Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (56)

56

Себастиан беше в разгара на подреждането — трябваше да опразни апартамента от всичко, напомнящо за Елинор. Цветята на масата бяха изхвърлени. Последваха ги всички странни малки свещи с аромат на градински ягоди и ванилия, които тя настояваше да купува. Сега той стоеше в хола и сгъваше плетените постелчици, с които бе покрила всяка повърхност. Държеше да му е чисто и подредено — никакви ръчно правени щуротии и глупави порцеланови фигурки. Повечето неща, които сега махна, бяха купени и донесени от Елинор, но той разпозна някои от другите. Тя явно бе преровила всеки шкаф и гардероб в търсене на нещо, с което да „разхубави“ жилището му. Познатите предмети му напомняха за Лили. Тя далеч не беше толкова „модерна и с интерес към интериорния дизайн“ — думите, с които Елинор описваше себе си — но въпреки това се бе опитала да направи дома му малко по-обитаем и уютен.

Той потисна тези мисли. Нищо хубаво не излизаше от ровенето в миналото. Върна се към Елинор. Безпокойството му се бе поуталожило. Дори и да беше вярно, че Елинор по някакъв начин стои зад проблемите на Валдемар с полицията, твърде много неща трябваше да се объркат, за да свържат тази история с него.

На вратата се позвъни. Себастиан замръзна насред сгъването на голяма бяла покривка. За вълка говорим… помисли си той. Елинор. Никой друг не би се изтърсил по това време на денонощието. Никой друг, сети се той, не би дошъл изобщо.

В първия момент реши да пази тишина, докато тя си тръгне. Сигурно би се получило, но тя несъмнено щеше да продължи да идва пак и пак. Освен това беше леко страхливо. По-добре да й покаже, че не означава нищо за него. Че не само я е прогонил от дома, но и от живота си.

Звънецът прозвуча отново. Нямаше намерение да я пуска вътре, за да види как се е отървал от всичко нейно. Стигаше му да я дразни от разстояние. Да й покаже, че си е вкъщи, но не й обръща внимание. Бързо отиде при уредбата и я включи. „Любими хитове“, 104,7 ФМ. Любимата й радиостанция. Себастиан се усмихна. Щеше да я вбеси максимално, ако слуша „нейната“ станция сам и не я пуска да влезе. Засили звука. Селин Дион с песента от „Титаник“. Боговете бяха с него. Елинор обожаваше тази песен. Засили звука на макс и целият апартамент забуча. Сигурен беше, че ще се чува и на площадката. Селин се дереше с цяло гърло. Себастиан се отпусна в най-близкото кресло, облегна се и затвори очи. Искаше му се да може да си затвори и ушите, тази лиготия направо му съкращаваше живота. Вече не чуваше шум откъм вратата, но предполагаше, че Елинор още е там. Не би се предала толкова лесно. Реши да припява, за да подчертае още повече, че си е вкъщи и нарочно не отваря. Отначало леко пресипнало — все пак не беше пял от тийнейджър, а и тогава не беше от най-музикалните — но малко по малко се разпя. Несъмнено звучеше ужасно. На него обаче не му пукаше, все пак не търсеше някакво музикално преживяване, а целеше да ядоса Елинор. Даваше всичко от себе си.

NEAR, FAR, WHEREVER YOU AAAARE!

Музиката постепенно заглъхна. В настъпилата тишина чу, че на вратата продължава да се звъни. Ех, че кеф. Започна нова песен. Тази не я знаеше, но се надяваше да се пее за любовна мъка.

Жестока и непреодолима.

А дали няма да го разбере погрешно? Себастиан скочи като ужилен от креслото. Дали няма да си помисли, че стои сам-самичък, слуша любимите й песни и пее, защото тя му липсва? Мамка му, сега вече нямаше да се отърве от нея. Щеше да изкърти вратата. Да се втурне вътре като спасителя в ръжта и да го избави от самотата. Изправи се толкова бързо, че му се зави свят, и се завтече с клатушкане към уредбата.

— Себастиан, какви ги вършиш, по дяволите? — прозвуча глас откъм площадката.

Себастиан се вцепени. Наостри уши. Вътрешностите му сякаш замръзнаха. Това не беше гласът на Елинор. Беше Ваня.

— Идвам! — провикна се той и хукна към входната врата.

Преди да отвори обаче, пак се спря, изведнъж уплашен дали наистина е чул Ваня. Дали не му се е сторило? Все пак Селин инквизира тъпанчетата му в продължение на три минути.

— Ваня, ти ли си? — попита той неуверено.

— Да.

Тя беше. Пред неговата врата. Той бързо отвори, но усмивката му веднага повехна. Беше Ваня и едновременно не беше тя. Изглеждаше пребледняла и окаяна.

— Какво става? — попита той, този път искрено разтревожен.

Тя изглеждаше отвратително.

— Имам нужда да поговоря с някого.

И избра мен.

— Влез — подкани я и й направи път.

Тя влезе в антрето. Лицето й лъщеше от пот.

От всички хора на света избра мен, когато има нужда да поговори с някого.

Себастиан положи усилия да не се ухили. Тя определено нямаше да одобри никакви усмивки. Поне не самодоволни и щастливи. Затова той докара на лицето си възможно най-сериозното и съпричастно изражение.

— Винаги си добре дошла тук. Как се чувстваш?

Тя го изгледа с известна изненада и интерес.

— Какво всъщност правеше? Когато позвъних?

Себастиан се смути.

— Ами… ъъъ… чистех.

Ваня го изгледа изпитателно. После се усмихна. Значи все пак усмивките не бяха забранени.

— Винаги ли пееш, докато чистиш?

Принуди се да кимне. Как да постъпи? Да й каже истината? Че иска да измъчва бивше гадже, което вероятно е пратило баща й в затвора? Определено нямаше да й хареса.

— Не съм го очаквала от теб — рече тя и успя да запази шеговития тон. — Мислех, че имаш домашна прислужница. С която спиш.

Празните приказки, изглежда, имаха ефект, поуспокоиха я, забеляза той. Затова продължи в същия дух. Беше готов на всичко, за да й помогне. За да я накара да остане. Но първо трябваше да знае какво се е случило.

— Музиката ми помага да се отпусна.

— Селин Дион?

— Да, подходяща е за чистене. — Позволи си да се усмихне. — Ти нямаш ли си някоя малка чудатост?

Тя кимна.

— Ами да, но не пея толкова силно.

Той разпери ръце:

— Е, аз съм си такъв, с всичко попрекалявам. Не е ли така? Заповядай.

Поведе я към хола. Забеляза, че цветът на лицето й започва да се връща. Тя се огледа с любопитство, което той така добре познаваше.

— Не знаех, че живееш така нашироко — отбеляза и не можа съвсем да скрие, че е впечатлена.

— Както казах, с всичко прекалявам.

— Щом можеш да си го позволиш.

— Ами едно време печелех пари. Да седнем тук.

Покани я в хола и й посочи дивана и креслата пред големия прозорец. Изглеждаше удобно. Елинор ги беше преместила там против волята му, но сега той изведнъж разбра, че там им е мястото, че така е много по-просторно.

— Седни, аз ще сложа кафе.

Ваня поклати глава.

— За мен само вода.

Тя седна на дивана и Себастиан бързо отиде в кухнята. Извади голяма кана, която напълни с лед, няколко резена лимон и вода. И това бе от нещата, наложени му от Елинор, които сега изведнъж му се сториха подходящи. Искаше да направи възможно най-добро впечатление. Искаше да бъде човек, на чиято врата да почукат за помощ. Взе каната и две чаши и се върна при нея.

Като влезе в стаята, се учуди колко малка изглежда тя. Малка и уязвима. Скръстила ръце на гърдите си, напрегната и сериозна. Успокоението, което явно бе изпитала в коридора, сега пак я напусна. Себастиан се настани срещу нея и се помъчи да изглежда нежно насърчителен. Наля вода в двете чаши, отпи от своята и почака малко, преди да заговори. Така бе най-добре, сигурен беше. В такава ситуация мълчанието се тълкуваше като съчувствие. Създаваше впечатление, че има време за нея и че онова, което ще каже, е от изключителна сериозност.

— Заради Валдемар ли е всичко това? — попита накрая.

Ваня кимна безсилно.

— Видя ли се с него?

Тя само поклати глава. Себастиан забеляза сълзи в очите й.

— Не бързай. Започни, когато искаш. Имам цялото време на света и предостатъчно чешмяна вода за каната.

Тя го погледна признателно.

— Посетих го. В затвора.

— Арестуван ли е?

— Задържан.

Себастиан кимна замислено.

— В какво го подозират?

— Незаконно присвояване, измама, злоупотреба със служебно положение…

Тя сви рамене, за да покаже, че няма сили да изброи всичко.

— Виновен е — добави и погледна Себастиан в очите.

— Сигурна ли си?

Тя кимна утвърдително. Той видя, че Ваня с цялото си сърце желае да не е права.

— Нищо не разбирам. От Икономическия са го разследвали и преди, но са прекратили дознанието. А сега някак са успели да го свържат с „Дактея“.

— Как?

— Не знам. Нови доказателства.

Студените тръпки по гръбнака, които Себастиан бе усетил преди малко, се върнаха, придружавани от лек спазъм в корема.

„Икономически престъпления“.

Нови доказателства.

„Дактея“.

Елинор. Нямаше друго обяснение. Не беше задължително да го свържат с това, но все пак му трябваше време да помисли. Само дето сега не разполагаше с такова. Себастиан усети, че и така е стоял в мълчание предостатъчно. Надяваше се Ваня просто да помисли, че е разстроен заради нея. А не че размишлява за собствената си вина в цялата тази драма.

— Не звучи добре — промълви той най-сетне. — Знаеш ли какво са открили? — продължи с надежда да чуе някой детайл, който да го оневини.

Ваня поклати глава.

— Прокурорът се казва Венберг, разследването се води от Ингрид Ериксон. Познаваш ли някого от двамата?

— Чувал съм Венберг — каза Себастиан тихо.

Изправи се. Беше раздвоен.

Част от него усещаше импулс да скочи върху масата и да затанцува.

Другата част беше неспокойна и тревожна.

Планът му да смъкне Валдемар от пиедестала, това, което бе възложил на Троле, бе изпълнено и изглежда беше сработило по-добре, отколкото бе дръзвал да мечтае. В известен смисъл новината беше великолепна. Засега никой не можеше да я свърже с него. Той щеше да се качи на пиедестала, Валдемар беше свален. Щяха да се разменят. Започна меко:

— Може би има някакво обяснение. Той работи като финансов консултант, нали?

— Да, и?

— Може да са го замесили в нещо, без дори да е разбрал. Освен това икономическите престъпления се доказват трудно.

Не и с материалите, които Троле изрови.

Той самият, сякаш преди цяла вечност, беше прочел всичко. Имаше извлечения от чуждестранни сметки с дати и имена. Там бяха истинските отчети къде са отишли парите. Плащания към бушони. Цялата мръсотия. Валдемар беше свършен.

Себастиан се наведе към Ваня. Даде и най-добрия съвет, който можеше да предложи:

— Трябва да му помогнеш. Независимо дали е виновен или не. Знаеш го.

Тя кимна и очите й се наляха със сълзи. Себастиан чувстваше болката й.

Беше толкова щастлив.

Забранено щастие.

— Защо не каза нито дума? Защо не го призна, поне пред мен? — прошепна тя.

— Вероятно се е страхувал.

— Защо? Та той ми е баща.

Вече не. Вече не.

— Много хора постъпват така — спокойно изрече Себастиан, стана и отиде да й вземе салфетка. — Сигурно умира от страх да не те изгуби.

Замълча. Дали не оневиняваше Валдемар прекалено? Дали не показваше твърде голямо разбиране? Сега трябваше да бъде изключително внимателен. Не биваше и да критикува Валдемар твърде остро, знаеше го. Защото тя не би могла просто така да престане да обича баща си. Напротив, точно заради обичта си към него се чувстваше така предадена. Точна затова сега се намираше в дома му. Той не биваше никога да го забравя. Никога.

Тя обичаше Валдемар.

Колкото и да му се искаше, не можеше да плюе по Валдемар открито. Същевременно не биваше и да бъде твърде мек и разбиращ, защото тогава Ваня би простила на Валдемар. Трябваше да пази равновесие между двете крайности с цел да увеличи дистанцията между баща и дъщеря, да разшири възникналата пропаст и да ги раздели. Трябваше да използва всичките си способности, за да я спечели. В момента беше гневна и разочарована, но щяха да дойдат дни, когато единственото й желание ще бъде Валдемар да се прибере у дома. И тогава Себастиан трябваше да я накара да избере него.

— Не разбирам защо той не ми каза — подсмърчаше Ваня. — Точно това ме ядосва най-силно. Излъга ме.

Себастиан се върна в стаята и й подаде салфетка, която намери в една от кутиите. Тя си избърса очите и се изсекна шумно. Той седна до нея на дивана. По-близо. Трябваше да обезличи Валдемар. Бавно да го превърне в символ. Хората приемат по-леко смъртта на символите. Това е цялата тайна зад опитите на политиците да генерализират националности и групи. По-лесно е да мислиш лошо за безлични групи. Роми, хомосексуалисти, евреи и… престъпници. Трябваше да накара Ваня да гледа на Валдемар като на престъпник, а не като на неин баща. Нямаше да бъде лесно. Но ако изобщо някой можеше да се справи, то това беше Себастиан Бергман. Той го знаеше. Обаче първо трябваше да се сближи повече с нея. Да става по-човечен, докато Валдемар става все повече се обезличава. Той пое дълбоко въздух.

— Някога имах дъщеря — каза внезапно.

— Какво?! — Ваня го погледна смаяно с червените си от плача очи.

Ваня се вторачи в него.

— Какво е станало с нея?

— Загина в цунамито. В Тайланд. Беше на четири години.

— Боже Господи!

— Държах я за ръка, когато вълната придойде, но я изпуснах. Изплъзна се от ръката ми. — Той я погледна с цялата топлота, на която бе способен. — Така че знам какво е да изгубиш близък.

— Много съжалявам.

— Благодаря.

Той я хвана за ръка. Тя му го позволи.

Когато дойде при него, Себастиан беше неин колега.

Сега беше грижовен баща.

Това беше стъпка в правилната посока.