата й и дръпнах леко. Острият ръб сряза памучната тъкан без усилие и продължих нагоре. Кокалчетата на пръстите ми докоснаха кожата на корема й и аз почувствах, че лицето ми се изчервява. Не можех да погледна нито татко, нито госпожа Картър от страх, че ще разкрия прилива на чувства, който ме завладя. Бях сигурен, че съм горещ на допир. Температурата ми се повишаваше с всяка изминала секунда. Когато опакото на ръката ми докосна сутиена й, помислих си, че ще експлодирам. Натиснах ножа и продължих да разрязвам, докато острието излезе през яката и блузата се разпори на две. Госпожа Картър се разрида.

— Отрежи и ръкавите и раменете. Махни това досадно нещо да не пречи — даде указания баща ми.

Направих това, което ми каза той, и скоро блузата лежеше разрязана на купчина встрани от мен. Госпожа Картър ставаше все по-неспокойна. Дишането й беше затруднено зад кърпата в устата й. Гърдите й се повдигаха и спадаха с все по-настойчива неотложност. Щеше ли да припадне?

— Да махнем ли кърпата?

Татко погледна госпожа Картър и поклати глава.

— Човек, който пищи от страх, е едно нещо, но някой, който пищи от болка? Това е съвсем друго животно. А ще боли. Убеден съм. — Той взе въжето и го омота около корема й точно под гърдите, а после заобиколи походното легло и завърза стегнат възел. Повтори същото още четири пъти, докато стигна до края на въжето.

Това изобщо не успокои госпожа Картър, която започна да рита и да се дърпа с подновена енергия. Баща ми сложи голямата си ръка на коленете й и ги натисна надолу, а след това взе друго въже и ги завърза за походното легло. Когато той приключи, госпожа Картър вече не можеше да помръдне.

— Най-добре да започваме. Би ли ми подал плика и купата за салата?

Кимнах и вдигнах хартиения плик. Беше тежък. Каквото и да имаше вътре, тежеше най-малко двеста-триста грама. Плъзгаше се. И се беше напишкало. Дъното на кесията беше мокро от урина и вонеше на топъл амоняк.

Татко взе от мен хартиения плик и го сложи върху корема на госпожа Картър. Тя си пое дълбоко дъх и се помъчи да се надигне, когато мократа хартия докосна кожата й, но въжето не й позволяваше да се движи. Госпожа Картър изви врат и видя плика, но не издържа дълго в това неудобно положение и отново се отпусна назад.

Баща ми леко разтвори торбичката, за да пусне въздух вътре, и бързо сложи отгоре купата за салата. Извади ролка тиксо, откъсна няколко ивици и залепи купата за корема и гърдите на госпожа Картър. Купата беше от прозрачна пластмаса, затова ясно виждахме какво става вътре.

Татко почука с пръст по дъното на купата.

— Дребосъкът е обикновен черен плъх. Намерих го навън и без много усилия го прибрах, след като му дадох парченце сирене, подправено с хлороформ. Въздействието му обаче преминава и когато се събуди, плъхът ще бъде ядосан и ще се бори с жестоко главоболие. Плъховете не обичат затворени пространства, затова съм убеден, че ще иска да се измъкне от купата. Може да се опита да забие нокти в пластмасата, но повърхността е гладка и няма къде да се захване. Щом се откаже от този маршрут, мисля, че ще насочи вниманието си към онова, което се намира отдолу, и тогава ще започне истинското забавление. За разлика от пластмасата, острите му нокти няма да имат проблем да разкъсат крехкия торс и когато впие уста в дивеча, и започне да дъвче… — Баща ми се ухили широко. — Е, тогава, да речем, че такива зъби са направени да поглъщат много по-твърди материи.

Госпожа Картър отново започна да се гърчи и да се мята. Дишането й се превърна в борба. Помъчи се да си поеме дъх, но не можа да вдъхне достатъчно през носа си. По лицето й потекоха сълзи. Очите й бяха зачервени и подпухнали. Наведох се по-близо към плъха. Гризачът се беше свил в кесията и не мърдаше, но беше ясно, че въздействието на упойващото вещество преминава. Малкият черен плъх подаде глава през отвора на плика и аз едва не изскочих от късите си панталони. Татко се засмя.

— Не се тревожи, шампионе. Той няма да погне теб. Ако се измъкне от там, коремът му ще бъде толкова пълен, че мозъкът му изобщо няма да помисли за още храна.

— Тя ще припадне.

Бях сигурен, че баща ми вече е помислил за тази вероятност, но изражението му говореше друго. Отначало изглеждаше озадачен, а после разочарован.

— Може би си прав, шампионе. Предполагам, че това е малко завладяващо. Но почти приключихме. — Той прокара пръсти през косата на госпожа Картър. — Ще издържиш още няколко минути, нали, Лиза? Достатъчно си корава, за да го направиш, нали?

Главата й клюмна и аз не можах да разбера дали тя кима в знак на съгласие, или я поклати в израз на отрицание.

Плъхът изпълзя от хартиената кесия, катурна се на една страна и после се изправи на розовите си крачета. Не можеше да пази равновесие и очевидно беше зашеметен, но бавно започна да се ориентира в света на живите. Първо подуши плика, след това купата и накрая пъпа на госпожа Картър. Муцунката му се скри вътре и после пак изскочи.

— Ето го нашият малък приятел — рече баща ми, докато плъхът залитайки търчеше около ръба на купата.

— Мисля, че синът ми е прав. Трудно е да дишаш с кърпа в устата, затова ще я извадя и ще ти дам възможност да си поемеш дъх. Освен това искам да отговориш на един елементарен въпрос, който може да сложи край на всичко това, ако си откровена. Съгласна ли си?

Този път госпожа Картър определено кимна.

Татко се замисли, а после се наведе към нея и допря устни към ухото й.

— Спеше ли съпругът ти с жена ми? — Думите бяха прошепнати тихо, едва доловими от мястото, където стоях.

Госпожа Картър отвори широко очи и се втренчи в него. Баща ми посегна към кърпата и я издърпа от устата й. Тя изплю смачканото на топка парче плат и задъхано си пое въздух, сякаш беше прекарала под вода няколко часа.

— Махни това нещо от мен! — извика госпожа Картър и отново започна да се мята, но това не й помогна. Торсът й не помръдна повече от два-три сантиметра и после въжето я дръпна надолу. Тя изви врат, но не можа да вдигне глава достатъчно, за да види какво става. Аз обаче виждах. Всичко.

Плъхът се съвземаше бързо, отърсваше се от съня и стъпваше все по-стабилно на краката си. Ако плъховете страдаха от пристъпи на паника, бях убеден, че това космато чудо скоро ще изпадне в такова състояние. Гризачът обикаляше по ръба на купата, допрял потрепващото си носле до пространството, където пластмасата докосваше кожата на госпожа Картър, и спираше на всеки няколко крачки, за да изследва пластмасата, и после се връщаше към изучаването на периметъра. Обикаляше купата, всеки път по-настървено от предишния.

— О, Боже, мисля, че изпада в клаустрофобия. Какво ще кажеш, шампионе?

Кимнах.

— Със сигурност! Виж го, татко! Ядосва се!

— Никоя божия твар не обича пленничество. Няма значение дали е червей, гризач или силен човек. Заключиш ли живо същество, дори да напълниш клетката с вкусни лакомства и удобно място да положи глава, то ще иска да излезе. Този малък гадняр ще изгризе тунел в нашата скъпа съседка в опит да избяга на свобода. Представяш ли си? Дупка точно в средата й. Обзалагам се, че дори това няма да я убие. Поне за известно време. Веднъж гледах как един човек живя три дни с огнестрелна рана в корема. Кълна се, че когато светлината попаднеше под подходящ ъгъл, се виждаше през нея. Разбира се, тази дупка сега ще бъде много по-голяма, затова не очаквам, че Лиза ще живее няколко дни, но се хващам на бас, че двайсет-трийсет минути не са изключени. — Той потрепери. — Представяш ли си болката? Дупка, голяма колкото мъжки юмрук. — Татко вдигна юмрук и го показа на госпожа Картър.

Тя задърпа въжето и зарита с крака, доколкото можеше. Това само развълнува още повече плъха.

— Моля те, махни го от мен! Моля те! Ще ти кажа каквото искаш!

Баща ми се наведе над нея.

— Зададох ти лесен въпрос, но може би насред цялото вълнение ти го забрави или не ме чу, затова ще повторя — спеше ли съпругът ти с жена ми?

Госпожа Картър поклати глава.

— Не! Не, не, не!

Татко ми намигна.

— Какво мислиш, шампионе? Тя откровена ли е или измисля лъжи?

— Ааа! — изпищя госпожа Картър. Очите й изпъкнаха и лицето й се зачерви.

Погледнах плъха, който лекичко беше захапал ръбчето на пъпа й. Не достатъчно, за да пусне кръв, но определено достатъчно, за да се зачерви и подпухне кожата. Главата му беше вдигната и устата му потрепваше, докато вкусваше находката си така, както се оценява хубаво вино.

Баща ми плесна с ръце и съществото забрави за храната, и се обърна към него.

— Малкият гадняр огладнява. И обича месо. Това определено е добър знак! Сигурен съм, че си вкусна — точното количество крехкост и аромат.

— Начукай си го, ненормалнико! — изтърси госпожа Картър, която пак се задъхваше. Изваждането на кърпата беше добър ход. Тя сигурно вече щеше да е припаднала, ако татко я беше оставил в устата й. — Моля те, махни го от мен — добави тя, докато по лицето й се стичаха сълзи. — Отговорих на шибания ти въпрос, затова махни го.

— Езикът, скъпа моя, внимавай какво говориш.

— Ще направя каквото искаш. Ще ти кажа всичко, само моля те…

Плъхът я захапа и тя изпищя ужасяващо. Този път гризачът не се поколеба. За разлика от първото захапване, което беше само проучващо, това беше мотивирано от глад. Татко беше прав — зверчето обичаше месо. Плъхът отхапа късче с големина пет-шест милиметра от корема на госпожа Картър. Втренчих се със страхопочитание, докато мястото първо стана розово, после червено и накрая се изпълни с кръв.

— Оооо! — изтананика баща ми. — Сега вече играта започна.

Госпожа Картър вкопчи ръце в походното легло. Кокалчетата на пръстите й побеляха, докато дърпаше рамката. Тя всмукна глътка въздух. Бях чувал израза изпъкнали очи, но до този момент не бях виждал такова нещо. Очите й наистина бяха изпъкнали, сякаш щяха да изхвърчат от главата й.

И после татко забеляза чашата вода.

— Шампионе, гледай. — Той наклони чашата и изля няколко капчици вода върху купата. Водата потече отстрани и образува локвичка там, където пластмасата се срещаше с кожата на госпожа Картър. След по-малко от секунда плъхът надуши водата, скочи от срещуположната страна на похлупака и бутна с муцуна ръба на купата. Не можа обаче да достигне водата, защото баща ми беше залепил с тиксо купата. Това, изглежда, раздразни гризача, който започна да рови. Мъничките му криви нокти разрязаха корема на госпожа Картър, без да обръщат внимание на писъците й. А тя пищеше пронизително. Мислех, че ухапването е лошо, но…

Татко разроши косата ми.

— Забавно е, нали? — попита той и после отново се обърна към госпожа Картър. — Виж, Лиза, знам, че тя ходи в дома ти, понякога стои там часове наред и се връща вкъщи, воняща на секс. Идва си у дома, смърдяща от мръсотията на секс и ми се усмихва, сякаш всичко е наред и не е направила нищо лошо. Е, и двамата знаем, че това не е вярно, нали? Мисля, че и двамата знаем какво става. Когато тя го уби, не е било за да защити теб, а за да се опита да защити себе си. Прав ли съм?

Мисля, че госпожа Картър не го чу. Тя си поемаше дъх на дълги, бавни глътки, като издаваше мляскащи звуци, когато въздухът се смесеше със сълзите и сополите, които задръстваха гърлото й. Очите й бяха приковани в тавана. Вече не виждаше мен или татко.

— Мисля, че изпада в шок — рекох.

Плъхът беше престанал да дращи, но беше направил бъркотия. С изключение на последното ухапване, раните не бяха дълбоки, но бяха много. Областта около водата беше осеяна с драскотини — малки белези, сякаш някой беше разрязвал корема й с бръснарско ножче. Баща ми отлепи тиксото и блъсна настрана купата, която заедно с плъха излетя в мазето.

— Проклет гризач… Беше твърде далеч от… — измърмори той, грабна чашата и плисна водата върху лицето на госпожа Картър. Задъханото поемане на въздух спря. Тя ни погледна гневно и изпищя.

Баща ми я зашлеви. Разтворената му длан остави яркочервена следа върху лицето й. Госпожа Картър млъкна. Тялото й трепереше от силни спазми.

— О, я стига! Не беше толкова лошо. — Татко избърса кръвта с хартиения плик. — Виждаш ли? Само малка драскотина. Нищо тревожно. — Той отново се наведе над нея и доближи устни до ухото й. — Ако исках да те нараня наистина сериозно, щях да направя много по-лоши неща. Веднъж отрязах плътта до костите на пръстите на един човек. Започнах от средата и после изрязах тънки малки ивици. Отне ми близо един час, докато приключа с първия пръст. Човекът едва не изпадна в шок в първите минути, но му инжектирах адреналин. Това не само че го свести, но и усили болката.

Татко погали опакото на ръката на госпожа Картър. Тя се дръпна, опъвайки белезниците.

— Знаеш ли, че в човешката ръка има двайсет и седем кости? Някои големи, други малки. Но всичките се чупят. Не съм сигурен дали онзи човек беше в състояние да чувства много на този етап, тъй като изрязах повечето му плът, тъкан и сухожилия, но квичеше като прасе. Обзалагам се, че ако го направя с теб, ако изрежа плътта от пръстите ти един по един, ти бързо ще ми кажеш истината, нали? — Той прокара пръсти по опакото на ръката й, обиколи в кръг китката й и после я стисна. — Обзалагам се, че ако разрежа правилно, ако започна тук и стигна дотук, заобиколя дорзалното разклонение тук, при улнарния нерв, ще изхлузя кожата ти като мокра ръкавица. Трябва да внимавам да не пробия някоя вена, но мисля, че ще мога да го направя. — Баща ми се обърна към мен: — Какво ще кажеш, шампионе? Да опитаме ли?

Спомних си снимката.

Татко допря длан до раната в корема на госпожа Картър и този път тя не изпищя. Очите й се избелиха и главата й клюмна настрана.

— Мъртва ли е?

Баща ми докосна шията й.

— Не. Припаднала е. — Предполагам, че рано или късно щеше да се случи. — Той се изправи и тръгна към стълбите. — Може да я развържеш, но остави белезниците. След това се качи горе и поспи. Нощта беше дълга. Аз трябва да говоря с майка ти.

— Ами плъхът? — извиках след него, но татко вече беше заминал и аз бях сам с нашата гостенка.