Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (126)

126

Сутринта на Александер Сьодерлинг беше хубава. Позволи си да спи до късно и закусва със семейството си. След като тръгнаха на училище и на работа, той взе айпада и прочете новините. Никаква връзка между събитията в Алмнес и труповете в планината, нито пък с двамата изчезнали афганистанци. Нито между Чарлс и автомобилната катастрофа, която сложи край на живота на Ленарт Стрид. Момчето оцеля, размина се само с няколко счупвания, но Александер предположи, че някой е проявил достатъчно ум да му каже, че в някои случаи е най-добре да си държиш езика зад зъбите. Изглежда щеше да им се размине. Отново. Вероника Стрьом изпълни обещанието си да се погрижи за всичко.

В девет и петнайсет Александер излезе от къщата и се насочи към колата. Обикновено тръгваше толкова рано, че изпреварваше задръстванията. Сега обаче сигурно щеше да му отнеме цял час да стигне до службата. Днес можеше да си го позволи. Той отключи аудито, докато вървеше през градината. Хвърли бърз поглед през широката тревна площ. Покрита с шума. Проклетите съседи, с тези високи заплати за едни листа не можеха да се погрижат. Не стигаше, че през лятото им крадяха слънцето. Деветдесет процента от листата им падаха в неговия двор. Неведнъж се беше забавлявал с мисълта някоя нощ да се промъкне и да забие няколко медни пирона в стволовете. Само че колко време щеше да мине, докато шибаните дървета се тътнат? Сигурно години. Ако изобщо се получи. Може би беше само мит. Моторната резачка би свършила повече работа. Идеята беше примамлива. Какво щеше да последва? Глоби и обезщетения? Писания в пресата. Дали си струваше? Поне щеше да се отърве от проклетите дървета.

Той отвори вратата на автомобила, метна куфарчето вътре и седна. Усети пробождане в кръста. Като ужилване от пчела или… Опипа с ръка зад гърба си. Пак се убоде. Пирон. Откъде, по дяволите, се беше взел пирон на облегалката? Как се беше озовал там? Тъкмо понечваше да отвори вратата, за да слезе и да види дали може да го махне, когато осъзна, че нещо не е наред.

Сърцето му препускаше.

Не биеше по-бързо, не увеличаваше ритъма. Препускаше. Той се облегна тежко назад и се опита да успокои дишането си. Трябваше да дойде на себе си. Дълбоко дишане. Но не се получаваше. Тялото му се движеше на автопилот. Пулсът бумтеше в ушите му. Гърдите го заболяха. Разбра, че ще получи сърдечен удар. Невъзможно беше сърцето да издържи дълго на това натоварване, на което беше подложено. Натисна клаксона, за да привлече вниманието. Не се получи. Заудря с юмруци по волана. Нито звук. Спазмите в гърдите ставаха все по-страшни. Дишането — все по-повърхностно. Кръвоносните съдове на гърлото му туптяха. Нуждаеше се от помощ, веднага. Но от кого? По това време улиците в квартала бяха почти пусти.

От другата страна на пътя, на двайсетина метра от него, двама мъже седяха в един автомобил. Тъмночервен „Фолксваген“, който не беше виждал досега на тяхната улица. Александер се опита да привлече вниманието им. Размаха ръце, заблъска по стъклото. Само за това имаше сили, в никакъв случай не би могъл да се изправи, дори да успееше да отвори вратата.

Въобразяваше ли си, или двамата мъже го наблюдаваха? Единият, червенокосият, определено го гледаше. За другия по-трудно можеше да каже, понеже носеше слънчеви очила. Защо не реагираха? Докато усещаше как сърцето му всеки момент ще се пръсне в гърдите, той разбра отговора на въпроса си.

Последната му мисъл в мига, след като сърцето му престана да бие — колкото и да е странно — не беше насочена нито към Хелена, нито към децата. Не, беше за Вероника; сега осъзна какво е имала предвид, когато каза, че ще се погрижи за всичко.