Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (6)

6

Елинор Бергквист.

Валдемар Литнер въздъхна дълбоко. За първи път беше цъфнала при него преди малко повече от два месеца. Обадила се във фирмата и запазила час. Настояла да се види точно с него. Целта на посещението беше леко смътна и през последвалите срещи така и не се изясни. Нещо, свързано с откриване на нова фирма и помощта, от която се нуждаела за това. Макар той да й асистира, доколкото можа, нищо не излезе. Днес Елинор беше не по-близо до създаването на работещо предприятие, отколкото при първата си поява. Тогава той се беше почудил защо е потърсила точно него. Тя твърдеше, че й го е препоръчал неин познат. Валдемар попита кой, но отговорът й беше изключително уклончив. Отново. Оказа се, че има немалко въпроси, по които мълчеше. Например за каква фирма става дума и с какво ще се занимава.

Днес обаче щеше да бъде последната им среща и после можеше да забрави Елинор Бергквист завинаги. На път към вратата той притисна с ръка кръста, който го наболяваше, и изправи гръб, доколкото можеше. Отвори вратата към малката рецепция. Тя скочи от черния диван в секундата, в която го видя.

— Здравейте, Елинор. Заповядайте.

— Благодаря.

Усмихна му се, докато се ръкуваха. Той я покани в кабинета си, тя седна на стола срещу бюрото и свали червеното си палто. Остави голямата си дамска чанта в скута.

— Нося документите, които ми дадохте — започна и пъхна ръка в чантата си.

— Елинор — прекъсна я Валдемар и нещо в начина, по който произнесе името й, я накара веднага да престане да рови из чантата и да вдигне поглед. — Не смятам, че трябва да бъдете наш клиент.

Елинор замръзна. Да не би да беше заподозрял нещо? Беше ли сгрешила някъде? Дали някак бе научил, че тя изобщо не е тук за финансови съвети, а за да… да, защо всъщност беше тук? Просто искаше да види кой е той. Какъв е. Струваше й се вълнуващо да седи на това място, очи в очи с бандит, извършил икономически престъпления, заплашвал мъжа й и може би дори замесен в убийства.

Когато се нанесе при скъпия си Себастиан, тя намери найлонова торба с документи. Торба, чието споменаване разстрои Себастиан и той я помоли да я изхвърли. Да я унищожи.

Тя не го направи.

Прочете съдържанието. Прочете го, разпозна едно име — „Дактея Инвест“ — и разбра, че Валдемар Литнер несъмнено е престъпник. Никой, замесен в бъркотията около „Дактея“, за която се писа толкова много по вестниците преди няколко години, не можеше да бъде невинен, беше убедена в това.

Веднъж, докато Себастиан още беше затворен вкъщи с белодробна инфекция, го попита за Валдемар. Просто се чудела кой е, нищо повече. Себастиан побесня. Искаше да знае откъде е чула името, какво знае. Тя призна истината — че е надникнала в торбата, която я беше помолил да изхвърли. След това се принуди да излъже.

При следващия въпрос. Каза, че я е изхвърлила.

Същевременно изпита радост. Острата реакция на Себастиан потвърждаваше, че е напипала нещо. Той сякаш се страхуваше от Литнер. Тя истински щеше да му помогне, ако сама проучи Валдемар и постепенно затегне примката. Само че сега явно дойде краят на шпионирането.

— Защо да не ви бъда клиент? — попита Елинор и се размърда на стола, готова да бяга, ако Валдемар прибегне до насилие.

— Не мисля, че мога да ви помогна. Това е четвъртата ни среща, а още дори не сте регистрирали фирмата.

— Възникнаха някои…

— Знаете ли какво мисля, че можем да направим? Отваряте фирмата и когато потръгне и всички документи са изрядни, се връщате тук и тогава ще видим какво можем да свършим.

За голямо свое учудване той видя как Елинор кимва и се изправя.

— Да, може би така е най-добре.

Валдемар се стъписа. Беше очаквал поне известна съпротива. В крайна сметка тя беше прекарала над шест часа в офиса му. Беше си платила срещите. Не беше получила нищо в замяна. Той не очакваше да се даде без бой. Не знаеше защо точно, просто му се струваше, че е от този тип.

А сега я гледаше как си взима палтото от облегалката на стола и отива към вратата.

— Благодаря за всичко. Много ми помогнахте — каза тя и отвори вратата.

— Благодаря, радвам се, че сте доволна.

Елинор му се усмихна, излезе и затвори след себе си. Погледна трезво на положението. Все още беше регистрирана на стария си адрес, той нямаше как да открие каквато и да било връзка със Себастиан, стига да не я проследил. А това изглеждаше малко вероятно. Може би е казал истината, просто е смятал, че не може да й помогне. Нямаше да идва повече. Беше време професионалистите да се заемат. Себастиан никога нямаше да научи, че тя се е погрижила Валдемар Литнер да бъде премахнат. Това щеше да бъде тайният й подарък за него. Доказателството за любовта й.

А после нищо нямаше да може да застраши щастието им.

Шибека крачеше из апартамента. Вълнуваше се, но същевременно беше чакала толкова дълго, че сега, когато това най-после се случи, изпитваше едва ли не страх. Тя седна и още веднъж прочете писмото, което беше поставила внимателно на масата пред себе си. Текстът заемаше едва половин страница. Странно, че нещо толкова важно може да бъде толкова кратко.

Драга Шибека,

Благодарим Ви за писмото. Извинете, че отговорът ни се забави толкова дълго във времето. Ние в редакцията обсъдихме дадената от Вас информация и решихме, че искаме да се свържем с Вас. Най-добре да се видим, съвсем непринудено, за да можем по-добре да осмислим историята Ви и да преценим как бихме могли да процедираме с изчезването на съпруга Ви.

Чакаме Вашия отговор.

С уважение,

Ленарт Стрид

Разследващ репортер

Най-отдолу имаше адрес и няколко телефонни номера, вероятно на редакцията. Шибека внимателно прочете писмото още един път. Дали да каже на синовете си? По-добре не. За нея надеждата можеше да угасва и пак да припламва, беше свикнала; през годините се случи неведнъж. Но трябваше да защити децата си. Достатъчно болезнено беше за тях да израснат без баща. Само че не беше сигурна. Дали наистина щеше да се справи самичка? Пак прочете писмото, сякаш за да види дали ще й даде отговори, но то доведе единствено до същите въпроси. Какво значеше „непринудено“? Дали беше просто начин да не поемат отговорност? Как така щяха да „осмислят историята й“? Беше истина, но дали това им стигаше? Наистина ли щеше да се осмели да се срещне сама с този мъж? Роднините и познатите й нямаше да го одобрят. По принцип щяха да са прави, но тя не желаеше никой да я придружава. Щяха да опитат да я спрат. Да говорят вместо нея, да я карат да мълчи. И тогава всичко щеше да отиде на вятъра. Не го искаше. Държеше да чуе собствения си глас. Да стигне докрай. Приятелите й несъмнено знаеха как се е борила и никога не се е предавала, но дали щяха да разберат, че това е Швеция? Че тук жените могат да се срещат с мъже, без да покриват лицето си? Съмняваше се.

Значи никой не биваше да научава. Тя излезе в коридора и застана до черния безжичен телефон. Той стоеше на малка масичка и тя си спомни как двамата с Хамид ходиха да го купят. Телефон. Купен от големия универсален магазин долу в търговския център, който сега се наричаше „Брома Блокс“; вътре имаше толкова много телевизори, че отначало тя не повярва на очите си. Цяла стена с движещи се картинки. Редица след редица стелажи с всичко от слушалки до дивидита. Изобилие. Двамата с Хамид се спогледаха и се усмихнаха на това, че те, които макар сега да разполагаха с много пари, всъщност имат съвсем малко.

Купиха си телефон и най-евтиния телевизор, който намериха. Саид ги докара до къщи с покупките. Тя помнеше как седеше на задната седалка и развълнувано докосваше с пръст бялата кутия със снимка на телефон отгоре. Нямаше търпение да я отвори. Да го вземе в ръце.

Много вечери бяха прекарали в опити да се свържат с роднини и приятели в Кандахар. Винаги е било трудно. Мобилните им телефони рядко работеха, а дори и да се свържеха, често разговорът изведнъж прекъсваше. Въпреки това тя помнеше тези моменти с топло чувство.

Връзката с дома.

Радостните гласове.

Стояха заедно, един до друг, тя и Хамид. Правеха си чай, той набираше различни номера и се надяваха заедно. Най-често изобщо нямаше отговор, но получеше ли се, и двамата надаваха радостен вик и тя се притискаше до телефона, за да чуе думите от някогашния им дом. Той й позволяваше. Позволяваше й да слуша. Усмихваше й се. Милваше я по ръката, докато тя седеше тихичко и само слушаше.

Хамид. Нейният мъж.

Сега тя вдигна слушалката и я погледна. Вече я използваше рядко. В случаите, когато се свързваше с родината, обикновено беше на гости у приятели, седеше с жените в кухнята и слушаше как мъжете говорят в другата стая. Не беше същото. Изобщо. Но тя не можеше да се обади сама, те искаха да говорят с мъж. Не с нея. И толкоз.

Набра единия от номерата в писмото. Мобилен телефон. Знаеше, че шведите вдигат най-вече мобилния, затова първо пробва с него. Чуха се два сигнала и после мъжки глас:

— Ленарт на телефона.

В първия момент тя не посмя да каже нищо. Може би се бе надявала той да не вдигне, та да има време да обмисли разговора предварително. Не знаеше какво да прави. Мъжът обаче чакаше отговор.

— Ало, Ленарт на телефона.

Тя се видя принудена да заговори, но гласът й потрепери;

— Здравейте, казвам се Шибека Хан, получих писмо от вас.

— Извинете, не ви чух добре.

Тя събра смелост, иначе мъжът сигурно щеше да загуби интерес.

— Писмо. Получих писмо от вас. Казвам се Шибека Хан.

Усети, че е приковала вниманието му.

— Да, здравейте, радвам се, че се обаждате — каза той с повече енергия и интерес в гласа. — Както ви писах, проявяваме интерес към изчезването на мъжа ви — продължи. — Не мога да обещая нищо, но смятаме, че си струва да проучим въпроса.

Мъжът говореше бързо и тя не успяваше да схване всяка дума. Но определено чу думата „интерес“. Престори се, че е разбрала всичко. Чувстваше, че е важно, иначе мъжът можеше просто да я отпрати.

— Добре.

— Да се видим?

— Сега ли?

— Не, не сега. Но…

Настъпи мълчание и на Шибека й се стори, че го чува как разлиства бележник.

— Понеделник в единайсет. Добре ли е?

„Добре ли е?“ — май значеше същото като „Става ли?“. Синовете и колегите й употребяваха този израз. Удобно ли е, това я питаше. Сега го разбра. Но изведнъж се разтрепери.

— Не зная.

Мъжът замлъкна за момент, после продължи:

— Не знаете или не можете?

— Не знам. Мисля.

Шибека не беше сигурна как да обясни. Искаше го, но й се струваше нередно.

— Имате предвид само вие и аз? Да се срещнем?

— Ако не искате, ще вземем преводач. Но не ми се струва необходимо. Говорите шведски чудесно.

— Благодаря, старая се.

Тя се поколеба. В света на Ленарт Стрид не беше странно сама жена да се срещне с непознат мъж. В тази страна не беше странно, а сега тя живееше тук. Шибека си пое въздух и събра смелост.

— Къде?

— Има едно кафене до „Оленс“ при „Т-Сентрален“. Кафе „Болеро“.

Кафене. Разбира се. Шведите ходеха на кафе. Шибека се сети, че й трябва лист и химикалка да си запише всичко това. Но би трябвало да може да запомни „Кафе“ и Б-нещо си.

— Може ли да повторите?

— Кафе „Болеро“. До „Оленс Сити“.

— Благодаря.

— Единайсет часът?

— Единайсет часът, добре.

Чувстваше се глупаво само да повтаря всяка негова дума, но мъжът, изглежда, не обръщаше внимание.

— Доскоро тогава — каза той и затвори.

Шибека постоя мълчаливо няколко секунди, преди да постави слушалката на място. Мина по-добре, отколкото се надяваше.