Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (78)

78

Мехран седеше в кухнята и слушаше разговора в коридора. Не че й нямаше доверие. Просто искаше да бъде сигурен, че тя ще спази обещанието си, ще сложи край. Беше странно да я подслушва, но дори и тя да изпитваше неудобство от това, го прикриваше добре. Гласът й звучеше решително през целия разговор и тя не отстъпи и крачка, макар че той едва ли не чуваше как шведът упорства, а накрая направо умолява. Напразно. Тя сложи край на разговора. Нямаше нищо повече за обсъждане. Едва след като затвори и се отпусна на малкото столче до телефона, Мехран сякаш разбра. Съзря в душата й. Видя как мечтата й умря и част от живота й приключи. Той отиде при нея. Мъчеше се да бъде възможно най-нежен. Гордееше се с нея, макар тя явно да не го разбираше.

— Той е разочарован — продума тя, без да го поглежда, когато излезе в коридора при нея.

— Ти също, нали, мамо?

Тя кимна тъжно:

— Няма да те лъжа. Обещала съм ти. Толкова дълго се борих за това…

Мехран седна до нея. Почувства болката й, искаше да й покаже, че страда заедно с нея. Тя никога не би пожелала да нарани него или някого другиго умишлено. Просто обстоятелствата се бяха стекли зле без лоши намерения и ги бяха докарали дотук.

— Налагаше се. Разбираш го, нали?

Тя го хвана за ръка. Искаше да му покаже, че всичко ще се оправи.

— Всъщност не, Мехран. Не разбирам какво лошо имаше. Такива като теб и мен се нуждаят от човек като Ленарт, който да се бори за нас. Иначе никой не ни чува.

— Само че ако продължим, ще останем съвсем сами. Няма как. Не го искам.

— Ние и сега сме сами, Мехран. Кой мислиш, че ще ни помогне? Мемел ли?

Тя почти изръмжа името и се изправи. Сякаш искаше да избяга от пасивността, от мъката и разочарованието. Като че ли подейства. Изглеждаше по-силна, след като стана. Обърна се към сина си и му подаде мобилния телефон.

— Какво да го правя? — попита я той учудено.

— Не знам. Задръж го или го дай на Ейер, вече не ми трябва.

Мехран предпазливо пое телефона. Стори му се тежък. Много по-тежък, отколкото беше в действителност. Пълен с разбити мечти и смазани надежди.

— Обещай ми едно, Мехран — каза Шибека сериозно. — Не слушай единствено другите. Слушай себе си. Може и да съм отишла твърде далеч. Но се вслушай и в собствения си глас.

Прибра се в стаята си и затвори вратата.

Тя успя да се отърси от мъката и разочарованието.

Той не.