Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (58)

58

Били седеше на терасата пред планинската станция. Грамадната бледа месечина се издигаше иззад близкото било и разливаше студена светлина над тъмната вода и чворестата рядка брезова горичка. Освен бликащата вода от ручея от време на време се чуваше и крясък на граблива птица, чието име Били не знаеше. Иначе нито звук. Той се наслаждаваше на тишината и студа. Не погледна термометъра, преди да излезе, но не беше много над нулата, ако имаше и толкова. Това не го притесняваше. Беше наистина изнервен. Всъщност излезе навън, за да се обади на Мю. Не че там имаше по-добро покритие, просто му се струваше приятно да може спокойно да се разхожда напред-назад, докато приказва с нея.

Разговорът продължи петнайсетина минути. Той й разказа каквото можеше за разследването, а тя — какво е правила, откакто го нямаше в Стокхолм. Били й липсвал, без него било празно и сиво, искаше да знае дали скоро ще се прибере. Той нямаше представа, но я увери, че и тя му липсва. Докато обсъждаха това, Били очакваше Мю отново да повдигне въпроса за заживяването заедно, но тя не каза нищо и за секунда той се замисли дали идеята не й е хрумнала на момента и я е изрекла на глас само заради заминаването му, а после е съжалила и сега се мъчи да се дистанцира. Усети, че се надява да е така, и съвестта веднага го загриза. Тя сякаш го почувства, тъй като внезапно попита:

— Мислил ли си за онова, което обсъждахме на летището?

— Не, не ми остана време…

— А аз мислих.

Естествено.

— Искам да живеем в твоя апартамент.

— Така ли?

— Да, искам да живея в Сьодер.

— Добре…

Очевидно доволна от отговора му, тя смени темата. Били предположи, че неговото „добре“ се изтълкува като „добре, разбрахме се, така ще направим“, но нямаше сили да й разясни, че всъщност имаше предвид „ами, хубаво, ще видим“. Поговориха си още няколко минути, казаха си още веднъж, че нямат търпение да се видят, и затвориха.

А сега той седеше на терасата и гледаше луната. От доста време. Остави мисълта си да се рее свободно, но като че все се връщаше към една тема. И тя не беше, че ще заживее с приятелката си.

Чу приближаващи по чакъла стъпки и се завъртя. Йенифер вървеше към него с табла в ръка. На нея имаше две бири и две чаши чай. Беше стиснала под мишница две одеяла.

— Здрасти, видях, че си тук. Преча ли?

— Нося бира и чай, не знаех кое предпочиташ — каза тя, докато поставяше таблата на една от масите.

— Бира, мерси.

— Одеяло?

Йенифер му подаде две груби тъмнокафяви одеяла със синьо-жълтото лого на Шведското туристическо дружество. Били предположи, че са по-стари от него. Далеч по-стари. Взе едното и се наметна. Йенифер също си зави раменете и седна на стола до него. Той отпи от бирата, тя сръбна от горещия чай и въздъхна със задоволство. От устата им излизаше па̀ра.

— Какво правиш навън? — попита Йенифер след няколко минути.

— Нищо, просто си седя и си мисля разни работи.

— За разследването?

— Не.

— Не?

— Не. Много ме бива да се изключвам, докато не работя. Смятам, че е задължително…

Йенифер кимна в знак на съгласие. „Остави работата в службата“ — тази философия не беше някаква новост, но това не я правеше по-малко вярна. Тя самата не можеше да мисли за нищо друго освен за случая, откакто се качи на самолета за Йемтланд. След вечерната оперативка се опита да поспи, но се оказа невъзможно. Стана, за да си направи нещо топло за пиене, и видя Били на терасата. Затова отиде при него. Отпи от чая. Бързо изстиваше.

— Изглеждаш много съсредоточен.

Били кимна. Наистина беше размишлявал съсредоточено. За онова, което непрекъснато занимаваше съзнанието му. Което в много отношения му се струваше по-неотложно от настоящото разследване.

Дали Себастиан Бергман наистина е баща на Ваня?

На Били не му беше останало време да навлезе по-дълбоко. Искаше да подреди всички налични данни още веднъж. Всичко, което знаеше и което предполагаше. Всички „за“ и „против“. Да сравни места, дати, догадки. Искаше да го свърши още тази вечер, но се забави на телефона с Мю, а после поседя на терасата. Не беше немислимо… Себастиан и Ваня. Беше възможност, изградена върху изключително несигурни основи — писма, които не е чел, предположения, които няма как да потвърди. Но мисълта се загнезди в ума му. Единственото, в което бе сигурен, беше, че ако изобщо някой знае, то това е Себастиан. Ако Ваня беше наясно, би проличало по някакъв начин. Тя боготвореше баща си. Или човека, когото смяташе за свой баща…

— Ти си застрелял Едвард Хинде.

Били внезапно се върна в огряната от луната действителност.

Обърна се към Йенифер, но едва я виждаше. Беше вдигнала качулката на якето си, държеше чашата пред устата си и говореше иззад нея.

— Какво? А, да.

— Сигурно постоянно ти задават този въпрос, но какво беше чувството?

Това бе първата й мисъл, когато се запознаха на Арланда и тя научи кой е Били. Самата Йенифер никога не беше вадила пистолета от кобура, но неведнъж си се бе представяла как размахва пищов в решителния момент.

Екшън. Светкавични решения. Гонитба и вълнение.

Но винаги, когато фантазираше за тази страна на професията, която наистина се надяваше някой ден да изпита, видението приключваше с предаването на злодеите. Осъзнаваха, че са надвити, победени, свършени. Във фантазиите си обаче никога не стреляше. Камо ли пък да убие някого. Понякога се питаше дали ако се наложи, ще може да го направи.

Тя се обърна към Били, който мълчеше. Опита се да разчете по лицето му дали е ядосан, или просто обмисля въпроса. Като че ли първото. Изведнъж усети как е прозвучало.

„Какво беше чувството?“

Ама че тъп въпрос.

— Не исках да кажа това — заекна Йенифер, — имах предвид… как се справяш с такова нещо?

Били се замисли. Нямаше готов отговор за въпрос, който — доколкото си спомняше — никой не му беше задавал досега. Никой от екипа. Дори и Торкел. Разбира се, всички държаха на неговото благополучие, настояваха за връщането му на работа, повтаряха, че не е можел да реагира по друг начин, не е имал друг избор; но никой не го попита как се чувства. Не и наистина. Нищо повече от обичайното „Как е?“ и „Добре ли си?“. Тонът, с който задаваха тези въпроси, даваше ясен сигнал, че не очакват дълбокомислен или дори честен отговор. Макар всички да бяха обучени да се грижат за травмирани хора, хора в състояние на шок, когато някой от собствените им колеги се окажеше засегнат, сякаш всички решаваха, че най-добрият подход е изобщо да не говорят по темата. Нали затова имаше психолози. Като се замисли, и Мю не го беше питала. Разговаряха много за цялата история, но основно как би могъл да се възползва от преживяното, за да израсне, и да не позволи заради него да поставя под въпрос нито избора си на професия, нито собствената си личност.

— Той щеше да убие Ваня — промълви Били накрая и сви рамене. — Ето така се справям. Себастиан беше ранен и Хинде щеше да убие Ваня. Нямах друг избор.

— Само защото си постъпил правилно, не значи, че ти е било лесно.

Били се обърна към нея. Той току-що й каза, че не е имал избор. Повечето хора биха се задоволили с този отговор. Беше постъпил по единствения възможен начин. Нямаш ли избор, не носиш отговорност. Но очевидно за Йенифер това не беше достатъчно. Той долови искрена загриженост и интерес в очите й. Тя заслужаваше по-добър отговор.

— Не мисля за това — призна той честно. — Никога не мисля за това.

— Дали е полезно? Да не мислиш?

— Не знам. Но помага.

Били вдигна очи към луната. Явно на Йенифер й стигаше толкова. Не попита нищо повече. Допи си чая и остави чашата на таблата. Последните му два отговора, изглежда, й бяха показали, че той не иска да говори, но това не беше вярно. В действителност. Той харесваше Йенифер. Тя, изглежда, искаше нещо повече, нещо отвъд сензационното, отвъд насилието. Сякаш искаше да знае нещо за него. Което не можеше да се каже за всеки. Би било глупаво да не се възползва от този шанс.

— Чувството беше хубаво — прошепна той толкова тихо, че се наложи Йенифер да се наведе към него, за да го чуе. — Като го убих. Беше хубаво. Ето защо никога не мисля за това.

Той не я поглеждаше. Не отместваше поглед от луната. Сякаш говореше по-скоро на себе си, отколкото на нея. Йенифер не продума. Дори не помръдна. Имаше чувство, че и най-малкият звук ще му напомни за присъствието й и ще го накара да замълчи.

— Нищо че го заслужаваше и заплашваше Ваня и тъй нататък, не би трябвало чувството да е хубаво. Не вярвах, че съм такъв човек. Не искам да бъда такъв човек. Това ме плаши и затова никога не мисля за него.

Йенифер не знаеше какво да каже, надяваше се, а и вярваше, че той не очаква отговор. Били продължаваше да гледа право напред. Ако участваха в американски филм, тя безмълвно щеше да хване ръката му и да я стисне утешително. Но това не беше филм, затова Йенифер остана неподвижно.