Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (129)

129

Елинор свали табелката с името си от пуловера и я прибра в едно от металните шкафчета, наредени покрай стената в стаята за персонала в магазин „Оленс“. Взе якето и чантата си и затвори вратата на шкафчето. Чантата беше по-тежка от обикновено; а може би просто си въобразяваше, че усеща допълнителната тежест? 874 грама не е кой знае какво, и все пак й се струваше, че чувства разликата. Може би беше психологическо. Както когато си въобразяваш, че взимаш лекарство и се подобряваш, а всъщност си на плацебо. Тя метна чантата през рамо, определено беше по-тежка, и тръгна към служебния изход. По пътя каза „чао“ на три колежки. Знаеше, че ще ходят да пият по чаша вино, бяха я поканили, но Елинор благодари и отказа.

Имаше други планове.

Излезе на „Местер Самуелсгатан“ и си закопча якето. Огледа се. Първо щеше да отиде да хапне някъде. „Йенсенс Бьофхюс“ беше най-близо. Само на стотина метра надолу по улицата. Вдигна яката си срещу вятъра и тръгна към ресторанта. Размина се с доста хора. Никой не я забелязваше.

Никой не знаеше, че е домашна помощница, която Себастиан чука.

Никой не знаеше, че днес чантата й е малко по-тежка.

Никой не знаеше. Все още.

Нямаше закъде да бърза. Първо щеше да хапне една хубава пържола на тишина и спокойствие, да пийне чаша вино, може би две. Да приключи вечерята с кафе и от онези малки сладкиши с шоколадов трюфел, стига да имат. Разполагаше с предостатъчно време. А и беше близо до метрото, ако реши, че не й се върви пеш до дома на Себастиан.