Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (73)

73

Грамадният ротвайлер искаше да продължат разходката. Да се движат. Седеше до мъжа на пейката и го гледаше умолително с кафявите си очи. Чарлс усещаше настоятелния поглед на кучето, ясно съзнаващ, че разходката въобще не се е развила според очакванията му. Беше се надявал да се успокои след събитията от последните часове, докато с кучето минат няколко километра в близката гора, но не се беше получило. Въздухът беше бистър и студен, дори широколистните дървета, които най-дълго се съпротивляваха срещу идването на есента, се бяха предали и бяха пожълтели и двамата с кучето бяха единствените на алеята. Идеални условия да подреди мислите, които телефонният разговор в ранното утро пробуди, но сякаш при всяка крачка те пак се разбъркваха. Не можеше да се залови за нищо. Всичко се вихреше из главата му.

Беше необичайно. Даже леко плашещо. Винаги беше умеел да обработва наличната информация и да взима бързи решения. В неговата професия човек не можеше да разчита на възможността да седне и спокойно да претегли всички алтернативи — нерядко ставаше точно така, но далеч не винаги. Цялото му обучение беше насочено към развиването на бърза мисъл при взривоопасни ситуации. Но в тези случаи нивата на адреналин неизменно бяха високи. Тялото и мозъкът работеха на бързи обороти. Разговорът с Александер Сьодерлинг по-скоро създаде чувство на безпомощност. Изтощение при мисълта, че събитията, които мислеше за останали далеч назад в миналото, може и да го застигнат.

Само след километър-два той седна на една от пейките на алеята покрай малкото езеро.

Какво знаеха те, какво можеха да научат, какво никога не биха могли да установят?

Това, че бяха успели да свържат изгорялата кола с труповете в планината, беше злощастно, но нищо повече. И преди това. Двамата мъже. Или четиримата, по-точно. Проста задача — наблюдавай. Учи се от най-добрите. Сурови и неумолими. Но онова време изискваше суровост.

Той сам беше пробвал.

Когато мислиш, че няма да издържат повече, продължаваш още двайсет секунди, а после още десет. Така казваха неумолимите.

Отново и отново.

И междувременно въпросите.

Къде? Кога? Кой друг?

Отново и отново.

Къде? Кога? Кой друг?

Грешката тогава. Грешката след това. Когато си мислеше, че може да получи помощ, когато се надяваше, че онзи, който винаги бе до него, ще се покаже верен и благонадежден още веднъж.

Предателството.

Тежкото решение.

Патриша Уелтън. Спомни си как я чакаше. Закъсня няколко часа. Колко съсипана изглеждаше, когато най-после се появи. Разкрещя му се за непълната информация и как, по дяволите, се очаквало да си върши работата, като данните за целта са неверни. Той не разбра за какво говори. Тя обясни. Дотук той се държеше, но после стана по-лошо. Удари я. Бързо и силно. Тя беше напълно неподготвена, а и той беше добре трениран за този род атаки, затова тя падна. В безсъзнание. После в колата, към дефилето, сложи я на шофьорското място и избута колата от пътя. Слезе след нея, изпразни резервоара и драсна клечката.

Нещастен случай. До днес.

Затова ли му беше толкова трудно да се съсредоточи? Дали защото безпокойството се смеси със спомените и потиснатата мъка? Понеже инцидентът се превърна в убийство. Той уби Патриша Уелтън, а онези, за които тя работеше, не бяха известни като хора, които прощават и забравят. Засега нищо не беше сигурно. Засега имаше само предположения по вестниците, но вниманието беше насочено към него, знаеше го. Едно официално потвърждение на предположенията и щяха да го погнат, не се съмняваше. Може би щеше да е по-добре да си изгради плановете преди това. Познаваше хора, които да го защитят. Той имаше достъп до най-ценното, с което може да разполага човек, ако иска да мотивира могъщи мъже и жени да му се притекат на помощ.

Информация.

Стана от пейката. Кучето скочи на крака в момента, в който видя как Чарлс се размърдва. Но разходката беше приключила. Той усещаше, че заплахата, която отправи към Александер Сьодерлинг, е имала ефект, но беше време да се увери. Беше време да действа, да се погрижи за себе си. Бе жертвал твърде много през онези месеци преди близо десет години. Ако тогавашните му действия щяха да имат последствия в настоящето, поне щеше да се погрижи да не е единственият пострадал.