Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (104)

104

„Ленарт Стрид загина в автомобилна катастрофа“

Заглавието заемаше целия екран на айпада му. Това беше голяма новина. Един от най-известните разследващи журналисти в Швеция изскочил от пътя, паднал в морето, загубил съзнание от удара в стъклото и се удавил. „Коланът би го спасил“ — пишеше под снимката от изваждането от водата на колата с логото на СВТ от едната страна. Не беше вярно. В секундата, в която Ленарт реши да се обади на Чарлс, стана ясно, че нищо не може да го спаси.

Чарлс бързо отвори сайта на другия вечерен вестник. Същото заглавие, но с добавката, че полицията не изключва шофиране след употреба на алкохол. Отлично. Той продължи да чете дописките в интернет. Никъде не пишеше да подозират престъпление.

Една затворена врата, или поне притворена. В най-лошия случай Ленарт е казал в редакцията си къде отива и с кого ще се среща. Ако не, дали щяха да се запитат какво е търсел при Бровикен? Това би довело до мобилния телефон. Ленарт Стрид му се беше обаждал. Ако на някого му хрумнеше да проследи последните действия на Ленарт и откриеше разговора, щяха да се сдобият с име, което вече присъстваше в друго разследване.

Чарлс остави таблета на предната седалка, запали двигателя и продължи към Стокхолм. Имаше твърде много „ако“ и „може би“. Сякаш беше застанал на язовирна стена, която бавно се пропуква и протича. Той покриваше всяка дупка, доколкото можеше и с каквото разполагаше, но много неща сочеха, че стената ще рухне и водата ще потопи всичко. И тогава Чарлс трябваше да бъде надалеч.

Телефонът иззвъня. Чарлс погледна дисплея. Име, което не бе виждал от ужасно дълго време. Отначало понечи да го остави да си звъни, но после се сети, че се нуждае от цялата налична информация, за да остане на крачка пред преследвачите възможно най-дълго.

— Какво искаш?

— Юсеф е — чу се дрезгав съскащ глас със силен акцент.

— Знам — тросна се Чарлс. — Какво искаш?

— Едно момче идва. Синът на Хамид.

Чарлс не отговори — нещо, което Юсеф очевидно изтълкува като липса на спомен у него кой е този Хамид.

— Един от ония, които дадохме на американците — поясни той.

Чарлс ги виждаше пред очите си. Завързани на пода. Тогава не знаеше имената им. Вече бяха там, когато той се включи. Задачата му беше само да наблюдава. Той да е представителят на местните власти, когато американските агенти действаха на шведска земя, да докладва, може би да научи нещо.

— Какво искаше?

— Да се срещнем.

Чарлс затвори очи. Нов пробив в язовирната стена. Трябваше да се запуши възможно най-скоро, преди да се е разширил.

— Ами срещни се с него, хвани го и ми се обади, когато си готов.

Той затвори, преди мъжът със силния акцент да е успял да отговори. Натисна газта и продължи на север. Две работи за вършене. Да си намери друга кола и да се погрижи да не се наложи сам да отговаря за всичко това.