Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (18)

18

Началник Хедвиг Хедман ги чакаше на летището. Тя ги поздрави и помоли за извинение, че не ги посреща с по-хубаво време. След като си взеха багажа, те я последваха с бърза стъпка към минивана. Излязоха от Фрьосьон и поеха покрай езерото Стуршьон до Е14.

Докато пътуваха към „Стурулвон“, Хедвиг докладва всичко известно дотук. Не беше много. Туристка паднала по склон, който явно бил подкопан от дъжда. Пръстта се сринала и разкрила човешки скелет. Когато полицаите отишли на място и започнали да копаят около останките, се натъкнали на още един череп. Накрая намерили общо шест тела, наредени едно до друго. Хедвиг проверила всички съществуващи регистри и архиви — през последните петдесет години не била обявявана за издирване нито една група от шест души.

— Знаете ли откога са там? — попита Торкел.

— Не, още не сме ги вдигнали. Не сме започнали разследването. Чакахме вас.

Урсула кимна одобрително. Твърде често провинциалните полицаи се мъчеха да се правят на големи специалисти. Да открият нещо, преди Националният отдел за разследване на убийства да е дошъл. Тук обаче явно разсъждаваха другояче. Правилно според Урсула. Съзнаваха, че случаят вероятно е твърде сложен, и затова веднага се бяха обадили за подкрепления, преди да са загазили.

— Знаете ли как са умрели? — попита тя и погледна Хедвиг в огледалото.

— Всичко сочи, че са застреляни. Но не можем да сме напълно сигурни, преди да сме ги огледали подробно.

Йенифер седеше в мълчание най-отзад до Били и само се наслаждаваше на момента. Не можеше да повярва на късмета си. Тя, в миниван заедно с Националния отдел за разследване на убийства. Открити шест тела. Застреляни. Заровени в планината. Това беше различно. Нямаше нищо общо с проверките за пътни нарушения и разтърваването на натряскани побойници в петък вечер. Затова беше станала полицайка. Убийства. Улики. Сложни разследвания. Гонитби и силни усещания. Тя вреше и кипеше вътрешно. Искаше да го сподели с всички.

Йенифер Холмгрен, „Риксмурд“.

Не я свърташе на едно място. Били се обърна към нея. Йенифер съзнаваше, че стои усмихната, но не можеше да се въздържи.

— От какво си толкова весела?

Тя каза истината:

— Просто съм ужасно щастлива, че съм тук.

Ваня погледна крадешком заместничката си. Очакваше Йенифер едва ли не да добави „с теб“, докато говореше с Били. Сякаш веднага се бяха намерили. Седяха един до друг в самолета, смееха се, приказваха си какво следят в „Туитър“ и други неща, които изобщо не интересуваха Ваня. Едва за няколко часа Йенифер я беше накарала да се чувства стара. Извърна поглед. Трябваше да се вземе в ръце. Тя щеше да напусне групата, какво лошо, че Били се разбира със заместничката й? Не ревнуваше, но… това беше нейното място. Йенифер щеше да заеме нейното място. Вярно, тя го освобождаваше доброволно, но все пак. За първи път, откакто започна американското си приключение, почувства, че не просто заминава някъде, но и изоставя нещо. Нещо хубаво.