Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (26)

26

Веднага щом се зазори, Себастиан излезе да се разходи. Чувството му за ориентация не беше от най-добрите, затова реши да върви покрай извора или рекичката, или както там му викаха. Засега беше престанало да вали, но мъглата се стелеше над подгизналата земя, а облаците бяха надвиснали гъсти и ниски. В редките случаи, когато вдигнеше поглед, не виждаше надалеч между чворестите криви дървета. Пътеката представляваше чисто и просто река от кал сред коренища и неравности и той беше принуден да си гледа в краката, за да не се подхлъзне.

Двамата с Урсула бяха постояли още няколко минути в празния ресторант, но после се бяха прибрали по стаите си. Тя му напомни, че е обещал да не казва на никого, той отвърна, че не е забравил.

Себастиан се прибра в стаята си и седна край малката сгъваема масичка до прозореца. Включи мобилния си телефон. Осем съобщения. Всичките от Елинор. В няколко го увещаваше, в няколко крещеше и направо го заплашваше, в едно го молеше за прошка и обещаваше да оправи всичко, стига само да й се обади. В последното със спокоен глас го уверяваше, че разбира и ще се погрижи за всичко. Себастиан пак си изключи телефона. Може би не беше подходил по най-добрия начин, но така или иначе нямаше какво да направи, докато не се върне в Стокхолм. Сега имаше да мисли за по-важни въпроси.

И така, той поседя там, самичък в стаята си на доста неудобния дървен стол, и се помъчи да изработи план за действие.

Да вземе решение.

Не се получи. Не успяваше да си събере мислите. Кошмарът още витаеше около него като някакъв воал върху съзнанието. Споменът прие почти физическа форма. Отново и отново си спомняше здраво стиснатата дясна ръка. Изправи се. Закрачи напред-назад из стаята, но колкото повече обикаляше, толкова повече не можеше да си намери място. Трябваше да излезе. Да избяга.

Движение, чист въздух, природа, усамотение без изолация — може би щяха да му помогнат да се съсредоточи.

В момента вървеше покрай клокочещия ручей, забил поглед в земята. Пътеката рязко завиваше наляво. Нещо като метален висящ мост с двойни дъски, по които да се минава. Дебели въжета от двете страни. Себастиан стъпи на моста и застана в средата.

Някаква птичка, чието име не знаеше, подскачаше около него и се спря спокойно, почти напълно неподвижно край водата, където песъчливият бряг беше прояден. Себастиан гледаше отривистите, леко нервни движения на птицата и размишляваше.

От съня, през разговора с Урсула, до Ваня. Винаги до Ваня. Всичко беше свързано.

Тя щеше да го изостави. Да, можеше да й отиде на гости. Но колко пъти, без да й се стори странно? Един? Два? Можеха да говорят по телефона, да си пишат имейли, той можеше да си инсталира Скайп, ако се наложи. Но всичко това бяха помощни средства да се поддържа една вече съществуваща връзка. Не да се започва нова. Щеше да бъде особено да говори с нея през екрана на компютъра, когато едва разговаряха в реалния живот. След пет години можеше и да се получи. След като станат приятели. След като той се превърне в човек, когото тя цени и иска в живота си. Истински, заради личността му, а не защото й спаси живота.

В момента не беше така.

Още не.

Сега беше шансът му. Сега можеше да се сближи с нея и да изгради нещо живо и трайно. Но само ако тя е тук. Близо до него.

Птичката очевидно приключи с каквото там се занимаваше край водата, излетя между дърветата над брега и се скри. Себастиан се изправи.

Всъщност беше съвсем ясно.

Съвсем просто.

Разбира се, беше нередно. Егоистично. Знаеше го. В онова, което възнамеряваше да стори, нямаше и капка бащинска загриженост. Но така трябваше.

Той се върна по същия път, по който дойде. Докато слизаше от моста, реши да действа.

Не знаеше как, но щеше да се погрижи Ваня да не заминава.

Щеше да се погрижи тя да остане в Стокхолм.

Да остане при него.