Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (97)

97

По-малко от час след като Били прегледа снимките на семейство Бакер, всички се събраха в Стаята. Торкел се обади на Себастиан и Ваня. Ваня не вдигна, затова й остави съобщение, но със Себастиан успя да се свърже и кажи-речи му нареди да дойде. Вече се намираха в Стокхолм и ако той искаше да бъде част от „Риксмурд“, трябваше да сътрудничи. Сега четири от шестте стола около овалната маса бяха заети от Торкел, Урсула, Йенифер и Себастиан. Били беше окачил на бялата дъска, която покриваше почти цялата стена, снимката на Ян Бакер, пиеш вода от извора, и увеличение на къщичката зад него. Той стоеше до дъската и сочеше фотографията. Себастиан се протегна към една от бутилките с минерална вода на масата.

— Това е увеличение на къщата, която виждаме тук — показа Били снимката с Ян до ручея. — За да разберете къде се намираме…

Той отиде при картата.

— Снимката е направена ето тук — посочи точка на десетина сантиметра от кръстчето, отбелязващо масовия гроб. — Тук — сложи Били пръст върху кръста — бяха намерени телата, което значи, че къщата е била някъде там — и той отново показа на картата мястото на десетина сантиметра от гроба.

Вратата се отвори и Били млъкна, като видя Ваня да влиза. Торкел се завъртя към вратата. Първата му мисъл беше: „Колко уморена изглежда!“.

— Здравей, ето те и теб! — възкликна вместо това, щастливо изненадан.

Ваня кимна, придърпа един свободен стол и се отпусна тежко на него.

— Оставих ти съобщение — рече Торкел, докато тя си сваляше якето.

Отслабнала ли беше, или си въобразяваше?

— Знам, затова съм тук — отвърна Ваня.

— Как върви? Всичко? — попита той невинно.

Ваня не отговори. Първо погледна Себастиан, който й кимна насърчително.

— Не ме избраха за обучението във ФБР — каза тя без каквато и да било емоция в гласа.

— Какво?! Защо? Какво стана?

Торкел изглеждаше като ударен с мокър парцал, очевидно никой не го беше информирал, помисли си Себастиан.

— Хокан Першон Ридарщолпе, това стана — сви рамене Ваня. — Казал, че съм неподходяща.

В Стаята се възцари пълна тишина. Онзи вид тишина, когато всички присъстващи знаят, че трябва да кажат нещо съчувствено и утешително, но не знаят какво.

Торкел не можеше да проумее думите й. Хокан Першон Ридарщолпе беше напълно компетентен. Може и да не беше достигнал абсолютния връх в професията, но Торкел не беше чувал някога да е допускал подобна грешка. Не и след онази история в Сала преди много години. Какво се бе случило? Нямаше по-подходящ от Ваня. Тази работа трябваше да се разнищи, преди да е станало твърде късно.

— Мога ли да помогна с нещо? — наруши мълчанието той.

Ваня поклати глава.

— Окончателно е, не може да се обжалва.

— Той е идиот, винаги съм го казвал — обади се Себастиан.

— Очевидно е грешка, ще видя какво мога да направя — каза Торкел.

Ваня се усмихна леко, благодарно. Себастиан се запита колко голямо е влиянието на Торкел в организацията. Дали скъпоструващото му посещение при Ридарщолпе нямаше да се окаже напразно? Йенифер нерешително вдигна ръка.

— Моментът може би не е добър, но след като съм тук като заместничка на Ваня…

— Ще мислим по-късно — прекъсна я Торкел.

Ваня се намеси:

— Остани, аз ще отсъствам известно време. Баща ми е арестуван…

Видя как Урсула, Били и Йенифер — тримата, които още не знаеха — се сепнаха.

— Искам да участвам в предварителното разследване и не бива да се… раздвоявам.

Себастиан отпи от минералната вода. Това беше ново за него и не му допадна. Ваня искаше да помогне на Валдемар. Той трябваше да я придърпа към себе си, да й напомни, че татко й е престъпник, че я е предал. Не искаше да се меси повече, при положение че едва се размина след ФБР и Елинор, погрижи се тя сама да отиде при него, ако има нужда, но явно бе назрял моментът отново да участва активно.

— Посещавала ли си го пак? — попита той с неутрален, както се надяваше, тон.

Ваня поклати глава.

Все беше нещо.

— Ще трябва да отложим този въпрос засега — въздъхна Торкел. — Имаме новини около семейството в планината. — Той кимна към Били.

— Както казах, на това място е имало къщичка през 2003 година — започна отново Били и посочи картата. — Стара ловна хижа от трийсетте години. Изгоряла е през януари 2004.

Той се върна при стола си, седна и хвърли едно око на лаптопа.

— Била е частна собственост до 1969, след което я дарили на Въоръжените сили. От 1970 година е можело да я наемеш, ако си техен служител или някой от семейството ти е такъв.

Всички се заслушаха заинтригувано. Това звучеше добре. Щеше да им даде онова, от което се нуждаеха — нещо, с което да работят. Име.

— Знаем ли кой я е наел през въпросната седмица на 2003 година? — попита Ваня, против волята си развълнувана от събитията, напрежението, гонитбата.

— Първо трябваше да намерим точния служител на Въоръжените сили, после да я убедим да прегледа регистрите отпреди десет години…

— Знаем, че сте се потрудили здравата — прекъсна го Торкел нетърпеливо. — Кажи името.

— Адам Седерквист е наел къщата през 44-тата седмица на 2003 година — съобщи Йенифер. — Семейството му е било с него.

— Лена, Ела и Симон Седерквист — добави Били.

Сякаш въздухът бе изсмукан от стаята. Всички бяха споходени от усещане за спадане на кулминацията.

— Но няма как те да са заровени там. — Ваня изрази общата мисъл. — Заминали са на околосветско плаване през ноември. Изпратили са картичка от Занзибар през февруари.

Урсула разлисти книжата си, макар че вече знаеше със стопроцентова сигурност какво ще намери. Точно така:

— ДНК-то на брата на Адам, Чарлс Седерквист, не съвпада с това нито на мъжа, нито на децата от гроба.

— Стига, трябва да са те.

Отново някой изрази общата мисъл. Този път беше Себастиан. Той се надигна и закрачи из помещението.

— Адам и семейството му наемат къща същата седмица, в която едно семейство бива убито на сто метра оттам, къщата изгаря няколко месеца след това, а Адам и семейството му изчезват безследно край Африка. Не чувате ли как звучи?

Себастиан спря. Разбира се, всички около масата чуваха как звучи. Животът беше пълен със случайности и съвпадения, всеки го знае. Но тук бяха твърде странни и твърде многобройни.

— Адам служител на Въоръжените сили ли е бил? — попита Ваня.

— Не, брат му Чарлс е бил — отговори Йенифер. — И още е. Военно разузнаване и национална сигурност, „Муст“. Живее в Оскаршхамн.

— А Адам какво е работел? — поинтересува се Торкел.

— Колега, така да се каже. „Сепо“.

Военното разузнаване и Службата за национална сигурност. Изведнъж вероятността всичко това да е случайност и съвпадение стана още по-далечна.

— Да кажем, че е Адам. Как ще го докажем? — въздъхна Били.

— Близките на съпругата — предложи Ваня.

— Ще отнеме няколко дни — каза Урсула.

— Направете го — кимна Торкел и се изправи. — Има прекалено много въпросителни. Били и Йенифер, намерете някой, който да е виждал семейството след онази седмица през есента. Колеги, съседи, който и да е.

Били и Йенифер кимнаха и станаха едновременно. Торкел се обърна към Ваня:

— Ваня, провери в училището и градината дали децата изобщо са се върнали след есенната ваканция.

И Ваня кимна. Да, цялата тази работа леко й беше омръзнала, часовете в конферентните зали, белите дъски и теориите, но когато се случеше нещо такова, когато постигнеха някакъв напредък, когато търсенето се превърнеше в лов, тя трябваше да признае, че чувството е страхотно.

— Урсула, чуй се с Националната криминалистична лаборатория и ги помоли да проверят още веднъж резултатите от ДНК теста на Чарлс — завърши Торкел разпределянето на задачите. — Аз ще се свържа с полицията в Оскаршхамн.

— А аз какво да правя? — попита Себастиан.

— Засега нищо. Но ако наистина се окажат те, ще искам да си поговориш с брата.

Торкел отиде в кабинета си, седна зад бюрото и взе телефона. Намери номера на колегите от Оскаршхамн в компютъра и набра централата. Те го свързаха с полицая, който отишъл да вземе ДНК пробата, но той отсъстваше, затова му дадоха мобилния. Торкел записа номера, затвори, набра го и почака. Един мъж вдигна и се представи като Йорген и Торкел обясни кой е и защо се обажда. Научи, че Йорген е отишъл в дома на Чарлс Седерквист в края на миналата седмица, както му наредили, казал какво иска и Чарлс го поканил и му предложил кафе.

Урсула влезе в кабинета. Торкел й махна да седне и включи високоговорителя на телефона. В крайна сметка това беше нейната област.

— И вие му взехте ДНК пробата? — попита Торкел, макар че отговорът би трябвало да бъде ясен — нали точно това бяха възложили на Йорген.

— Да. Или по-точно той сам я взе.

Торкел се обърна към Урсула и видя изпълнения й с подозрение поглед.

— Но вие го видяхте как го прави?

— Не, не точно, той отиде в другата стая.

Торкел усети как в него се прокрадва известна умора. Имаше чувство, че знае точно какво е станало, но трябваше да бъде сигурен.

— А вие къде бяхте?

— Останах в кухнята да си допия кафето.

Урсула въздъхна шумно и се облегна. Поредното доказателство за стремглаво намаляващата компетентност на полицията, колкото повече се отдалечаваш от Кунгсхолмен. Явно Оскаршхамн се намираше достатъчно далеч, че нивото да е като на полицаите от „Пипи Дългото чорапче“.

— В дома му имаше ли други хора, когато ходихте?

— Жената, с която живее, била там, но спяла. Работела нощна смяна.

— Възможно ли е, когато е излязъл да вземе пробата, да е отишъл в спалнята?

— Да, би могло, не видях къде отива.

— Възможно ли е да е използвал слюнка от жената вместо своята?

Настъпи мълчание. Торкел благодари за информацията и затвори.

— В лабораторията не проверяват ли дали пробата е от мъж или жена? — попита той Урсула, докато набираше нов номер.

— Не и когато ги помолим само да я сравнят с друга — отвърна Урсула и сви рамене, все едно се извиняваше от тяхно име.

— Но нали е имало надпис „Дарлс“ отгоре — настояваше Торкел. — Не би ли трябвало да им направи впечатление?

— Едва ли лаборантът изобщо е погледнал името. Търсели са единствено родство.

Торкел се свърза. Отново полицията в Оскаршхамн. Помоли да говори със служителя, с когото се беше чул преди малко. Трябваше да доведат Чарлс Седерквист.

Докато чакаше, срещна погледа на Урсула, но не каза нищо.

Това не му се нравеше.

Ако наистина бяха намерили трупа на Адам Седерквист, значи някой беше вложил ресурси да инсценира цяло околосветско пътешествие. Освен това имаха човек от военното разузнаване, който фалшифицира ДНК пробата си, мъртва жена с две фалшиви самоличности, която по всяка вероятност изключително професионално е ликвидирала четирима души, един от които е работел в Службата за национална сигурност.

Беше твърде мащабно.

По-мащабно от масово убийство.

Не, на Торкел изобщо не му се нравеше.