Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (41)

41

— Искаш да се върнеш в Стокхолм?

Гласът на Торкел пределно ясно разкриваше надеждата му да не е чул правилно. Ваня стоеше няколко крачки навътре в стаята му и пристъпяше нервно от крак на крак. Достатъчно беше разстроена от факта, че баща й е задържан или арестуван — Ана не знаеше кое точно — та нямаше нужда и Торкел с нескритото си недоволство и неодобрително изражение да я кара да се чувства като изменница. На всичкото отгоре явно, съзнателно или не, я беше разбрал погрешно.

— Не искам, а се налага — наблегна тя на последната дума.

— Защо?

Ваня се поколеба. След време щеше да му каже, щеше да сподели, но не още. Първо трябваше да научи повече. Дори не знаеше дали баща й е заподозрян, камо ли за какво. Ако сега кажеше, че баща й е задържан, само щеше да предизвика куп въпроси.

Защо?

В какво го подозират?

И най-ужасният от всички:

Възможно ли е да е виновен?

Тя трябваше да научи истината за тези въпроси, преди сама да отговаря на тях.

— Семеен проблем.

Торкел се сепна и тя видя как ядът му изведнъж преминава в съчувствие. Внезапно осъзна, че той ще й липсва в САЩ. Нямаше как да се надява на началник, който да може да се мери с него.

— Какво е станало?

Искрена тревога в гласа.

— Съжалявам, наистина не мога да кажа нищо повече. Но знаеш, че никога не бих заминала, ако не беше важно.

Торкел се вгледа в най-добрата си служителка. Беше разстроена, нямаше никакво съмнение. Явно нещо се е случило с майка й или баща й. Не знаеше да има други роднини. Надяваше се, че не е свързано със здравето на Валдемар. Не беше минало чак толкова време, откакто се пребори с рака на белите дробове. Дано болестта не се е върнала. Торкел беше убеден, че казва истината, тя беше един от най-отговорните хора, които някога бе срещал. Нищо никога не беше заставало между Ваня и някое разследване. През годините неведнъж бе загърбвала собствения си социален и личен живот в името на професията. Той щеше да я пусне. Естествено.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита я и усети, че донякъде й олекна на душата.

Решението й да се оттегли от разследването несъмнено е било тежко. Значи причината беше сериозна. На Торкел му се искаше тя да му се довери, но знаеше, че не бива да я притиска с въпроси.

— Засега не — поклати глава Ваня. — Благодаря. Извинявай, че ти сервирах това.

— Ще се справим. Не ни мисли.

Ваня кимна и понечи да си тръгне. Обърна се на излизане:

— Дали някой може да ми вземе билети, докато си събирам багажа?

— Разбира се, ще се погрижа.

Ваня му се усмихна изнурено. Изтерзано. Изглеждаше като подгонена, помисли си Торкел, докато се протягаше към телефона да се обади на Кристел и да я помоли да запази билет на Ваня. С периферното си зрение забеляза, че някой пак стои на прага. Помисли, че Ваня се е върнала. Може би все пак бе решила да си излее душата. Обърна се към вратата. Оказа се Себастиан. Беше облегнат на рамката.

— Ваня си тръгва, а?

— Да. Какво стана, докато ви нямаше?

— Нищо не съм направил.

Торкел се стресна, но после усети, че отговорът не е толкова безсмислен, колкото му се стори в първия момент. Допреди по-малко от два месеца самото присъствие на Себастиан вероятно би могло да накара Ваня да зареже течащо разследване.

— Не съм те подозирал.

— Така прозвуча.

— Било семеен въпрос. Просто се чудех дали ти знаеш нещо.

Себастиан поклати глава.

— Майка й се обади, говориха няколко минути и после отпраши насам със 140 километра в час, без да каже и дума.

— И ти нямаш никаква представа какво е станало?

Себастиан отново поклати глава и пристъпи навътре в стаята. Прочисти си гърлото, все едно съзнаваше, че следващите му думи няма да се харесат на събеседника:

— Мисля да тръгна с нея.

Торкел се стъписа и се вторачи в Себастиан със същото изражение, както и преди малко. Отново се надяваше, че слухът му си прави шеги.

— Какви ги дрънкаш, да му се не види?

— Смятам да се прибера с Ваня. В Стокхолм — поясни Себастиан, за да избегне евентуално недоразумение, ако Торкел си помисли, че има предвид просто да я изпрати до Йостершунд.

— Защо?

Себастиан бързо премисли възможните отговори. Защото повече не би могъл да спи в онази стая. Защото това разследване му влияеше по такъв начин, че трябваше да се махне. Защото планинската станция беше скучна, околността беше скучна, случаят беше скучен. Спря се на краткия вариант.

— Защото искам да се махна от това шибано място.

— Защо така? Няма коя да изчукаш?

— Именно. Взимам всичките си решения според достъпа до евентуални сексуални партньорки.

Докато го изричаше, Себастиан осъзна колко близо до истината бе изказването му всъщност. Слава богу, Торкел го прие като ирония, както беше предвидено.

— Извинявай, но положението е сериозно — въздъхна Торкел. — Ваня си заминава. Не искам да оставам и без теб.

— Честно казано, от мен няма полза тук — възрази Себастиан прямо. — Разполагаме с шест скелета в планината. Трябва ми нещо повече, за да ми хрумне някаква идея.

Торкел го погледна и си помисли, че старият му колега има право. На този етап от присъствието на Себастиан нито щяха да спечелят, нито да загубят. Освен това Торкел очакваше до няколко дни да прехвърлят цялото разследване в Стокхолм, стига да не възникне нещо извънредно. Въздъхна дълбоко.

— Ще ти резервирам билет.

— Ако наистина се нуждаеш от мен, само се обади — рече Себастиан и излезе от стаята.

Имаше чувство, че от плещите му се е смъкнал някакъв товар. Очевидно бе копнял да се махне оттук по-силно, отколкото е искал да признае пред себе си. Сега смяташе да отиде при Ваня и да й каже, че ще й прави компания по пътя. Не беше съвсем изключено тя да се зарадва поне малко.

Това не беше на добре.