Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (31)

31

Дългата стрелка на часовника над вратата удари дванайсет, когато Торкел влезе в стаята и започна оперативката. Другите вече се бяха събрали.

Бяха се разбрали за единайсет.

Торкел дойде в единайсет часа.

На секундата. Ваня знаеше, че е случайно, но не се сдържа и се усмихна. Ако беше разбрал, Торкел щеше много да се гордее с точността си.

— Какво имаме днес? — попита той и седна.

— Проверихме издирваните от октомври 2003 година — започна Били и метна в средата на масата няколко принтирани листа, хванати с кламер.

Другите се наведоха и всеки взе по един екземпляр. Всички освен Себастиан. Урсула го изгледа и леко се усмихна, докато сама се протягаше към купчината хартия. Себастиан отвърна на усмивката с кимване.

Торкел тъкмо смяташе да се обърне към него и да попита защо не взима участие в разследването, но като ги видя, се въздържа. Забеляза как Урсула се облегна назад с усмивка, която стана още по-широка, когато срещна очите на Себастиан. За миг беше прободен от ревност, но прогони чувството бързо и делово.

Урсула и Себастиан.

Беше невъзможно. Немислимо. От целия екип Урсула имаше най-лошо отношение към Себастиан. Бяха работили заедно през деветдесетте години и Торкел помнеше, че вървеше наистина добре. И после нещо се случи. Съвместната работа се получаваше все така добре, но изглеждаше по… професионална, напрегната. Близките дружески отношения между тях бяха изчезнали. А след това Себастиан напусна. Урсула никога не показа съжаление. Торкел не знаеше какво се е случило, но предположи, че Себастиан по някакъв начин я е наранил или й е причинил нещо лошо. Това му беше специалитетът. Още по онова време. Каквото и да беше заложено на карта. В последните случаи, когато Себастиан работеше с „Риксмурд“, Урсула открито бе показала недоволството си от присъствието му. След като той по всяка вероятност спаси живота на Ваня, тя го прие, но не можеше и дума да става за нещо повече.

— Съсредоточихме се върху седмицата, когато са изчезнали холандците — продължи Били и Торкел насочи цялото си внимание към него. — Никой не се е оплакал от клиенти, неплатили сметката си в хотел, къща за гости или хостел в района.

— Не са открити или вдигнати никакви изоставени автомобили, нито пък къмпинг оборудване в планината — допълни Йенифер.

— И както вече знаехме, няма обявени за изчезнали в района по това време — приключи Били.

Ваня ги погледна. Само денонощие и вече бяха започнали да си довършват изреченията. Като Хюи, Дюи и Луи. Или Чип и Дейл. Едновременно сладко и леко притеснително.

— Получих предварителен доклад от Юмео — взе думата Урсула и Ваня се обърна към нея. — Деветмилиметрово. Вероятно едно и също оръжие за всички, сигурно полуавтоматичен пистолет. Но както казах, докладът е предварителен.

Себастиан кимна. Изведнъж случаят стана доста по-интересен. Полуавтоматичен пистолет. В този район пушките бяха далеч по-разпространени. Човек не се разхожда из планината с пистолет. Всичко сочеше, че убиецът е търсел конкретно четирите жертви. Знаел е къде ще отидат и кога. Жертвите са познавали убиеца, вече беше сигурен в това. В момента, в който успеят да ги идентифицират, щяха да се приближат до разрешаването на случая.

— Потърсих данни за изчезнали деца и семейства.

Ваня пое диригентската палка. Себастиан се наведе напред — сега ставаше интересно.

— Засега три семейства отговарят на профила — продължи Ваня. — Двама възрастни, две деца. Но никое не е изчезнало през есента на 2003.

И тя раздаде купчина листове. Този път Себастиан придърпа едно копие. Нямаше да е зле да покаже известен интерес към работата на Ваня. Надяваше се тя да го забележи, да види, че той обръща внимание само на нейните листове.

— Както виждате, семейство Турилсен от Норвегия изчезнало по време на семейна екскурзия край Тронхайм през лятото на 2000 година.

— Близо е — промърмори Били по-скоро на себе си, отколкото на другите.

— Децата са на същата възраст, ако преценката на Урсула е правилна — продължи Ваня, без да му обръща внимание. — Шест и осем. Така и не са ги намерили.

— Само че са изчезнали три години преди да се озоват в гроба — обади се Торкел.

Той знаеше, че всички около масата си мислят същото, но никой не иска да посочи очевидния недостатък в иначе обещаващата следа. Никой освен Себастиан, но дори и той си мълчеше. Колкото и да е странно. Били предложи:

— Може да са изчезнали през двехилядната, но да са умрели чак през две хиляди и трета.

— И къде са били три години? Нищо в норвежкото разследване не сочи, че може да са се крили доброволно — отряза го Ваня.

Били не отговори. Наистина звучеше крайно неправдоподобно някой да държи семейството в плен цели три години и после да го избие.

— Да продължаваме — подкани ги Торкел и обърна на следващата страница.

— Другото семейство, Хагберг от Йевле, изчезнало през 2002, но полицията смята, че са избягали в някой данъчен рай. Когато започнали разследването, установили, че татко Хагберг е присвоил големи суми от службата. Децата обаче са на точната възраст. Пет и осем.

Никой не зададе допълнителни въпроси, нито предложи коментар, така че Ваня обърна на следващата страница.

— Последното семейство е Седерквист. Изчезнали по някое време след февруари 2004 по време на околосветско пътешествие, което започнали от Гьотеборг през ноември предишната година. Братът на бащата получил картичка от Занзибар през първата седмица на февруари и повече не чул нищо за тях. Не са открити нито семейството, нито яхтата.

Ваня замълча. И този път останалите от групата не вметнаха нищо. Торкел знаеше защо. Бяха уморени и потиснати. Нищо не подсказваше, че са се натъкнали на някое от изчезналите семейства. Норвежците бяха най-уместната алтернатива, но около тях имаше твърде много въпросителни, за да вярват, че са напипали някаква следа.

— Що се отнася до сам възрастен с деца, списъкът е по-дълъг — продължи Ваня. — Но не много. Трима мъже изчезнали с децата си през 2001, 2003 и 2004. За всички се смята, че са ги отвлекли и са заминали с тях за родината си. В доклада можете да видите подробностите и възрастта на децата. Една жена и дъщеря й изчезнали в Йоребру през 2002, майката в тежка депресия, вероятно извършила самоубийство. Не е намерена. Четиригодишен изчезнал в Тролхетан през 2005, също не е открит.

Ваня хвърли документите върху масата. Настъпи мълчание. До днес все още имаха някаква надежда. Само да успееха да идентифицират жертвите, щяха да се приближат до убиеца. И то много. Двама възрастни, две деца. Все някой би трябвало да забележи отсъствието им. Цяло семейство не може да изчезне просто така. А сякаш беше станало точно това.

— Трябва да разширим търсенето — въздъхна Торкел. — Да се свържем с Европол, да работим на международно равнище, в крайна сметка това място е популярна туристическа дестинация. Ваня, синхронизирай търсенето с Били и Йенифер, за да действаме възможно най-широко и ефективно.

Ваня кимна и събра книжата си с доволна усмивка.

— Оборудването на холандците — обади се Били и се облегна на стола с ръце зад тила.

— Какво за него? — попита Урсула.

— Не сме го намерили.

— А трябва ли?

Били си свали ръцете, пак се наведе напред и сви рамене.

— Имаме дрехите, защо не и раниците? — Той хвърли бърз поглед към Себастиан, сякаш оттам очакваше съпротива. — Щели са да къмпингуват цяла седмица, би трябвало да носят доста багаж.

— Може би той го е отнесъл — предположи Ваня. — Убиецът — поясни.

— Защо му е? Само допълнителен товар.

— Не знаем как е стигнал догоре. Може да е бил с кола.

— Има нещо вярно в думите на Били — намеси се Урсула. — Раниците може и да са там някъде.

Тя се обърна към Торкел:

— Нека разкопаят по-широко около гроба.

Торкел въздъхна отново. Не беше типично за него. Той не одобряваше въздишки и стонове по време на оперативки. Това разваляше настроението, създаваше чувство за поражение, което се стараеше да избягва.

— Добре, но доколкото чух, вече има протести. Все пак това е природен парк.

— Разследваме убийство — отвърна Урсула сухо. — Въпрос на приоритети.

— Кажи го на местните еколози.

— Мислех, че това е твоя работа.

Тя му се усмихна и събра листовете от масата. Решиха да спрат дотук. Всички се заприготвяха да тръгват.

— Само още нещо… — Гласът на Йенифер ги спря. — Попаднах на нещо, докато търсех изчезнали коли.

Всички се върнаха по местата си и загледаха въпросително новото момиче.

— Открили са мъртва жена в изгорял автомобил тук горе на 31 октомври 2003.

Всички около масата несъзнателно вдигнаха глава; това вече беше интересно. Най-интересната новина през цялата среща.

Били се обърна към Йенифер с надеждата тя да срещне учудения му поглед. Защо не му го беше казала досега? Той изпита известно раздразнение. Снощи след срещата работиха един до друг в продължение на няколко часа, както и днес след закуска, цялата сутрин. Разбираше много добре, че тя има нужда да се докаже, да заслужи мястото си в екипа, все пак беше в изпитателен период, но би трябвало да му каже такова нещо. Той, естествено, щеше да я остави тя да съобщи на останалите. Да си спечели уважението им. Отново потърси очите й, но те бяха вперени в Торкел. Споходи го чувство на съмнение. С Йенифер се бяха харесали веднага. Разбираха се чудесно. Тя няколко пъти сподели колко е щастлива, че е получила този шанс. Той също беше доволен. Не признаваше пред себе си причината за това, но му беше приятно, че има някой нов. Който трябва да се утвърди. Който, грубо казано, се намира под него в негласната йерархия. И сега това дойде от нищото. Важна информация, която беше скрила от него. При положение че работеха заедно. Защо? Дали не беше преценил правилно колко е амбициозна? Дали искаше тя да е водещият детектив в групата? Искаше ли да бъде най-добрата? Дали щеше да се превърне във всяко отношение в новата Ваня?

— Така и не успели да идентифицират жената, нямала никакви лични документи — продължи Йенифер, явно сляпа за погледите на Били, — но автомобилът, в който я открили, бил нает от някоя си Патриша Уелтън предишния ден в Йостершунд. Само че няма никаква Патриша Уелтън.

— Как така? — учуди се Ваня.

— Не съществува — заяви Йенифер. — Фалшива самоличност. Никой не знае коя е. Според полицейския доклад говорела английски и показала в агенцията американска шофьорска книжка.

— Но не е издирвана в САЩ?

Йенифер поклати глава.

— Според този доклад, а той е изключително старателно написан, в САЩ никога не е съществувала Патриша Уелтън с такава рождена дата и номер на шофьорска книжка.

Йенифер им подаде разпечатката. Всички се протегнаха да вземат по едно копие. Торкел бързо плъзна поглед по материалите.

— Проверете всичко още веднъж — нареди той и погледна към Ваня, Йенифер и Били. — Вижте дали можем да установим кога е влязла в страната, намерете всичко за инцидента. Снимки, протоколът от аутопсията, всичко. Кога са я открили, казваш?

— Сутринта на 31 октомври.

— Къде?

Йенифер стана и отиде при картата на стената. Взе един от маркерите и огради с червено малък район встрани от Е14.

— Тук. Смятат, че е изгубила контрол над автомобила и е полетяла в клисурата.

— И той се е запалил? — попита Ваня.

— Да.

Ваня продължи да чете материалите мълчаливо. Беше изключително необичайно автомобилите да избухват в пламъци или да експлодират при подобни катастрофи. Да, по филмите става непрекъснато, но в реалния живот не е така. Обстоятелство, което правеше инцидента още по-подозрителен.

— Неидентифицирана жена с фалшива самоличност умира в същата седмица, в която смятаме, че шест души са се озовали в масов гроб в планината.

Торкел нямаше какво повече да каже. Съществуваше минимална възможност между двете случки да няма връзка, но опитът им подсказваше, че е по-вероятно да има нещо общо.

Изведнъж приоритетите им се измениха коренно.

— Може ли да поговорим за момент?

Били се приближи до Йенифер тъкмо преди тя да излезе от стаята. Станалото щеше да го гложди през остатъка от деня, а вероятно и по-дълго, знаеше го. По-добре да се изяснят веднага. Да си изкаже мъката.

— Разбира се, какво има?

Йенифер беше поруменяла от хвалбите, които получи, преди Торкел да прекрати срещата. Сега обаче забеляза, че Били далеч не е толкова доволен.

— Защо не ми каза за изгорелия автомобил?

— Как така?

В гласа й прозвуча искрено учудване.

— Докато работехме заедно — поясни Били. — Преди срещата. Защо не ми каза за изгорелия автомобил?

— Преравях всичко, свързано с автомобили през онзи период и това изскочи.

— И изобщо не ти хрумна да ми кажеш?

— Имаш предвид, преди да кажа на другите?

— Да.

— А трябваше ли?

— Ти как смяташ?

Йенифер сви рамене, като гледаше Били неразбиращо:

— Ти се занимаваше с хотелите и хижите. Ако беше намерил нещо, нямаше да си длъжен да ми го кажеш. Мислех, че важното е всички в групата да научат.

Били не отговори. Тя имаше право. Нали точно затова екипът провеждаше тези срещи. Всеки работеше самостоятелно и информираше останалите при оперативните. Точно както бе постъпила Йенифер. Защо той реагира с такава чувствителност? Започна да съжалява, че не си е замълчал.

— Но ако попадна на още нещо, ще кажа първо на теб — предложи Йенифер и изтълкува мълчанието му с някаква своя грешка. — Няма проблем.

— Не, няма нужда — смънка Били тихичко.

Той гледаше настрани, към коридора зад нея, не можеше да я погледне в очите.

— Сигурен ли си? Ако искаш да представяме заедно каквото открием, нямам нищо против.

— Не, наистина няма нужда.

Били най-после се застави да я погледне в очите и леко да се усмихне с надеждата малко да позамаже положението.

— Сигурен ли си? — Йенифер още изглеждаше притеснена.

— Напълно. Грешката е моя. Извинявай.

— Значи всичко е наред?

— Да.

— Слава богу. Не искам да сбъркам и да ядосам някого.

— Не си сбъркала. Честна дума.

Йенифер му се усмихна дружелюбно и си отиде. Били остана леко засрамен. Какво го беше прихванало? Откъде го измисли? Да се сърди, че Йенифер не е казала първо на него! Всичко това означаваше, че по някаква причина се чувства застрашен. Което на свой ред сочеше, че думите на Ваня за това кой бил по-добър полицай са го жегнали по-силно, отколкото му се искаше да признае. Мислеше си, че е оставил това зад гърба си. Бяха се изяснили. Той се беше върнал към онова, в което го биваше най-много, осъзнавайки, че двамата изпълняват различни, но еднакво важни роли в екипа. Поне така вярваше. До тази история с Йенифер. И решението му да не кандидатства за ФБР. Малки сигнали.

Съмняваше ли се в уменията си? Или се превръщаше в огорчен полицай, чиято кариера е в застой и затова си въобразява, че всички са срещу него. Не биваше да го допуска. Нито за секунда. Беше твърде млад за това, а и наистина обичаше работата си, вероятно дори малко прекалено. Може би щеше да бъде по-добре да започне начисто. Да напусне „Риксмурд“ и да се преквалифицира.