Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (112)

112

Вероника Стрьом приключи разговора и си пое дълбоко дъх, за да запази спокойствие.

Да, имаха проблем.

В най-неподходящия момент.

Тя се обърна към жената в другия край на светлата конферентна маса. Мъжът до нея тъкмо сваляше фотоапарата си. Беше направил няколко снимки, докато тя говореше по телефона. За миг Вероника се разтревожи, че може да са чули разговора, но после се успокои при мисълта, че отговорите й бяха едносрични и накрая единствено бе обещала да се погрижи.

Жената се казваше Мария Стенсон и беше журналистка. Не помнеше името на мъжа. Той се представи при влизането, но Вероника забрави името му в същата секунда.

— Извинете ме, но наистина се налага да проведа телефонен разговор — усмихна се тя извинително.

— Няма нищо — успокои я жената на стола и също се усмихна.

Вероника забеляза, че фотографът понечва да протестира.

Той искаше да направи снимки в кабинета й и няколко на открито, долу край водата зад сградата на парламента, преди да се е стъмнило.

— Няма да се бавя — изпревари го Вероника, отвори вратата, излезе от малката конферентна зала и отиде в коридора, където се помещаваше по-голямата част от парламентарната група на социалдемократите.

Точно както беше обещала на Александер Сьодерлинг, тя щеше да се погрижи. Набра +1 и след това номер, който знаеше наизуст. След втория сигнал отсреща вдигнаха и се чу мъжки глас — отсечено въпросително „Yes“.

Вероника се представи и накратко обясни за какво се обажда; извиняваше се за безпокойството, но възникнали проблеми.

Мъжът с провлечения южняшки акцент я попита с какво може да помогне.

Вероника заразказва.