Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Мъртвите, които не липсват на никого (9)

9

Видяха се на кафе недалеч от университета. Бела предложи мястото. Беше от онези модерни, вдъхновени от Америка заведения, в които сладкишите са огромни и кафето се сервира в картонени чашки. Урсула подрани, поръча лате, седна и се загледа през прозореца. Наблюдаваше автомобилите и забързаните хора. Беше преди обед и кафенето беше полупразно. Урсула сърбаше горещото кафе и се опитваше да си събере мислите, да не ги оставя да кръжат и да се разпръскват във всички посоки. Но когато успееше, разбираше, че всичко се свежда до едно. Дали ще изгуби и Бела? Дали вината не беше нейна? Защо не можеше да бъде като другите майки? Защо не можеше…

Изведнъж Бела се появи зад гърба й. Урсула дори не я беше видяла да влиза.

— Здравей, мамо.

Урсула опита да се усмихне, но като че ли не се получи. Бела веднага доби сериозен вид и седна.

— Какво е станало? Много си бледа.

Урсула заразказва. Стараеше се да бъде балансирана и да не прехвърля вината върху Микаел. Взели решението заедно, добави. Стигнали до това като зрели хора. Не звучеше кой знае колко убедително. Но Урсула чувстваше, че това е правилният път. Необходимо беше равновесие. Не биваше да принуждава Бела да избира страна. В противен случай знаеше кого ще избере дъщеря й.

Тръгнаха пеш обратно към гарата. Майка и дъщеря. Урсула не помнеше кога последно са крачили една до друга. Дъщеря й вече беше голяма. Умна, зряла, надарена с топлота и сърдечност, които заливаха Урсула. Напрежението я напусна и тя се наслаждаваше на мига. Сякаш бяха по-близки от когато и да било.

Чувството не я напусна и когато застанаха на перона до влака, който щеше да я върне в Стокхолм. Когато приближиха жп гарата, Бела я попита дали не иска да пренощува при нея, можела да й приготви легло в стаята си. За секунда Урсула обмисли дали да не изненада дъщеря си, като се съгласи. После се разколеба. И така бяха надминали очакванията, по-добре да не рискува, да не й се натрапва. Извини се, че трябва да отиде на работа, но обеща пак да дойде. Съвсем скоро.

— Ти как се справяш? — попита Урсула и не се поддаде на импулса да погали Бела по бузата.

— Добре.

Бела се протегна към нея и я прегърна. Урсула не помнеше кога го е правила за последно. Със сигурност много отдавна.

— Не съм толкова изненадана, колкото може би си мислиш — каза Бела, след като я пусна.

Урсула се вцепени. Едно гласче в главата й направо й изкрещя само да се усмихне в отговор. Да се усмихне и да се качи на влака. Да запази хубавото чувство. Тя не го послуша.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… С татко доста си говорим и…

Бела отмести поглед, очевидно леко притеснена от ситуацията. Урсула се опита да прочете мислите й. Хрумна й само едно:

— Знаеше ли, че има друга жена?

— Не, дума да не става.

— Но си знаела, че смята да ме напусне?

— Не, не, няма такова нещо. Честна дума, нямах представа.

— Но нали каза, че не си изненадана? Значи си го очаквала.

— Мамо…

— Ясно ти е, че ме е изоставил, понеже съм… какво, човек, с когото не може да се живее?

— Мамо, не ме разбра.

Урсула видя как очите на Бела се напълват със сълзи. Тя протегна ръка към нея и Урсула несъзнателно, за свое собствено учудване, се отдръпна. С един последен поглед се обърна и тръгна към влака.

— Не си отивай! — извика Бела подире й. — Хвани следващия влак, нека поговорим!

Но тя не остана. Не изчака следващия влак. Не посмя. Някъде дълбоко в нея гласчето й шепнеше, че Бела е напълно права.