Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (3)

3

Отне му няколко секунди да се ориентира и да избере най-краткия път до къщи. До апартамента на „Грев Магнигатан“.

До Елинор Бергквист.

Неговата съквартирантка или както там може да я нарече човек. Как се беше озовала в дома му, си оставаше едва ли не загадка за Себастиан.

Срещнаха се по времето, когато Хинде започна да убива сексуалните му партньорки. Той издири Елинор, за да я предупреди. Това доведе до преместването й при него. Трябваше да я изрита още тогава. А ето че още беше тук.

Себастиан беше пропилял много време в опити да си изясни връзката си с Елинор. За някои неща беше сигурен.

Определено не я обичаше.

Дали я харесваше? Не, дори не и това. Но дълбоко в себе си ценеше онова, което бе направила за живота му, откакто се натресе неканена. Придаде му известна нормалност. Колкото и да е странно, той неусетно започна да харесва компанията й. Готвеха заедно. Гледаха телевизия в леглото. Спяха заедно. Често. Тя свирукаше с уста. Кикотеше се. Когато той се прибираше, му казваше, че й е липсвал. Себастиан не искаше да си го признае, тъй като в действителност не желаеше да бъде така, поне не с Елинор, но присъствието й беше спомогнало за първи път от много години да мисли за жилището си като за дом.

Дом.

Дисфункционален, но все пак дом.

Дали се възползваше от нея? Несъмнено. В действителност не му дремеше за Елинор. Всяка нейна дума влизаше през едното му ухо и излизаше от другото. Тя беше като звуков фон. Но беше чудесно, че е при него по време на възстановяването му. Честно казано, не можеше да си представи как би се справил без нея през седмиците, когато белодробната инфекция го беше омаломощила тотално. Тя си беше взела отпуск от работата в магазин „Оленс“ и се бе грижила за него неотклонно. Каквато и благодарност да изпитваше обаче, това далеч не беше достатъчно.

Елинор беше любяща, почти себеотрицателна, не съвсем в час домашна помощница, с която той правеше секс. Макар животът му да беше станал по-прост и по-удобен във всяко отношение, това нямаше как да продължи вечно. Делничността и тривиалността, които тя внасяше в него, бяха просто фасада. Химера. Известно време той я ценеше, дори я подклаждаше, но сега вече беше сигурен, че няма да може да я изтърпи още дълго.

Беше оздравял, бавно започваше да се сближава с Ваня, имаше истинска работа. Наченки на нещо, което можеше да се превърне в живот.

Вече не се нуждаеше от нея.

Време беше тя да си върви.

Никак нямаше да бъде лесно обаче, в това беше сигурен.