Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (4)

4

Шибека Хан чакаше. Както обикновено. Седеше до кухненския прозорец на третия етаж в разнебитения общински блок в Ринкебю. Листата на дърветата бяха започнали да пожълтяват и почервеняват. Деца в предучилищна възраст играеха буйно в откритите пространства между блоковете. Шибека вече не помнеше от колко години седеше на това място и гледаше децата. Същият прозорец, същият апартамент, нови деца. Времето навън течеше толкова бързо. В кухнята сякаш бе спряло.

Тя обичаше часовете след като момчетата излязат, но преди денят да набере скорост. Беше активна, имаше много приятели, работеше като личен асистент, посещаваше курс по шведски за напреднали и миналата година се бе записала да учи за медицинска сестра. Това беше нещо като втори живот за нея. Време да засвидетелства любовта и уважението си към Хамид.

Замислеше ли се, щеше да се сети точно колко години е седяла тук. Но тъкмо сега нямаше сили. Нямаше сили да си спомня. Нейните момчета бяха най-очевидният знак за времето, което бе изминало. Мехран вече беше в последния клас на прогимназията^[1]. Ейер се мъчеше в седми клас, не му беше толкова лесно в училище, колкото на баткото. Когато Хамид изчезна, Ейер беше на четири години, а Мехран тъкмо бе навършил шест. Шибека помнеше усмивката му, когато получи от баща си новата раница, черна със сини презрамки, която щеше да носи, като започне училище наесен. Тъмните му весели очи сияеха от гордост, че е станал толкова голям. Прегръдката между баща и син. Седмица по-късно Хамид вече го нямаше. Сякаш потъна вдън земя. Беше четвъртък. Един четвъртък преди много време.

Колкото и да е странно, той й липсваше все повече с всеки изминал ден. Не по онзи трескав начин както в началото, а по-… горестно, по-болезнено.

Шибека изведнъж се ядоса на себе си. Пак го правеше. Потъваше в спомени. Точно за това нямаше сили. Само че мислите й не се интересуваха какво иска. Плъзгаха се безкрайно леко покрай опитите й да ги контролира и се връщаха назад в миналото. Към приятелите, които идваха и участваха и търсеха. Към въпросите и сълзите на децата й. Към хубавия костюм на Хамид, който тя взе от химическото чистене и който след това го чакаше напразно. Въртележка от образи и мигове. Задвижвана от надеждата мислите да намерят нещо, което е пропуснала, нещо, което би направило всичко това разбираемо. Ала тя винаги оставаше разочарована. Всяка подробност беше обмислена вече хиляди пъти, всяко лице вече й бе известно. Беше напразно.

За да избяга от прииждащите мисли, Шибека се изправи и отиде до прозореца. Беше петък и той скоро щеше да дойде, знаеше го. Следващите два дни, естествено, нямаше да се появи. Не че наистина вярваше, че нещо ще пристигне, бяха престанали да й отговарят много отдавна, но тя отказваше да се предаде. Продължаваше да им пише. Упражняваше шведския си, почерка си и думите от официалния език. Беше станала толкова добра в кореспонденцията с властите, че много от приятелите й я молеха да им помага.

И тогава го видя. Пощальонът. Приближи както обикновено с велосипеда си и започна от вход номер две, после четири и шест, а след това щеше да стигне до осем. Нейният.

Почака, докато го види да тръгва от шестия, стана и се прокрадна на пръсти в антрето. Мъчеше се да е колкото може по-тиха — не защото беше необходимо, а защото се надяваше, че тишината по някакъв начин ще увеличи шансовете й.

Досега не се беше получило.

Застана зад вратата и зачака. След малко се чу глухото металическо щракване от дърпането на входната врата долу. Представи си го как отива до асансьора и натиска копчето. Той винаги първо се качваше на последния и оттам тръгваше надолу етаж по етаж. Това му беше установеният ред. Нейният беше да се спотайва тихо в антрето.

Тя се облегна на вратата и се ослуша. Два вида звуци. Единият отвън, някъде далеч. Другият наблизо, нейното собственото дишане и бръмченето на хладилника в кухнята. Два различни свята, отделени от дървената врата и стоманения капак на отвора за писма. Стъпките приближаваха и тя се притисна по-здраво до вратата. За нея имаше нещо едва ли не религиозно в този миг.

Аллах или ще повели така, или не.

Толкоз.

С почти оглушителен за Шибека трясък капакът на отвора се вдигна и няколко шарени рекламни брошури тупнаха в краката й. Шумовете и светът отвън изчезнаха, когато Шибека съсредоточено се протегна към хартиите на изтривалката. Под листовката на супермаркета лежеше бял плик.

От СВТ, Шведската телевизия.

Този път Аллах повели.